Какво предстои в отношенията с Русия– сдържане или примирение?

Поглед от София към новата ескалация в руско-украинската криза

Картина: Цезар преминава Рубикона, 1875, Адолф Ивон

Харесвате или не, трябва да признаете, че Владимир Путин промени играта. Със сигурност света, ЕС, НАТО, пък и ние самите няма да бъдем същите след настоящата криза, независимо дали има война или не. Ревизионизмът на Путин се стреми далеч отвъд Украйна. Той търси връщане към „сферите на влияние“ и към световния ред от 19-ти век. Стратегията на Кремъл умишлено съживява крайния национализъм на Европа, нейните стари рани и стари разделения. Не случайно Путин насочва посланията си към правителствата с националистически уклон в ЕС, уморени от евроинтеграцията, за да възстанови позициите на реваншизма на целия континент.

Благоденствието и мирът в ЕС са анатема за Русия, противопоставени на нейните основни имперски инстинкти и икономическа нищета. Посланието от Москва е просто: тъй като няма място за нас във вашия дом, ние ще го разклатим, повтаряйки си мантрата: „Русия е твърде голяма, за да бъде игнорирана или изолирана“.

Идеята за трайно дипломатическо решение на настоящия конфликт, за избягване на война, противоречи на базовата игра с нулевата сума на Кремъл. Резултатът ще бъде или смяна на режима в Москва, или подчинение на Киев. Няма средно положение за дипломацията – съвместно съществуване. Следователно военната ескалация е неизбежна – рано или късно войната ще се състои.

Това е по-ясно сега, отколкото преди, особено в светлината на вчерашните събития. Г-н Путин обяви, че Русия признава сепаратистките „републики“ в районите на Луганск и Донбас – решение, с което Съветът за сигурност на Руската федерация „изненадващо“ се съгласи. Освен това руският президент подписа двустранни договори за приятелство и взаимопомощ с двата субекта, чийто основен ефект е да узаконят официалното навлизане на руските войските в окупираните територии.

Това няма да е краят: ръководителят на руската Служба за външно разузнаване неволно „издаде“ следващата стъпка – сливането им с Русия. Следващата спирка за реваншизма на Кремъл вероятно ще бъде „сухопътен мост“ към Крим и „обединение“ с Беларус, тъй като никой не очаква руските войски да напуснат тази страна. „Обединение“, за непосветените, е начин да се спести думата „анексия“.

Дипломацията и удобните идеи на френския президент Еманюел Макрон за това къде да се проведе срещата на върха, припомняйки умиротворителната мисия на Саркози около събитията в Грузия през 2009 г., се вписват в плана на Путин. Но дипломацията и срещата на върха трудно могат да прикрият цинизма, вкоренен в ситуацията. За всички е ясно или трябва да е ясно, че г-н Путин ще продължи с упражнението си по разбиване на европейския ред чрез адаптиране и редуване на заплахи, използване на сила отново и отново, с периодични настройки, предназначени да смекчат санкциите.

Какъвто и да е изходът от настоящата криза, тя само ще подхрани нов цикъл на геополитически катаклизми, провокирани от Путин, докато той остане на власт, и това поне по четири причини:

  • Първо, Европа енергично ще диверсифицира далеч от руския нефт и газ;
  • Второ, Китай и Азия няма да могат да компенсират загубата на европейски продажби, които могат да достигнат до 100 милиарда кубически метри газ годишно;
  • Трето, г-н Путин в крайна сметка ще продава по-малко, на по-ниски цени, поради комбинация от по-силна конкуренция и имперско пренебрежение;
  • Четвърто, вътрешните проблеми на Русия ще се умножават паралелно със спада в продажбите на енергия, независимо дали има война или не.

Намаляване на продажбите на газ

Ако избухне война, спадът в продажбите на газ и петрол ще бъде драматичен и рязък. Но дори и по някакво чудо Европа да бъде пощадена от война, ЕС и НАТО все пак ще трябва да внесат корекции и направят устойчива на удари енергийната си сигурност, което сега е жизненоважно.

За ЕС и НАТО настоящите нива на зависимост от руската енергия – 40% средно за ЕС, но над 90% за някои страни – се оказват стратегическа уязвимост. Така НАТО и ЕС биха могли да проведат серия от тестове за уязвимост на отделните страни, като препоръчват максимални нива на внос на руски газ /подобни индекси има/ – да речем 40% от общия внос на газ за дадена страна – и също така да въведат изисквания за стратегически газови резерви, наред с тези, които вече съществуват като резерви от суров петрол и петролни деривати.

В рамките на ЕС, една комбинация от зелени технологии и по-голям добив на нефт и газ може да предложи оптимален път извън обсега на Путин. Що се отнася до външни енергийни източници, глобалният пазар на втечнен природен газ може да осигури нови обеми на газ, за ​​да се конкурират с руския газ и да откажат тези, които го контролират, от възможността да изнудват клиентите си. Не на последно място, сред такива източници са Съединените щати, чийто добив на газ може да преодолее през 2022 година бариерата от един трилион кубични метра.

Стокхолмският синдром на ЕС и пристрастяването към климатичните политики е малко вероятно да осигурят в дългосрочен план равно третиране на природния газ и добива му, тъй като за обикновените европейци природният газ ще се разглежда като „горивото на Путин“, т.е. обременено с геополитика. 

От друга страна, прекалено ревностното преследване на въглеродната неутралност наказва потребителите със свръхвисоки цени, потискайки търсенето на природен газ.

Когато става дума за екзистенциални предизвикателства, геополитиката винаги ще надделее. САЩ току-що преоткриха полезността на собствения си ВПГ и универсалната валидност на доктрината на Роналд Рейгън: ако искате да сдържате геополитическия си противник, опитайте се да контролирате критичните за него потоци от приходи и направете така, че да неутрализирате лостовете му за влияние.

Съответно ЕС и НАТО ще трябва да се вслушат в зова на геополитиката и да преразгледат климатичните си политики след руско-украинската криза, без значение дали или няма да има война. След като не успя да направлява успешно ЕС през енергийната криза, щаб квартирата по климатичните политики – известна още като Европейска комисия – ще трябва да преразгледа своя агресивен и проактивен начин на прилагане на тези политики и да премине към надзорни функции. Такъв ход би позволил на всяка отделна държава-членка да има по-голяма независимост при избора на своя собствена оптимална комбинация от мерки за зелен преход, като същевременно спазва технологичната неутралност.

По-конкретно, Европа трябва да стане по-прагматична и по-малко да си самовъзлага месиански функции, като позволи по-големи инвестиции в проучване и добив на нефт и газ за да има по-устойчив преход..

Еволюцията в тази посока всъщност вече е в ход.

Китай активно преразглежда своите климатични цели, като се фокусира върху въгледобива и разширяване на използването на въглища наред с възобновяемите енергийни източници и газа. Между другото, модерният евфемизъм за това е „отлагане“. Но ако Китай „отлага“, още по-малко причини има ЕС да препуска по трасето.

А Германия, която досега бе знаме на радикалната зелена политика, ще загуби геополитическа тежест в рамките на ЕС и НАТО поради привилегированите си връзки с Москва, ролята им за настоящата криза, които направиха ЕС лесна плячка на реваншизма на Кремъл. Тези дни концепцията за „обединена и разумна“ Европа звучи като пустословие. Европа беше всичко друго, но не и обединена, докато Европейската централна банка, далеч от представите за предпазливост, продължи маниакално да печата пари за финансиране на радикализма в климатичните политики и за възстановяване след пандемията.

Поради гигантското преразпределение на ресурсите и богатствата в този процес, бедните стават все по-бедни, а богатите по-богати. Така, че обществената солидарност е на път да се превърне във все по-рядко срещана стока. В същото време въглеродната неутралност ще остане мираж, като в същото време продължи да бъде дестабилизиращ фактор, тъй като Европейският съюз е все още погълнат от национален егоизъм и политиките на спасяване по единично.

Поглед от София

И така, какви са изводите за България и за страни като нея? Няколко са.

Първо, няма бързи решения и ясни отговори на въпросите, които имаме. Нуждаем се от дълбоко преосмисляне на ситуацията, а не просто на дежурно реагиране на критични процеси. Трябва да отделим време от ежедневие, претоварено с новини и се съсредоточим върху стратегическите фундаменти на процесите.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи.




Второ, няма средно положение между ЕС и НАТО, от една страна, и Русия, от друга.

Трето, като се има предвид реваншистката и имперската насоченост на Москва, дори няма много поле за олекотен вариант в „средното положение“ — няма как да искате да имате принадлежност към западния лагер, докато имате „уникални отношения“ с Кремъл. Защото се оказва, че подобни отношения представляват смъртна заплаха за самото съществуване и на НАТО, и на ЕС.

Четвъртият урок е по-сложен за разбиране. 

Предизвикателствата само ще нарастват, тъй като за България присъединяването към еврозоната (EZ) само ще добави тяга към германоцентричната версия на ЕС, която, наред с други фактори, доведе до настоящата криза в отношенията с Русия и промени икономическата и фискалната политика на EZ .

Членството в EZ има недостатъци, които не бива да се пренебрегват. Има очевидно неограничената мания за печатане на пари за пандемия и климат. Има и висока инфлация и неоразмерени глобални климатични амбиции (в които ЕС, между другото, се опитва да играе над „глобалната си тежест“). Взети в своята съвокупност, тези процеси подкопават разумната предпазливост и дисциплината в ЕС и разрушават социалните баланси и солидарността, разделяйки страните на „победителки и губещи“.

Подготвяйки се за присъединяване към ЕЗ, България ще трябва да се раздели с двадесет и пет години строги икономии и да „разхлаби колана“, използвайки периода до 2024 г. за да постигане високи инвестиционни разходи и по-висок стандарт на живот с пари назаем. Въпреки това, на фона на бурния разходен ентусиазъм в ЕС и издаването на общ дълг, сегашният протест на българската опозиция срещу по-високите бюджетни разходи просто ще остане опасна делюзия, особено след като и ако влезем в ЕЗ. Затягаме колани, докато всички други ги отпускат.

Алтернативата, поне като теория, е да се търси индивидуална писта и да се отложи влизането в EZ, като се запази валутният борд. Но дори и това зависи от бързината и качеството на реформите. Освен това твърдата връзка на българския лев към еврото предполага асиметрия на разходите и ползите – така в момента страните членки на EZ споделят „смесените“ благословии на ЕЦБ и оперативните алгоритми на зоната.

За съжаление, поради горчивия опит в недалечното минало, българите не вярват на елита си, че може се откаже да влезе в ЕЗ и да поеме курс към самостоятелно плаване, да не говорим в настоящия момент на рязко повишено международно напрежение, граничещо с война с Русия.

Превземането на държавата, недостатъците по отношение на върховенството на закона и ендемичната корупция, които копират управляващия модел на Русия, превръщат процеса на ново капиталово образуване, включително през парите от ЕС, в злокачествен процес, възнаграждаващ паразитните социални групи.

Твърдата връзка с еврото и членството в EZ ще ускори привеждането изравняване на благосъстояние и стандарти, финансирано от по-евтино и по-достъпно парично предлагане, движено по-малко от пазарно търсене и повече от достъп до субсидии. По повече от един начин тези две управленски системи– руската олигархична, от една страна и дирижистката и доминираната от субсидии на ЕС, от друга, си приличат. И двете разчитат на публични пари, работят в нечестив тандем, за да подкопаят основата на демокрацията, нейният истински фундамент – пазарната икономика.

Субсидиите са проклятието на ЕС и рано или късно те ще повредят непоправимо дирижисткия модел на ЕС. Политиките на ЕС са съобразени със средното, ориентирани са към посредственост и уравновниловка. А, ние, българите по природа сме индивидуалисти. Знаем и се учим бързо и ако имаме шанс можем да намерим по-добре национални решения. Време е да помислим за немислимото, за това, което можем да постигнем сами.

Вчерашните решения в Москва ще имат отрезвяващ ефект и ще генерират исторически вълни. Всъщност повече от вълни: те ще генерират вихър от събития, които ще оформят останалата част от 21 -ви век. Защото бурята, г-н Путин, е това, което получавате, когато посеете вятър.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *