Ще атакува ли Путин Украйна – това ли е въпроса?

Част първа – играта на ръба

Който иска мир да се готви за война

Флавий Вегеций Ренат

Нагнетяването на пропагандата и залповете от психолотически атаки от страна на Русия по темата Украйна говорят недвусмислено, че Владимир Путин вдига залозите и няма намерение да се прибере в своите граници. Неотдавният му ултиматум, който съдържа призив към Запад да капитулира кара мнозина на Запад да се терзаят с въпроса ще нападне ли той Украйна? Очевидно, руският президент не изпуска инициативата, а САЩ и Европа са в режим на пасивно реагиране, с различни опции около опитите да ограничат щетите от възприеманото като ирационалното поведение на Путин. Това обаче е рецепта за бедствие и в действителност поднася на тепсия желаното от Кремъл, което се превръща в самоизпълняващото се пророчество за поредните свършени факти. Или Европа се примирява да възнагради с примирение „лудостта“ на Путин.

Стратегията на държането на всички в стрес, в догадки за бъдещите ходове, идеално устройва Кремъл. Всъщност въпросът дали и кога Русия ще атакува не е главният, а същностната част от планът за „игра на ръба“, която е стратегически инструмент на г-н Путин.

И в тази насока, той е наистина добър играч.

Погледнете резултатите : г-н Путин увеличи децибелите на своето недоволство през пролетта и веднага си осигури среща с г-н Байдън, а последният стана по-предпазлив към санкциите. Президентът на САЩ  не просто няма да изпрати американски войници да защитават Украйна – това никой сериозно не го е очаквал – но вече задържа и отпускането на военна помощ и военни доставки от различен характер. Дори се колебае да изпрати военни съветници.

Украинците също са „на педал“ и тънат в догадки. Самата възможност да бъдат нападнати (или по-скоро да продължават да бъдат обект на агресия след 2014 г.), принуждава Украйна да харчи огромни суми за отбрана – повече от 6% от брутния си вътрешен продукт, според одобрения в началото на месеца бюджет на страната за 2022 година. А това спъва развитието на Украйна. Но за сметка на това топли сърцата на хората по върховете на Съвета за сигурност на Русия, които се радват на рекордни приходи от продажба на енергийни ресурси на стратосферни цени.

Хроничните кризи в Украйна неизбежно носят протести и хаос. Мразовитите дни пък усилват глада за руски газ. С недостига на природен газ и перспективата от бедствие пък ражда претекста за намеса по хуманитарни причини. Тук именно е самоизпълняващото се пророчество, или виртуалната реалност, която кремълската пропаганда създава за да оправдае военна интервенция и поредната анексия на чужда територия. И това не е изненада, най-малкото защото виртуалната реалност понякога може да бъде много по-ефективна и да нанася повече щети от истинската реалност.

Така че въпросът дали г-н Путин възнамерява да нахлуе, иска да нахлуе или е готов да нахлуе – различни нюанси на един въпрос, трудно може да получи отговор. Вероятно не е на правилния въпрос, чийто отговор да ни позволи да осмислим ситуацията и намерим най-доброто противодействие. Не е важно какво той говори и върши, а това което ЕС и НАТО могат да направят за да му попречат да реализира разрушителната си мисия.

По-всяка вероятност истината е, че г-н Путин има готовност да нахлуе, след като разполага с огромен военен контингент по границата и нужните пари, осигурени от продажбите на природен газ. Осъществил е необходимата предварителна подготовка и е направил нужното света да разбере това. Но той ще нахлуе, само ако сметне, че трябва да го направи и е убеден, че шансовете са на негова страна и че може да си позволи да плати сметката във вътрешен и международен план. Със сигурност, отключващия фактор на решението да нападне Украйна, е приемането на пожелания от него резултат за непосредствено възможен, най-добре без да прибягва до военна сила или поне без да прибягва до намеса, която се състои предимно от военна сила.

Неговият кошмар, обаче, е продължителен военен конфликт, който знае, че не може да спечели и който със сигурност ще му навреди: така че Путин няма да нахлуе, ако сметне, че ще има продължителна битка.

Въпреки това, горните хипотези ще се случат само при две условия:

На първо място, следва да се подчертае, че Украйна не е само политическа атракция, която трябва да прикове вниманието на света към желанията на Кремъл. Тя стои в основата на стратегическата визия на руския президент за историческото му наследство. Украйна остана трън в очите му, символ на най-голямия му провал, окончателната загуба на „Киевска Русь“ и превръщането и във „вечен“ враг. А това пречи Путин да бъде „новия Александър Невски“ обединител на руските земи. Така че, Кремъл гледа на поредната авантюра в съседна държава през призмата на териториалната плячка, която да консолидира по безспорен начин наследството му.

Другата възможност, Украйна да е самостоятелна, динамично развиваща се, демократична, европейска и атлантическа, модел за подражание и магнит за недоволни руски граждани, е точно това, което със сигурност г-н Путин не иска. Той съзнава, че подобно развитие е напълно реална перспектива, което бе потвърдено от някогашния „главен идеолог“ на Кремъл Владислав Сурков. Той призна дългосрочния потенциал за масово недоволство в Русия в статията си „Къде изчезна хаосът? Разопаковане на стабилността“.

Путин вече не крие, че иска да подчини Украйна и това е мисията му. Дали ще направи това чрез военно нападение срещу суверенна държава или че хибридна атака не е най-важния въпрос. Едно е сигурно, руският президент рано или късно ще го направи и ЕС и НАТО трябва да са готови да се противопоставят, защото е неизбежност.

Да, г-н Путин е предпазлив, хитър и пресметлив. Също е закоравял политически играч на покер, блъфьор и опортюнист, винаги отворен към възможностите, които развиващата се ситуация може да му представи в хода на играта. Така че, ако в процеса на блъфиране и на спекулация със заплахата от война, той успее да отслаби Украйна, като паралелно ерозира решимостта на Запада да и помогне, като усили подозренията, че решителността на ЕС и НАТО е повече показност, отколкото факт, бъдете сигурни – Путин няма да се поколебае да отхапе поредното парче от територията на Украйна, което може да преглътне или си мисли, че може да преглътне, което е уязвимото или слабо място в цялата му стратегия.

Уравнението „Русия – ЕС“

Политиката на ЕС към Русия, оценена през постигнатите резултати, е по-скоро слабохарактерна. Подобен извод се самоналага, след като Путин анексира Крим през 2014 г. и Западът се примири. Подредбата на звездите този път е много по-сложна и Европейският съюз е малко вероятно да си затрае.

На първо място. Да, в уравнението влиза Германия. Подходът на Берлин най-вероятно няма да се промени съществено след слизането на Ангела Меркел от сцената. В рамките на новата управляваща коалиция, Германия ще продължи да настоява за Северен поток – 2 и ще продължи да се фокусира върху самоналожената си месианска роля по изменението на климата. Въпреки това, липсата на авторитетния глас на Меркел може да отслаби влиянието на Берлин в делата на ЕС – макар и не толкова значително. Зелените, които са важен елемент на новата коалиция, са силно подозрителни към руските ходове, много над средните равнища за коалицията, особено когато природния газ се използва като политическо оръжие.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи. Подкрепете ни.

Поради наложени обстоятелства и исторически комплекси,  Германия не командва парада в ЕС и НАТО във военно-политическо отношение и изобщо по теми свързани със сигурността. Не го е правило, няма и да го направи в бъдеще. А когато говорим за сигурност, тя включва като основен компонент и енергийн ата сигурност. Така че, по тези теми Германия няма да води, а по-скоро ще следва или изчаква, всеки път когато става въпрос за геополитика, сигурност и други „високи“ теми извън икономика и търговия.

Въпреки това, Берлин разполага с нужните лостове за да поиска и за да постигне целите си, без да поема инициативата и да излиза напред, което както показаха срещите Байдън-Меркел може да се отрази негативно върху реакциите на НАТО при опитите за сдържане на Русия. Германия няма да бъде склонна да участва в плановете за отбрана на НАТО, още по-малко при оказването на военнна помощ на Украйна срещу Русия, да не говорим за членство на Украйна и Грузия в НАТО. Това нежелание, което отразява влиянието на Москва върху Берлин, може да има сериозни последици: Германия с голяма вероятност ще наложи вето върху по-радикални форми на противодействие при мащабно нахлуване на Русия в Украйна, извън високото говорене по темата „адски“ санкции, което оставя единствената възможност за взаимодействие между страните членки – отворена „коалиция на желаещите“.

От друга страна, може да се очаква, че Германия ще бъде особено активна на дипломатическия фронт, при ангажирането на Русия в различни формати на преговори с НАТО и ЕС, включително на съмити. Малко вероятно е, тя да не си запази периметър за маневриране в търсене на отговора на НАТО на ултиматума на Владимир Путин за преговори по гаранциите за сигурност.

Всичко това не означава, че Германия няма да се присъедини към обща позиция или попречи на ефективно противодействие на заплахи от Русия. Постигането на консенсус в ЕС и НАТО може силно да се затрудни от колебливи позиции или нерешителност на Берлин и това трябва да се отчита.

Следва да се отбележи също, че в ЕС има институционални специфики, когато стане реч за формиране и реализация на общи политики спрямо Русия. Европейският парламент (ЕП), например, се противопоставя на Северен поток -2, гласува последователно срещу неговия пуск и експлоатация извън законите и регулациите на ЕС. ЕП, също така, заема позиции в подкрепа на Украйна и против Русия на Путин. Вярно е, че резолюциите на ЕП не са задължителни, но са важен индикатор за „температурата“ на общественото мнение в ЕС. Именно поради тази причини Европейския парламент може да допринесе за балансиране на крайности в позицията на Берлин и опитите му да налага своите като общоевропейски позиции в реакциите на евентуална война на Русия срещу Украйна.

Що се отнася до Европейската комисия и Европейския съвет, те играят междинна роля, поради чести противоречия между страните, които се пренасят в тяхната работа и решения. Факт е, че в ЕС нараства съпротивата срещу позицията „Германия над всичко“ на Берлин и неспособността на Европейския съвет да вземе важни решения по енергийната криза е красноречиво доказателство.

На трето място, по-големите западноевропейските държави от ЕС все по-често обединяват усилията за да балансират Германия. Наистина, Брекзитът лиши ЕС от естествен противовес на крайностите в германската източна политика, както и балансиращ глас в европейските дебати, особено по теми, касаещи ядрените сили, в случаите когато въпросите на сигурностт са попадали в дневния ред на ЕС.

Франция и Италия винаги са били хладни към проекта Северен поток -2, ако не и враждебни, доколкото немските претенции за правене на бизнес през геополитика откровено дразнят. Двете страни обединяват усилия за да се противопоставят на Берлин по горещите теми на излезлите извън контрол цени на енергията и отказът на Германия да се внесат корекции за сметка на Зелената сделка.

Консенсусът по политиките за изменение на климата е мит. Франция се отказа да закрива ядрените си реактори. Промяната в позицията на ЕК по признаването на ядрената енергия и природния газ като „зелени“ , е един от знаците за промяна, чийто контури и дълбочина тепърва ще стават ясни. Процесите на отрезвяване ще се задълбочат в хода на осъзнаване на драмата с изчерпването на природния газ в подземните газови хранилища в ЕС, което се очаква в края на февруари 2022. Особено интересно е да се наблюдават реакциите в най-уязвимите страни, тези с най-ниските запаси от газ в подземните съоръжения, а именно Германия и Австрия, най-близките съюзници на Русия на Путин. Очевидно става въпрос за стратегически блъф с огромни залози около Северен поток – 2 и Украйна  – изнудване чрез форсирана криза с цените, защото е ясно че Газпром не може загуби като пазар тези две ключови страни.

Четвърто, да разгледаме държавите-членки на ЕС в Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Може да се приеме за даденост, че Полша и балтийските държави не са на една и съща страница с Германия по отношение на характера на руската заплаха. Трябва да отчетем, че за съжаление, унгарският лидер Виктор Орбан, се намира под влиянието на Путин. Но в рамките на „Вишеградската група“, Словакия, пък и Чешката република могат да се присъединят към общи действия за защита на Украйна. Подобна позиция може да се очаква от Румъния и в по-малка степен от България.

Обществените нагласи в много от тези страни се обръщат срещу елита, който до този момент е бил „в джоба“ на г-н Путин, и бил част от руски икономически групи. Заплахата от по-нататъшни руски операции срещу Украйна променя напълно ситуацията за страните от ЦИЕ, които до този момент не се страхуваха, именно заради гаранциите за сигурността им от НАТО. Но сега нещата са „на кантар“ и съмненията нарастват. От тази позиция, източноевропейските страни-членки на ЕС и НАТО знаят, че ако няма отговор на руската агресия срещу Украйна, вярата, че НАТО ще ги защити от Русия увисва във въздуха, а заедно с това и съдбата на тези две организации.

Така че залозите трудно биха могли да бъдат по- високи.

В тази връзка си струва да се спрем на „червената херинга“ – противопоставянето на „либералната“ стара Европа на нелибералната Източна Европа.

Тази червена херинга трябва да бъде разгадана и съответно игнорирана. Става дума за схващането, че в ЕС има дълбоко разделение между „либералния“ Запад и нелибералната Централна и Източна Европа, която е в допълнение „авторитарна“. С този или подобен етикет, покриват страните, които не са абонирани за европейските либерални ценности. В най-добрия случай, подобен подход драстично опростява темата и най-вече подвежда.

Защо? Най-малкото по две причини.

Първата причина е, възприятията за „нелиберализма“ в ЦИЕ не отразяват разминаване с базисни ценности, а представляват защитна реакция срещу дефицитите в лидерство и политика в ЕС, доминирана от Германия. Намиращият се под контрола на стара Европа Брюксел доказа своята дисфункционалност при реакциите на базисни предизвикателства: пандемията, енергийната политика, бежанските кризи, последиците от изменението на климата и натиска на Русия и другите автократични режими. Този процес се усилва по два начина: веднъж, че тъй като Путин изглежда успява достатъчно редовно, там където ЕС се проваля с единния отговор, много от централноевропейските лидери по разбираеми причини стигат до заключението, че за да се противопоставят на автократ, трябва да действат като автократ; вторият е, че когато става дума за енергетика и изменение на климата политическият дневен ред на Брюксел допринася за ръст на уязвимостта и натиска върху уязвимите в ЦИЕ ги кара да се изолират от причиняващия бедата. Така че не е чудно, че местните политици се стремят да се дистанцират от Брюксел.

Втората причина е, че съществува ярко разминаване в разбирнето за това, кое наистина е „либерално“ или типично „европейско“. „Либерализмът“ днес има лошо име в ЦИЕ – пък и по-други места – защото е престанал да бъде асоцииран с основните демократични и християнски ценности. Вместо това, либерализмът се идентифицира по някакъв начин със слаби лидери, които се огъват, когато Путин тропа по масата, пък и когата се изповядват откровено странни идеи за политики и за това как работи или по-скоро трябва да работи света. Изправени пред необходимостта от насочване на ЕС към по-глобално конкурентен модел, новият „западен“ елит в ЕС вярва, че пътят за това през политиките за климата и безвъглеродна енергия, които обаче нямат котва в някакъв надеждни и проверени доказателства, нито в разчетен план за действие или стратегия. Вместо това се разчита на вярата, че налагането чрез задължителни правни и регулаторни мерки, в глобален мащаб на европейското разбиране за борба с изменението на климата, без адекватен пазарен дневен ред, може да позволи на ЕС да диктува световната политика и световната икономика. Което е откровена глупост – при това с опасни последствия.

Да обобщим този аргумент. ЕС се намира в сложна политическа среда, в която нито може, нито трябва да бъде опростенчески разглеждан като доминиран от германската Източна политика. И в икономически и в политически план, съществува солидна основа за взаимодействие между Франция и Италия, от една страна, и почти цялата ЦИЕ, от друга (с възможното изключение на Унгария). Германия трудно може да противодейства на такъв алианс, ако изкристализира. От гледна точка на достоверност за страните в ЦИЕ, руската заплаха срещу Украйна е екзистенциална и за самия съюз и Брюксел със сигурност го съзнава.

По отношение на това, което разделя ЦИЕ от западните и партньори, това е по-малко въпрос на фундаментални различия, отколкото на провалени политики, по-голяма част от които, инициирани от Германия и които трябва незабавно да бъдат коригирани.

Ако приемем очевидното, то сега е времето за решителни действия и политика с въображения, но за да противопостави успешно на Путин, ЦИЕ трябва да получи разбиране и решителна подкрепа от ЕС и САЩ.

Има надежда, че изправени пред ултиматум и призив да капитулират САЩ и ЕС ще изберат да противодействия чрез думи и най-вече дела.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg