Кръг на вежливостта

Германия не иска да обиди Русия, САЩ не иска да обиди Германия или Русия.  Владимир Путин няма нищо против да обижда когото и да било. И изглежда добре в тази роля.

На Северния фронт е депресиращо тихо. В неделя ръководството на Nord Stream 2 AG – юридическото лице, което наблюдава изграждането на спорния тръбопровод Nord Stream-2, обяви, че руският кораб „Фортуна“ е започнал да полага тръби в германски води, където ще остане до края на юни.

Това последва новината от миналата седмица, че администрацията на американския президент Джо Байдън се отказва от санкции срещу тази компания и нейния главен изпълнителен директор, бивш служител на разузнаването от Източна Германия Матиас Варниг. И двамата са участвали в подлежащи на санкции дейности, се казва в доклад на Държавния департамент пред Конгреса. Но не било в „интерес на националната сигурност“ те да бъдат санкционирани.

За „оптимистите“ тези развития са разочарование. На изслушването си за утвърждване в сенатската комисия държавният секретар Антъни Блинкен каза, че е „решен да направи каквото можем“, за да предотврати завършването на „Северен поток 2“.  Неговият бос, президентът, се обяви срещу газопровода и обеща че повече няма да „отстъпва пред лицето на руските агресивни действия“ – като антитеза на предшественика си Доналд Тръмп.

Последното решение обаче показва, че спирането на „Северен поток 2“ е изключително второстепенна цел за администрацията на Байдън. С нетърпението си да възстанови отношенията си с европейските съюзници, систематично обиждани от Тръмп, Байдън изглежда неготов да жертва отношенията на САЩ с Германия заради тръбопровода. Може би се досещаме защо дори дава приоритет на подобряване на „атмосферата“ преди срещата си в средата на юни с руския президент Владимир Путин.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи. Подкрепете ни.




Това не е нищо ново. Държавният департамент днес действа почти в същия дух както по отношение на „близнака“ на „Северен поток-2“ – „Турски поток-2“. Още през 2020 г. във ведомството решиха да си затворят очите за този тръбопровод, въпреки законодателството, прието от Конгреса на САЩ. „Турски поток-2“ просто изчезна като тема в американската дипломация.

И, изглежда, „веригата на страха“ отново заработи. Германия се страхува да не се противопостави на Русия, САЩ се страхуват да не ядосат Германия чрез налагане на санкции и спиране на проекта. Добре смазаният капан на Путин щракна.

Това отчасти е американски проблем. След като „националните интереси” влязат в употреба като обяснение, аргументите отстъпват. Определението що е „национален интерес“ винаги е било привилегия и задължение на управляващата партия и изпълнителната власт. Законодателят може само да упражнява надзор и да приема резолюции и закони.

Но това отчасти е и германски проблем. Проблемът с германското лидерство в Европа е, че дълго след края на Втората световна война Берлин продължава да изпитва комплекс за вина към Русия – и пренася това в отношенията си в рамките на ЕС и НАТО. Проницателното използуване на този комплекс от Кремъл ограничава полезността на Германия в НАТО и ЕС при противопоставяне на геополитическите стремежи на Русия. Всичко, което Путин трябва да направи, е да ангажира двустранно германските лидери и да натисне бутона за вината.

В известна степен така стоят нещата не от сега, а от няколко десетилетия. Вили Бранд, Хелмут Шмит и Хелмут Кол провеждаха политика на сближаване с Кремъл. Но по време на Студената война възможната степен на отклонение на Германия от политическата линия на НАТО беше много малка, никога не можеше да компрометира сериозно решимостта на Запада да се противопостави на Русия.

С падането на комунизма и обединението на Германия обаче политиците и започнаха да подчертават необходимостта от балансиране на интересите между Изтока и Запада, вместо да настояват за сдържане на крайностите в руската външна политика. Берлин вижда основната си роля като посредник, а не като крайъгълен камък в защитната система на Запада.

Канцлерът Герхард Шрьодер и – най-вече – канцлерът Ангела Меркел, с двата си проекта „Северен поток“, успяха да подкопаят изключителността на американско-германските отношения и да ги подчинят на германския комплекс за вина спрямо Русия.

В „Северен поток 2“ Кремъл не е само успешен манипулатор на комплекс за вина. Той също е подбудител на гранд корупция на най-високото държавно ниво. Кремъл ефективно подкупва германския бизнес, като му предлага роля на изключителен брокер на газа на „Газпром“ с останалата част от Европа, генерирайки между 2 и 3 млрд. евро годишно брокерски комисионни – приблизително сумата, която Украйна губи от намаления транзит на „Газпром“. Допълнителен бонус за Германия е привилегированата цена на руския газ по дългосрочни договори, което дава на нейните индустриални потребители отчетливо непазарно конкурентно предимство.

В замяна Кремъл осигурява фактическия стратегически неутралитет на Германия, тъй като стойността, която страната добавя към общия защитен щит на НАТО, е незначителна. Колективната отбрана на НАТО в Източна Европа не разчита на германски войници или немско оръжие.

Канцлерът Меркел може да се радва на високия си профил в политическата, икономическа и дипломатическа област, но когато нещата опрат до военно противопоставяне на Русия в момент, в който са струпани войски по украинските граници и в Черно море, Берлин избира да гледа отстрани. Германия не е член на Инициативата за три морета и предпочита ролята на наблюдател.

Така че е време политиците във Вашингтон, Лондон, Париж и столиците на Източна Европа да свалят розови очила и да се изправят пред реалността.

Изводът от сагата „Северен поток-2“ е, че Германия никога няма да се бори и да защити Източна Европа от Русия, защото е пленница на собствения си комплекс за вина и парите на Путин.

Изводът от последните събития във Вашингтон е, че Джо Байдън и неговият Държавен департамент вероятно няма да вземат твърда линия спрямо Русия, която е нужна, тъй като те са в плен на осъзнатата необходимост да държат Берлин на своя страна и да поддържат атмосферата за този винаги убягващ им рестарт в отношенията с Москва.

Вероятно. Чудесата се случват (така казват). Фактът, че жалкият сатрап на Путин в Минск на практика реализира въздушно пиратство, може би – може би – е някакъв вид шок, необходим, за да предизвика това чудо.

Ще повярвам, когато го видя. Така или иначе, Беларус е предмет на следващия ми блог.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *