Светът след Украйна – част 2: Победителите, главният губещ и спечелването на мира
Илиян Василев
В първата част на това есе от две части твърдяхме, че Русия губи настоящата война в Украйна – и всъщност трябва да я загуби окончателно. Само по този начин тя ще престане да бъде хронична заплаха за своите съседи и ще се измъкне от злокобното бреме на старомодния си империализъм и от ролята на доставчик на суровини, която лишава гражданите ѝ от предимствата на една модерна икономика. Настояването за преждевременни преговори е опасно, тъй като може да попречи на осъществяването на необходимото преустройство на Русия. Отбелязахме, че незавършената картина на военните действия в Украйна вече подкопава доверието към Русия сред подвластните на Руската федерация народи и сред бившите държави, докато просветеното отношение от страна на Украйна би могло да допринесе много за насърчаване на руснаците да гледат към своите реални интереси, вместо да се сплотяват в защита на един остарял авткратичен модел.
В тази, втора част на есето, ще се спрем на две области, които вероятно ще бъдат сред дългосрочните победители в следвоенния свят, а именно Източна Европа и самата Украйна. След това ще се обърнем отново към Русия и войната, като разгледаме перспективите пред руския президент Владимир Путин, пред процеса на „заместване“ в Русия и пред безопасното и благоприятно приключване на все още сложната и опасна последна фаза на войната.
Европа: възходът на Източна Европа
Що се отнася до Европа, старият континент ще продължи да губи мястото си наред с двете големи световни сили – Китай и САЩ – главно благодарение на липсата на визия и лидерство пропиля твърде много от политическата си енергия в преследване на илюзорни цели и умиротворяване на Русия. Това е тъжна новина.
Но добрата новина е, че двигателят на Европейския съюз (ЕС) ще се премести към Централна и Източна Европа (ЦИЕ), където темповете на икономически растеж ще продължат да надвишават тези на Западна Европа.
Обяснението не е само в това, че ЦИЕ наваксва изоставането си от миналото в икономическото развитие и богатството. То се състои и в това, че ЦИЕ ще заеме позиция, много подобна на тази, на която се радва Китай по отношение на производството: Източна Европа ще бъде много по-сигурна дестинация за растеж от другите региони, по-достъпна и най-вече благословена с работна сила с достатъчно качество и мотивация. А миграционните тенденции ще бъдат от полза за развитието на страните от ЦИЕ в две посоки:
Първо, „обратната миграция“ (на хора, които се завръщат у дома в ЦИЕ след години работа в Западна Европа) ще означава прехвърляне на квалифицирана работна ръка обратно в региона, което ще увеличи потенциала му за растеж.
И второ, ЦИЕ ще бъде пощадена от сътресенията и щетите за социалната интеграция, които съпровождат масовата имиграция в Западна Европа.
ЦИЕ е и ще остане регионът на ЕС, който се развива най-динамично. И това ще бъде въпрос не само на растеж на БВП, но и на други структурни показатели за устойчиво развитие. Тоест ЦИЕ ще бъде в авангарда на реиндустриализацията на Европа и на постигането на по-ниски нива на задлъжнялост на континента.
Една повече или по-малко неизбежна характеристика на икономиките на държавите от ЦИЕ след войната ще бъде необходимостта военните разходи да представляват по-висок процент от БВП, отколкото преди нея. Това ще бъде необходимо, за да се подсигури източният фланг на региона и да се сдържа Русия. Но по-големите разходи за военни бюджети няма непременно да попречат на икономическия растеж в региона, поне по две причини:
Първо, част от разходите за отбрана ще бъдат инвестирани в местната оръжейна промишленост. А световната търговия с оръжие ще бъде един от основните двигатели на растежа.
Второ, тези разходи ще смекчават руския геополитически риск, който иначе би могъл да бъде сериозна спирачка за инвестициите. Неотдавнашните решения на петролните и газовите компании да преустановят инвестициите в проучвания и добив в Черно море и по неговото крайбрежие са пример за това: застрахователните компании отказаха да покрият свързаната с това несигурност.
Като цяло, перспективите пред ЦИЕ са сравнително добри, макар че перспективите пред Западна Европа са значително по-слаби, а „средната стойност“ за ЕС като цяло е неутешителна.
Украйна: Членство в западни клубове и бъдещия просперитет
Да се спори за членството на Украйна в ЕС и НАТО е доста безсмислено занимание. Каквито и ресурси да се изразходват за това и в каквито и клубове да членува Украйна, страната ще продължи да действа като щит срещу Русия. Следователно ще е необходимо тя да има дългосрочни стратегически отношения както с ЕС, така и с НАТО. Като се има предвид необходимостта от вътрешен консенсус, не е от голямо значение дали това партньорство ще бъде формализирано чрез бърза писта за членство на Украйна в двете организации. Вместо това най-важното е системният характер и нивото на подкрепа, която се оказва за подпомагане на Украйна да спечели войната и за възстановяване на страната. Освен това следвоенните споразумения ще трябва да отчитат необходимостта от гаранции за сигурността на Източна Европа срещу възраждане на руското имперско високомерие и агресивност. Крайъгълният камък на следвоенната система за сигурност на ЕЕ ще бъде Украйна.
Страната доказа незаменимата си роля в ограничаването и укротяването на основната пряка заплаха за европейския ред и сигурност и основната причина за съществуването на НАТО – именно Русия. Не е необходимо да се чака краят на войната в Украйна, за да се заключи, че сега страната държи ключа към сигурността на Европа. Със или без членство, украинската армия е най-боеспособната част от силите, с които разполага НАТО за защита на ЕС – и на Европа като цяло – и на практика е най-ценният актив във военния баланс на НАТО. Войната разруши много митове и доказа, че руската армия, която преди се приемаше за равна на НАТО, е била силно надценявана. Независимо дали този факт се признава от членовете на НАТО или не, украинските въоръжени сили допринасят много повече за нашата колективна отбрана, отколкото тези на някои държави-членки. Унгария и България са конкретни примери за това.
В икономическо отношение следвоенното възстановяване на Украйна би могло да изведе страната на по-висока позиция, наред с (или сред) най-динамично развиващите се страни в ЕС. Това ще важи с особена сила, ако Киев успее да премахне злокачествения олигархичен модел и корупцията, които спъваха досега развитието, и да използва ентусиазма на своя народ – изкован от свободата, а сега кален във войната – за изграждането на силни институции и гарантиране на върховенството на закона.
Всичко това ще се случи независимо от това колко бързо Украйна ще се присъедини към ЕС, тъй като след войната страната трябва да се радва на свой собствен „план Маршал“, а украинците ще се възползват от свободния достъп до стоки, услуги и капитали и от свободното пътуване. Освен това тежестта на бюджета за отбрана на Украйна не би трябвало да бъде твърде голяма вследствие на следвоенните промени в бюджетните приоритети и договореностите на НАТО за системите за колективна сигурност. И накрая, очакваният икономически растеж ще компенсира с „лихва“ спада на украинския БВП по време на войната.
Русия в следвоенния свят
Що се отнася до това какво ще се случи с Русия след края на войната, сценариите са различни. Но повечето от тях засягат последиците от евентуалния разпад на Русия. Не забравяйте, че Русия е мултиетническа държава, чиито съставни елемента – или „федерални субекти“, някои от които са на етническа и регионална основа – имат смислено съществуване и достатъчна степен на автономия, както теоретична, така и фактическа, дори и в контекста на доминиращия великоруски национализъм, централизацията и интересите на един жаден за власт деспот. Самият размер на страната поражда съвсем реални опасения, че ако Кремъл изгуби контрола си върху нея, последиците за световния мир и глобалната сигурност изглеждат трудно предвидими. Нещо повече, огромният териториален мащаб на Русия предизвиква тръпки, които полазват по гърба на стратезите и политиците по света.
В най-лошия сценарий на тези уплашени експерти г-н Путин се задържа на власт достатъчно дълго, за да изчерпи всички възможности, които остават на руската държава да оцелее в сегашните си граници, и да започне процес на неконтролируема дезинтеграция. Подобна перспектива е кошмар за висшите западни лидери още от разпадането на Съветския съюз (СССР) през 1991 г., когато Вашингтон и европейските столици изпратиха пратеници в Москва в отчаян опит в последния момент да предотвратят разпадането на СССР.
Това, което се случи в действителност, обаче беше по-малко тревожно. Процесът, който изглеждаше неконтролируем, се превърна в предсказуем разказ за формирането на нови нации, в който бе намерен баланс между бившата имперска сила и нововъзникналите държави, тъй като последните намериха своите независими пътища към нови геополитически котви.
Тази тенденция продължи до момента, в който през 2014 г. Русия се реши на по-агресивна линия на насилствено обединение на бившите съветски територии във Велика Русия. Това, по-точно, беше решение на г-н Путин, но липсата на активна съпротива срещу неговата линия сред руския елит беше очевидна. Освен ако не успее да предотврати пълния провал на експанзионистичната си политика – което сега изглежда много малко вероятно – това ще постави Путин и Русия в ситуация, подобна на тази на Адолф Хитлер и Германия през април 1945 г.
Въпреки че в този случай няма да има чужди окупационни сили, които да контролират процеса на подвеждане под отговорност на политиците от миналото на страната и да ръководят изграждането на нов ред, който и да наследи г-н Путин, той ще трябва да се съгласи да се споразумее със Запада, за да върне страната към положителна посока за бъдещето. Преориентирането на руската икономика и вниманието към Азия може да бъде полезно допълнение, но със сигурност няма да замени силните отношения с ЕС и Запада. Преди всичко Русия, която продължава да действа като енергиен и минерален придатък, просто заменяйки Европа с Азия като дестинация на своя износ на ресурси, просто би замела под чергата основния проблем, който страната трябва да реши. А именно – как да се изгради по-диверсифицирана, технологично интензивна и конкурентоспособна в световен мащаб икономика, която да осигури устойчиво благосъстояние на хората.
До този момент г-н Путин почти сигурно е пропуснал шанса си да си осигури мирно оттегляне от властта, както това направи неговият предшественик Борис Елцин с помощта на самия него през 1999 г. Цар Владимир се провали с гръм и доведе страната си до такава катастрофа, че вече няма почти никаква надежда да потъне неусетно и по достойнство в забвение или да избере свой наследник. Неговото най-близко обкръжение, както и малко по-широкият кръг от елита на режима, едва ли ще му простят провала, колкото и добре да са се ползвали от „благата“ на путинизма в „добрите времена“. Така че г-н Путин може да бъде изправен пред мрачно бъдеще – при това в обозримо бъдеще.
Това обаче не е въпрос само на съдбата на един човек. Залогът е съдбата на една система и ключовите въпроси са как свързаните с тази система ще се опитат – или няма да успеят – да договорят прехода към нещо различно и колко скоро тези, които са извън тази система, ще могат да вземат отношение.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
В сегашното си състояние в Русия няма местна мощна, организирана и приемлива алтернативна сила, способна да поеме властта незабавно и да осигури контролираното оттегляне на сегашните лидери. Обкръжението на г-н Путин несъмнено ще се отърве от него – а може би и от един или двама от най-близките му, ако се съди по последните борби – но кой ще се отърве от обкръжението? Отговорът вероятно е: никой – веднага. Ако не се стигне до народно въстание, което да не бъде потушено веднага с помощта на доста разгърнатите ресурси на полицейския режим, с които разполага статуквото, непосредственият наследник на Путин се очертава да бъде хунта от путинисти. Но приемствеността на системата, по модела постигнат от наследниците на Сталин след 1953 г., не е непременно неизбежна.
Прекият външен надзор от страна на чужди сили на смяната на властта в Кремъл няма да бъде опция, но може да бъде налице механизъм, който да има поне частичен аналог със случая с Германия след 1945 г. Това е следвоенният трибунал, за който бе взето решение от Г7 – групата на седемте най-големи развити икономики. Предвижда се той да бъде създаден по подобие на Нюрнбергския трибунал, който между ноември 1945 г. и октомври 1946 г. съди 22 бивши нацистки лидери, и ще се занимава с обвинения, свързани не само с жертвите и разрушенията в Украйна в резултат на руската инвазия, но и с щетите, които Русия е нанесла на европейската и световната икономика.
Въпреки че някои от търговските спорове по отношение действията на властите в Кремъл и санкциите, неизбежно ще се окажат в арбитражните съдилища, те няма да могат да се произнесат по форсмажорните обстоятелства, причинени от действията, предприети от легитимния държавен глава на Русия за прекратяване на доставките и промяна на условията на търговия. Следователно трибуналът би могъл да се намеси, за да лиши руската държава от възможността да твърди, че действията на г-н Путин са законни.
Това би могло да даде мощен импулс за прокарване на процес на „депутинизация“, аналогичен на „денацификацията“ в Германия от 1945 г. насам. „Депутинизацията“ ще трябва да предшества появата на форма на управление, основана на водещите цели на благосъстоянието и социалната сигурност, вместо на доминирането на военните и службите за сигурност. А трибуналът ще служи като постоянно напомняне, многократно и подробно, за извършените злини и за факта, че те са международно признати като злини.
Руската политика трябва да бъде изчистена от токсините, натрупани в продължение на десетилетия на лъжи, заблуди и отричане на очевидното; руснаците трябва да се изправят лице в лице с ужаса, мащабите, глупостта и саморазрушителната безсмисленост на това, което е било извършено в тяхно име и с тяхното мълчаливо съгласие; и през следващите години трябва да им бъде показано – търпеливо, прагматично и чрез опит – че е възможен по-добър начин.
Именно това направи Германия след 1945 г. толкова успешна. И ако не успеем да осъществим подобна цялостна подмяна в Русия, това неизбежно ще създаде условия, които рано или късно ще доведат до появата на нов Путин.
Студена война или горещ мир?
Това е въпрос на бъдещето. Но в настоящето войната продължава. И тя е опасна. Дебатите за това как най-добре да се определи състоянието на отношенията между Русия и Запада – студена война или горещ мир? – може да изглеждат академични и далечни, когато се води война в реално време с реални жертви. Но интензивността на военните действия е от значение. Фактът, че НАТО все още не е пряко замесен, не е гаранция, че Русия няма да въвлече алианса в борбата чрез ескалация. А това, колко ожесточена става войната, оказва влияние върху нейното въздействие както върху Украйна, така и върху целия свят.
Преките материални и човешки загуби в Украйна са без прецедент в историята на Европа след 1945 г. Според някои предварителни оценки те възлизат на трилиони долари и над 200 000 жертви. Последиците от войната – сътресения на световните стокови и енергийни пазари, рязко покачване на инфлацията, водят до срив на доходите и намаляват перспективите за растеж, а това вече променя дневния ред на правителствата в Европа, в регионите на Черно, Балтийско и Каспийско море, както и в целия свят. А комбинацията от две кризи – пандемията COVID-19 и войната в Украйна – обещава да доведе до мащабно преразпределение, до промяна в съотношението на богатството (и бедността) между континентите, държавите и хората – промяна, каквато не е наблюдавана от Втората световна война насам. Ескалацията може да означава много повече от всичко това.
В известен смисъл наистина напоследък вече се наблюдава сериозна ескалация – а дали ще я определим като „горещ мир“ или „студена война“, е второстепенно. На 5 декември Западът пресече една от червените линии на Кремъл, когато Г7, ЕС, Обединеното кралство и САЩ наложиха забрана, а малко след това и ценови таван върху износа на руски петрол (или по-точно забрана на застрахователите от Г7 да покриват застраховките P&I [защита и обезщетение] на кораби, превозващи руски петролни товари на цена над определено ниво за барел). Досега пазарите реагираха със спад в цените на суровия петрол, като руският суров петрол от сорта Urals падна до 52-53 долара за барел за европейските купувачи и 43 долара за барел за купувачите в Азия.
Фактът, че Западът колективно се спря на „ядрения“ вариант за налагане на санкции върху най-големия генератор на приходи от износ на Русия – суровия петрол, означава, че конфронтацията между Русия и Запада е навлязла в най-острата си фаза. Вероятно е само въпрос на време руският природен газ да бъде сполетян от същата съдба като руския суров петрол. И ако търсите как да наречете всичко това, то „пълномащабна гореща енергийна война“ изглежда е най-подходящият термин!
Изправен пред това, г-н Путин вероятно ще повиши залозите по някакъв начин. Той не може да се надява да постигне много, като се обърне за помощ към Европа, тъй като в момента е повече или по-малко без приятели там, лишен от миналогодишния си най-голям съюзник Ангела Меркел – а заедно с нея и от перспективата за сътрудничество с Германия – той няма никакъв шанс да спечели отново Европа и по този начин да договори елегантен изход от войната си в Украйна. Така че отговорът му вероятно ще бъде още по-брутална сила и удари върху Украйна. Трябва да се подготвим за някои отчаяни ходове от негова страна, докато се опитва да повиши цената на подкрепата на Запада за Украйна. Трябва да запазим нервите си.
Ако направим това обаче, е почти сигурно, че каквото и да опитва, то няма да проработи. С други думи, след като неговата война бъде окончателно дискредитирана като банкрутирала и катастрофална авантюра в очите на хората у дома, г-н Путин ще бъде разобличен като губещ и ще си тръгне.
Може да спечели малко време с прехвърляне на отговорността и няколко уволнения, които предполагат, че проблемът не е в неговата политика, а в неумелото ѝ прилагане или комуникиране от страна на подчинените му (външният министър Сергей Лавров изглежда обичайно заподозрян). Възможно е колегите му да му позволят да се оттегли тихомълком в пенсия (макар че дали руската общественост и международният трибунал ще му позволят да остане там, е друг въпрос). По-вероятно е той да бъде наказан демонстративно от елита, разярен, че го е довел до катастрофа. Но каквото и да се случи, той ще си отиде.
Единственият въпрос, който остава в този случай, ще бъде дали слизането му от сцената ще предизвика разпада на Русия.
Повечето от отговорите на този въпрос зависят от събитията, личностите и настроенията в Москва. В крайна сметка спасението на Русия е в ръцете на руския елит. И техният избор е суров: или позволяват на г-н Путин да унищожи страната им, или спасяват Русия.
Но е важно и какво ще се случи в Киев. Украйна е на път да спечели войната. Но тя трябва постоянно да има предвид, че трябва да спечели и мира. Това означава да се осигури възможно най-бързото предаване на властта в Кремъл, което е най-добрата гаранция за дългосрочен мир и сигурност по източните граници на Украйна.
Това означава и нещо друго. Това означава, че занапред украинският президент Володимир Зеленски и неговият екип трябва да избягват да поставят всички руснаци в един кюп като съучастници на г-н Путин, тъй като това работи в негова полза. Вместо това Киев трябва да продължи да се ангажира с рускоговорящите както в Русия, така и в други части на постсъветското пространство, за да им продаде алтернатива на имперската, азиатска визия, предлагана от г-н Путин и неговите идеологически съюзници, в съответствие с просветителската традиция на „Киевска Рус“, която промени московските княжества.
Тази алтернатива е неконфронтационният, взаимно удовлетворяващ модел на отношения, съобразен с ЕС, при който Русия се отказва от прекомерния национализъм в замяна на ползите от единно отворено икономическо пространство със свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора в Европа.
Ако тази алтернатива на Путин бъде представена добре, тя би могла да бъде много привлекателна визия. Кой знае? Може дори да се наложи в руските земи, поне за отделни важни региони и за някакво време. Но, както и да е, основният извод от последните 25 години работа с Москва е следният: Не оставяйте Русия сама, иначе тя ще се върне към най-лошите си практики от миналото. Ангажирайте я, ангажирайте се, ангажирайте ги!
В първата част на това есе от две части твърдяхме, че Русия губи настоящата война в Украйна – и всъщност трябва да я загуби окончателно. Само по този начин тя ще престане да бъде хронична заплаха за своите съседи и ще се измъкне от злокобното бреме на старомодния си империализъм и от ролята на доставчик на суровини, която лишава гражданите ѝ от предимствата на една модерна икономика. Настояването за преждевременни преговори е опасно, тъй като може да попречи на осъществяването на необходимото преустройство на Русия. Отбелязахме, че незавършената картина на военните действия в Украйна вече подкопава доверието към Русия сред подвластните на Руската федерация народи и сред бившите държави, докато просветеното отношение от страна на Украйна би могло да допринесе много за насърчаване на руснаците да гледат към своите реални интереси, вместо да се сплотяват в защита на един остарял авткратичен модел.
В тази, втора част на есето, ще се спрем на две области, които вероятно ще бъдат сред дългосрочните победители в следвоенния свят, а именно Източна Европа и самата Украйна. След това ще се обърнем отново към Русия и войната, като разгледаме перспективите пред руския президент Владимир Путин, пред процеса на „заместване“ в Русия и пред безопасното и благоприятно приключване на все още сложната и опасна последна фаза на войната.
Европа: възходът на Източна Европа
Що се отнася до Европа, старият континент ще продължи да губи мястото си наред с двете големи световни сили – Китай и САЩ – главно благодарение на липсата на визия и лидерство пропиля твърде много от политическата си енергия в преследване на илюзорни цели и умиротворяване на Русия. Това е тъжна новина.
Но добрата новина е, че двигателят на Европейския съюз (ЕС) ще се премести към Централна и Източна Европа (ЦИЕ), където темповете на икономически растеж ще продължат да надвишават тези на Западна Европа.
Обяснението не е само в това, че ЦИЕ наваксва изоставането си от миналото в икономическото развитие и богатството. То се състои и в това, че ЦИЕ ще заеме позиция, много подобна на тази, на която се радва Китай по отношение на производството: Източна Европа ще бъде много по-сигурна дестинация за растеж от другите региони, по-достъпна и най-вече благословена с работна сила с достатъчно качество и мотивация. А миграционните тенденции ще бъдат от полза за развитието на страните от ЦИЕ в две посоки:
Първо, „обратната миграция“ (на хора, които се завръщат у дома в ЦИЕ след години работа в Западна Европа) ще означава прехвърляне на квалифицирана работна ръка обратно в региона, което ще увеличи потенциала му за растеж.
И второ, ЦИЕ ще бъде пощадена от сътресенията и щетите за социалната интеграция, които съпровождат масовата имиграция в Западна Европа.
ЦИЕ е и ще остане регионът на ЕС, който се развива най-динамично. И това ще бъде въпрос не само на растеж на БВП, но и на други структурни показатели за устойчиво развитие. Тоест ЦИЕ ще бъде в авангарда на реиндустриализацията на Европа и на постигането на по-ниски нива на задлъжнялост на континента.
Една повече или по-малко неизбежна характеристика на икономиките на държавите от ЦИЕ след войната ще бъде необходимостта военните разходи да представляват по-висок процент от БВП, отколкото преди нея. Това ще бъде необходимо, за да се подсигури източният фланг на региона и да се сдържа Русия. Но по-големите разходи за военни бюджети няма непременно да попречат на икономическия растеж в региона, поне по две причини:
Първо, част от разходите за отбрана ще бъдат инвестирани в местната оръжейна промишленост. А световната търговия с оръжие ще бъде един от основните двигатели на растежа.
Второ, тези разходи ще смекчават руския геополитически риск, който иначе би могъл да бъде сериозна спирачка за инвестициите. Неотдавнашните решения на петролните и газовите компании да преустановят инвестициите в проучвания и добив в Черно море и по неговото крайбрежие са пример за това: застрахователните компании отказаха да покрият свързаната с това несигурност.
Като цяло, перспективите пред ЦИЕ са сравнително добри, макар че перспективите пред Западна Европа са значително по-слаби, а „средната стойност“ за ЕС като цяло е неутешителна.
Украйна: Членство в западни клубове и бъдещия просперитет
Да се спори за членството на Украйна в ЕС и НАТО е доста безсмислено занимание. Каквито и ресурси да се изразходват за това и в каквито и клубове да членува Украйна, страната ще продължи да действа като щит срещу Русия. Следователно ще е необходимо тя да има дългосрочни стратегически отношения както с ЕС, така и с НАТО. Като се има предвид необходимостта от вътрешен консенсус, не е от голямо значение дали това партньорство ще бъде формализирано чрез бърза писта за членство на Украйна в двете организации. Вместо това най-важното е системният характер и нивото на подкрепа, която се оказва за подпомагане на Украйна да спечели войната и за възстановяване на страната. Освен това следвоенните споразумения ще трябва да отчитат необходимостта от гаранции за сигурността на Източна Европа срещу възраждане на руското имперско високомерие и агресивност. Крайъгълният камък на следвоенната система за сигурност на ЕЕ ще бъде Украйна.
Страната доказа незаменимата си роля в ограничаването и укротяването на основната пряка заплаха за европейския ред и сигурност и основната причина за съществуването на НАТО – именно Русия. Не е необходимо да се чака краят на войната в Украйна, за да се заключи, че сега страната държи ключа към сигурността на Европа. Със или без членство, украинската армия е най-боеспособната част от силите, с които разполага НАТО за защита на ЕС – и на Европа като цяло – и на практика е най-ценният актив във военния баланс на НАТО. Войната разруши много митове и доказа, че руската армия, която преди се приемаше за равна на НАТО, е била силно надценявана. Независимо дали този факт се признава от членовете на НАТО или не, украинските въоръжени сили допринасят много повече за нашата колективна отбрана, отколкото тези на някои държави-членки. Унгария и България са конкретни примери за това.
В икономическо отношение следвоенното възстановяване на Украйна би могло да изведе страната на по-висока позиция, наред с (или сред) най-динамично развиващите се страни в ЕС. Това ще важи с особена сила, ако Киев успее да премахне злокачествения олигархичен модел и корупцията, които спъваха досега развитието, и да използва ентусиазма на своя народ – изкован от свободата, а сега кален във войната – за изграждането на силни институции и гарантиране на върховенството на закона.
Всичко това ще се случи независимо от това колко бързо Украйна ще се присъедини към ЕС, тъй като след войната страната трябва да се радва на свой собствен „план Маршал“, а украинците ще се възползват от свободния достъп до стоки, услуги и капитали и от свободното пътуване. Освен това тежестта на бюджета за отбрана на Украйна не би трябвало да бъде твърде голяма вследствие на следвоенните промени в бюджетните приоритети и договореностите на НАТО за системите за колективна сигурност. И накрая, очакваният икономически растеж ще компенсира с „лихва“ спада на украинския БВП по време на войната.
Русия в следвоенния свят
Що се отнася до това какво ще се случи с Русия след края на войната, сценариите са различни. Но повечето от тях засягат последиците от евентуалния разпад на Русия. Не забравяйте, че Русия е мултиетническа държава, чиито съставни елемента – или „федерални субекти“, някои от които са на етническа и регионална основа – имат смислено съществуване и достатъчна степен на автономия, както теоретична, така и фактическа, дори и в контекста на доминиращия великоруски национализъм, централизацията и интересите на един жаден за власт деспот. Самият размер на страната поражда съвсем реални опасения, че ако Кремъл изгуби контрола си върху нея, последиците за световния мир и глобалната сигурност изглеждат трудно предвидими. Нещо повече, огромният териториален мащаб на Русия предизвиква тръпки, които полазват по гърба на стратезите и политиците по света.
В най-лошия сценарий на тези уплашени експерти г-н Путин се задържа на власт достатъчно дълго, за да изчерпи всички възможности, които остават на руската държава да оцелее в сегашните си граници, и да започне процес на неконтролируема дезинтеграция. Подобна перспектива е кошмар за висшите западни лидери още от разпадането на Съветския съюз (СССР) през 1991 г., когато Вашингтон и европейските столици изпратиха пратеници в Москва в отчаян опит в последния момент да предотвратят разпадането на СССР.
Това, което се случи в действителност, обаче беше по-малко тревожно. Процесът, който изглеждаше неконтролируем, се превърна в предсказуем разказ за формирането на нови нации, в който бе намерен баланс между бившата имперска сила и нововъзникналите държави, тъй като последните намериха своите независими пътища към нови геополитически котви.
Тази тенденция продължи до момента, в който през 2014 г. Русия се реши на по-агресивна линия на насилствено обединение на бившите съветски територии във Велика Русия. Това, по-точно, беше решение на г-н Путин, но липсата на активна съпротива срещу неговата линия сред руския елит беше очевидна. Освен ако не успее да предотврати пълния провал на експанзионистичната си политика – което сега изглежда много малко вероятно – това ще постави Путин и Русия в ситуация, подобна на тази на Адолф Хитлер и Германия през април 1945 г.
Въпреки че в този случай няма да има чужди окупационни сили, които да контролират процеса на подвеждане под отговорност на политиците от миналото на страната и да ръководят изграждането на нов ред, който и да наследи г-н Путин, той ще трябва да се съгласи да се споразумее със Запада, за да върне страната към положителна посока за бъдещето. Преориентирането на руската икономика и вниманието към Азия може да бъде полезно допълнение, но със сигурност няма да замени силните отношения с ЕС и Запада. Преди всичко Русия, която продължава да действа като енергиен и минерален придатък, просто заменяйки Европа с Азия като дестинация на своя износ на ресурси, просто би замела под чергата основния проблем, който страната трябва да реши. А именно – как да се изгради по-диверсифицирана, технологично интензивна и конкурентоспособна в световен мащаб икономика, която да осигури устойчиво благосъстояние на хората.
До този момент г-н Путин почти сигурно е пропуснал шанса си да си осигури мирно оттегляне от властта, както това направи неговият предшественик Борис Елцин с помощта на самия него през 1999 г. Цар Владимир се провали с гръм и доведе страната си до такава катастрофа, че вече няма почти никаква надежда да потъне неусетно и по достойнство в забвение или да избере свой наследник. Неговото най-близко обкръжение, както и малко по-широкият кръг от елита на режима, едва ли ще му простят провала, колкото и добре да са се ползвали от „благата“ на путинизма в „добрите времена“. Така че г-н Путин може да бъде изправен пред мрачно бъдеще – при това в обозримо бъдеще.
Това обаче не е въпрос само на съдбата на един човек. Залогът е съдбата на една система и ключовите въпроси са как свързаните с тази система ще се опитат – или няма да успеят – да договорят прехода към нещо различно и колко скоро тези, които са извън тази система, ще могат да вземат отношение.
В сегашното си състояние в Русия няма местна мощна, организирана и приемлива алтернативна сила, способна да поеме властта незабавно и да осигури контролираното оттегляне на сегашните лидери. Обкръжението на г-н Путин несъмнено ще се отърве от него – а може би и от един или двама от най-близките му, ако се съди по последните борби – но кой ще се отърве от обкръжението? Отговорът вероятно е: никой – веднага. Ако не се стигне до народно въстание, което да не бъде потушено веднага с помощта на доста разгърнатите ресурси на полицейския режим, с които разполага статуквото, непосредственият наследник на Путин се очертава да бъде хунта от путинисти. Но приемствеността на системата, по модела постигнат от наследниците на Сталин след 1953 г., не е непременно неизбежна.
Прекият външен надзор от страна на чужди сили на смяната на властта в Кремъл няма да бъде опция, но може да бъде налице механизъм, който да има поне частичен аналог със случая с Германия след 1945 г. Това е следвоенният трибунал, за който бе взето решение от Г7 – групата на седемте най-големи развити икономики. Предвижда се той да бъде създаден по подобие на Нюрнбергския трибунал, който между ноември 1945 г. и октомври 1946 г. съди 22 бивши нацистки лидери, и ще се занимава с обвинения, свързани не само с жертвите и разрушенията в Украйна в резултат на руската инвазия, но и с щетите, които Русия е нанесла на европейската и световната икономика.
Въпреки че някои от търговските спорове по отношение действията на властите в Кремъл и санкциите, неизбежно ще се окажат в арбитражните съдилища, те няма да могат да се произнесат по форсмажорните обстоятелства, причинени от действията, предприети от легитимния държавен глава на Русия за прекратяване на доставките и промяна на условията на търговия. Следователно трибуналът би могъл да се намеси, за да лиши руската държава от възможността да твърди, че действията на г-н Путин са законни.
Това би могло да даде мощен импулс за прокарване на процес на „депутинизация“, аналогичен на „денацификацията“ в Германия от 1945 г. насам. „Депутинизацията“ ще трябва да предшества появата на форма на управление, основана на водещите цели на благосъстоянието и социалната сигурност, вместо на доминирането на военните и службите за сигурност. А трибуналът ще служи като постоянно напомняне, многократно и подробно, за извършените злини и за факта, че те са международно признати като злини.
Руската политика трябва да бъде изчистена от токсините, натрупани в продължение на десетилетия на лъжи, заблуди и отричане на очевидното; руснаците трябва да се изправят лице в лице с ужаса, мащабите, глупостта и саморазрушителната безсмисленост на това, което е било извършено в тяхно име и с тяхното мълчаливо съгласие; и през следващите години трябва да им бъде показано – търпеливо, прагматично и чрез опит – че е възможен по-добър начин.
Именно това направи Германия след 1945 г. толкова успешна. И ако не успеем да осъществим подобна цялостна подмяна в Русия, това неизбежно ще създаде условия, които рано или късно ще доведат до появата на нов Путин.
Студена война или горещ мир?
Това е въпрос на бъдещето. Но в настоящето войната продължава. И тя е опасна. Дебатите за това как най-добре да се определи състоянието на отношенията между Русия и Запада – студена война или горещ мир? – може да изглеждат академични и далечни, когато се води война в реално време с реални жертви. Но интензивността на военните действия е от значение. Фактът, че НАТО все още не е пряко замесен, не е гаранция, че Русия няма да въвлече алианса в борбата чрез ескалация. А това, колко ожесточена става войната, оказва влияние върху нейното въздействие както върху Украйна, така и върху целия свят.
Преките материални и човешки загуби в Украйна са без прецедент в историята на Европа след 1945 г. Според някои предварителни оценки те възлизат на трилиони долари и над 200 000 жертви. Последиците от войната – сътресения на световните стокови и енергийни пазари, рязко покачване на инфлацията, водят до срив на доходите и намаляват перспективите за растеж, а това вече променя дневния ред на правителствата в Европа, в регионите на Черно, Балтийско и Каспийско море, както и в целия свят. А комбинацията от две кризи – пандемията COVID-19 и войната в Украйна – обещава да доведе до мащабно преразпределение, до промяна в съотношението на богатството (и бедността) между континентите, държавите и хората – промяна, каквато не е наблюдавана от Втората световна война насам. Ескалацията може да означава много повече от всичко това.
В известен смисъл наистина напоследък вече се наблюдава сериозна ескалация – а дали ще я определим като „горещ мир“ или „студена война“, е второстепенно. На 5 декември Западът пресече една от червените линии на Кремъл, когато Г7, ЕС, Обединеното кралство и САЩ наложиха забрана, а малко след това и ценови таван върху износа на руски петрол (или по-точно забрана на застрахователите от Г7 да покриват застраховките P&I [защита и обезщетение] на кораби, превозващи руски петролни товари на цена над определено ниво за барел). Досега пазарите реагираха със спад в цените на суровия петрол, като руският суров петрол от сорта Urals падна до 52-53 долара за барел за европейските купувачи и 43 долара за барел за купувачите в Азия.
Фактът, че Западът колективно се спря на „ядрения“ вариант за налагане на санкции върху най-големия генератор на приходи от износ на Русия – суровия петрол, означава, че конфронтацията между Русия и Запада е навлязла в най-острата си фаза. Вероятно е само въпрос на време руският природен газ да бъде сполетян от същата съдба като руския суров петрол. И ако търсите как да наречете всичко това, то „пълномащабна гореща енергийна война“ изглежда е най-подходящият термин!
Изправен пред това, г-н Путин вероятно ще повиши залозите по някакъв начин. Той не може да се надява да постигне много, като се обърне за помощ към Европа, тъй като в момента е повече или по-малко без приятели там, лишен от миналогодишния си най-голям съюзник Ангела Меркел – а заедно с нея и от перспективата за сътрудничество с Германия – той няма никакъв шанс да спечели отново Европа и по този начин да договори елегантен изход от войната си в Украйна. Така че отговорът му вероятно ще бъде още по-брутална сила и удари върху Украйна. Трябва да се подготвим за някои отчаяни ходове от негова страна, докато се опитва да повиши цената на подкрепата на Запада за Украйна. Трябва да запазим нервите си.
Ако направим това обаче, е почти сигурно, че каквото и да опитва, то няма да проработи. С други думи, след като неговата война бъде окончателно дискредитирана като банкрутирала и катастрофална авантюра в очите на хората у дома, г-н Путин ще бъде разобличен като губещ и ще си тръгне.
Може да спечели малко време с прехвърляне на отговорността и няколко уволнения, които предполагат, че проблемът не е в неговата политика, а в неумелото ѝ прилагане или комуникиране от страна на подчинените му (външният министър Сергей Лавров изглежда обичайно заподозрян). Възможно е колегите му да му позволят да се оттегли тихомълком в пенсия (макар че дали руската общественост и международният трибунал ще му позволят да остане там, е друг въпрос). По-вероятно е той да бъде наказан демонстративно от елита, разярен, че го е довел до катастрофа. Но каквото и да се случи, той ще си отиде.
Единственият въпрос, който остава в този случай, ще бъде дали слизането му от сцената ще предизвика разпада на Русия.
Повечето от отговорите на този въпрос зависят от събитията, личностите и настроенията в Москва. В крайна сметка спасението на Русия е в ръцете на руския елит. И техният избор е суров: или позволяват на г-н Путин да унищожи страната им, или спасяват Русия.
Но е важно и какво ще се случи в Киев. Украйна е на път да спечели войната. Но тя трябва постоянно да има предвид, че трябва да спечели и мира. Това означава да се осигури възможно най-бързото предаване на властта в Кремъл, което е най-добрата гаранция за дългосрочен мир и сигурност по източните граници на Украйна.
Това означава и нещо друго. Това означава, че занапред украинският президент Володимир Зеленски и неговият екип трябва да избягват да поставят всички руснаци в един кюп като съучастници на г-н Путин, тъй като това работи в негова полза. Вместо това Киев трябва да продължи да се ангажира с рускоговорящите както в Русия, така и в други части на постсъветското пространство, за да им продаде алтернатива на имперската, азиатска визия, предлагана от г-н Путин и неговите идеологически съюзници, в съответствие с просветителската традиция на „Киевска Рус“, която промени московските княжества.
Тази алтернатива е неконфронтационният, взаимно удовлетворяващ модел на отношения, съобразен с ЕС, при който Русия се отказва от прекомерния национализъм в замяна на ползите от единно отворено икономическо пространство със свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора в Европа.
Ако тази алтернатива на Путин бъде представена добре, тя би могла да бъде много привлекателна визия. Кой знае? Може дори да се наложи в руските земи, поне за отделни важни региони и за някакво време. Но, както и да е, основният извод от последните 25 години работа с Москва е следният: Не оставяйте Русия сама, иначе тя ще се върне към най-лошите си практики от миналото. Ангажирайте я, ангажирайте се, ангажирайте ги!
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
