Илиян Василев: Не виждам в този модел на развитие при Путин Русия някога да се успокои, при нея агресията навън и репресията навътре са системообразуващ фактор
Илиян Василев, бивш посланик на България в Русия, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”
Водещ: Взаимното отваряне на дипломатическите мисии на НАТО в Москва и на Русия в Брюксел изглежда твърде скромен напредък в отношенията след проведените две срещи на Стратегическия диалог и диалог за сигурност между Русия и САЩ в Женева и заседанието на Съвета Русия-НАТО в белгийската столица. Във Виена в четвъртък предстои третата среща от поредицата – тази на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, на която се очаква да присъстват САЩ, Украйна и Русия. Преди срещите като условия за деескалацията на напрежението руският президент Владимир Путин поиска гаранция от Запада, че ще намали военното си присъствие в Източна Европа. Русия обяви, че иска законово обвързващи гаранции за отказа на НАТО от военна активност в Източна Европа, право на вето по евентуалното членство на Украйна и Грузия в Алианса, както и да се забрани изпращането на допълнителни военни части и оръжие в страните, които през май 1997 г. не са били част от НАТО, т.е. всички членове от Източна Европа, сред които е и България. След срещата НАТО-Русия генералният секретар на Алианса Йенс Столтенберг обобщи, че разногласията за Украйна и европейската сигурност остават. Логично е, че руската агресия в Украйна ще доведе до повече войски на НАТО и в България. А ние готови ли сме да ги приемем? Поканих за анализ Илиян Василев, бивш посланик на България в Русия. Посланик Василев, ясно е, че няма да бъдат лесно разрешени противоречията между Москва и Запада. Има ли обаче пътища, по които двете страни да успеят да се придвижат напред в деескалацията?
Илиян Василев: Има, разбира се, надежда, но това е функция на добронамереност и добра воля, и тъй като Русия продължава да ескалира ситуацията, тези преговори може да останат просто фасада за реалните действия по ерозията на суверенитета на Украйна. Иначе виждам, че има място за договаряне на технически съкращения на онова, което двете страни смятат за заплаха, т.е. военни контингенти, ограничаване и раздалечаване на силите. Но проблемът е в това, че в Русия военната заплаха, агресията навън и репресията навътре са системообразуващ фактор за тази държава. И дали НАТО съществува или не, защото НАТО все пак не е съществувало през целия минал век, през първата му половина, но Русия през вековете е продължавала тази експанзия, като форма на съществуването на тая държава. Така че не е НАТО проблемът. Това, което НАТО започна да прави, включително Америка след 1991 или 1994 г., когато бяха споразуменията за Украйна, това, което стана, е, че американците си изтеглиха войските, дори обявиха тотално изтегляне от Европа, изобщо светът започна да живее с илюзията, че някак си вече няма военна заплаха нито от Русия, нито към Русия. И в този момент обаче, когато не съществуваше абсолютно никаква пречка за продължаване на линията на пасификация, т.е. на изключването на военния фактор в развитието на Европа, Русия при Путин реши първо да припознае отново заплахата от Запада, да я наложи във вътрешното развитие като слоган, който трябва да обединява всички руснаци – „Родината е в опасност“, „Ние трябва пак да се сплотим“. Прехвърлиха всички злини, проблеми и дефицити в развитието на Русия като вина и отговорност на Запада и изведнъж се появиха случките в Грузия, затвърдиха се проблемите със замразените конфликти, които от време на време се размразяват и стават горещи. Случи се Крим. И Русия през цялото време го оправдаваше с „цветни революции“, с всичко онова, което и до ден днешен отказват да го признаят – че Източна Европа не е оставена като сираче, както Лавров казва, и някой от Запада се е възползвал от това. Самото изказване на Лавров беше изключително арогантно, защото то предпоставя, че източноевропейските народи не са способни да правят собствен избор, тоест могат да бъдат само васали. Те са определени да бъдт под доминацията на руския цар, който и да е той, а той, същия този руски има изконни права върху Източна Европа. Ако случайно се оттегли от Източна Европа, тогава лошият Запад се възползва и заема „празното“ пространство. Подобни приказки, които вероятно в Москва вървят са важни, за да обяснят „у дома“ колко Русия е велика и народът колко трябва да е радостен, че живее в тая държава. Това е големият не днешен проблем –изведнъж преминахме от състояние на мечта, на сън, че мирът е нормалното състояние за Европа след Втората световна война и не може да има друга война, към събуждане за реалностите, че всъщност има опасност защото отново се прекосяват граници с войски. Зелени човечета, „сини“ човечета /операцията в Казахстан беше със сини каски на ООН, без мандат/, частни армии, пък и по-големи армейски части.
Крим се милитаризира до степен, която изуми всички черноморски държави. Всъщност там има повече оръжие и повече нападателна техника, отколкото във всички страни други – Турция, Грузия, България, Румъния, Украйна заедно взети. Тази милитаризация в един момент, разбрана в контекста на „пушката, която гърми във второ действие“, т.е. като тенденция, като мащаби и посока, върху която наложихме и реториката на Москва – ето това изведнъж върна НАТО към годините на основаването му.
Водещ: Докъде е готова да стигне Русия в своята експанзивност? Ще успее ли да наложи тезата си отново за подялба на сфери на влияние и възстановяване на постсъветското пространство?
Илиян Василев: Изключено и невъзможно е, първо от гледна точка на това, че Русия не е в състояние да наложи подобно разделение на света. Просто тя не е Съветският съюз и светът не е след Втората световна война. Това първо. И второ – защото самата Русия, не представлява гравитационен център, равностоен на Запада по отношение на зрялост на демокрацията и пазарните отношения, които са НАТО и Европейския съюз. НАТО – като съюз за колективна сигурност, а Европейският съюз – като система за развитие и благоденствие. Русия не може да предложи. И тук е вече големият проблем.
Не мисля, че Русия по принцип е способна да съществува за дълго време в състояние „мирно и тихо“, да има съзидтелен тип отношения с Европа, в рамките на „руската цивилизация“, с нейната антитеза на добронамереност, стремеж към взаимоизгодни отношения, търговия, контакти и т.н. Кремъл няма самостоятелен, валиден и конкурентен икономически модел на развитие, който да осигурява на руските граждани благосъстояние и сигурност сравнимо с Европа и света, само въз основа на вътрешни фактори. Поради тази причина Русия винаги, като погледнете още от княз Владимир и след това Иван Грозни, и т.н., историята на случването й от Киевска Рус, след това през московските княжества и изведнъж до набъбнала чрез експанзия и разпростираща се върху половината Земно кълбо, дори Аляска е била нейна. А сега си представяте този хроничен експанзионизъм, който е намерил противодейстие на запад, но на практика е без задръжки в източно направление и който е произвел тази свръхдържвата като територия, без да има центростремителна тягав тази държава. Докато през цялото време Европа се развива – ражда технологии, модели, общестено развитие, ражда Ренесанс, дава високи световни примери, ражда непознати за другите части на света благоденствие, високи примери на култура, ражда националните държави, които са самодостатъчни в националните си граници. А в Русия, ако погледнете дори и периода на Съветският съюз, когато достига пика на глобалния си статут и като територия и като икономическо развитие – космонавтика, ракетостроене, научни изследвания. Сега не могат да изведат в системен и устойчив режим и космически кораби около земята. Автомобилостроенето е в много тежко състояние, анекдотичен пример е „новия“ модел „Лада“. Самолети – нямат, купуват. Химическа промишленост, фундаменталните изследвания, електроника, дигитални технологии, в редица отношения, включително и като зависимост от енергийния и суровинен износ, са по-зле и от времето на Елцин. Защото при Елцин моделът беше кооперация със Запада. Дори се стигна до там, че се водеха и проучваха възможности за съвременни и съвместни военни разработки. Сега това е изключено.
И когато върнеш цялата страна толкова назад в развитието и, а идва време за отчет пред избирателите – изборите през 2024 г. Путин трябва да застане пред своите избиратели и да каже: „Аз имам 24 години управление и ето това постигнах, това ви дадох“. И каква точно е равносметката? И понеже няма очевадни материални доказателства за успехите, му остава класическото: „Да, но ви дадох възстановена световна репутация“. Това са виртуалните измерители на благоденствието, субститути като на националната гордост и имагинерното имперско величие, там където не могат да бъда измерени реалните индикатори – като богатство, переспективи, възходи на култура на индивидуално и семейно равнище. Русия в момента е най-големия източник на емиграция в Европа.
Ето ви примерно обръщение на Путин към избирателите: „Вече всички се съобразяват с нас, страхуват от нас и понеже се страхуват от нас, са готови да ни направят отстъпки, да ни платят за това че сме агресивни и то повече“.
Не виждам как в този модел на развитие при Путин Русия някога да се успокои.
Водещ: Накъде ще се насочи агресията й? Украйна? Казахстан? Какво цели всъщност?
Илиян Василев: Винаги тя се насочва първо и особено навътре, към самата себе си. Агресията й преди да избие навън, винаги намира вътрешен адрес – вътрешният враг. Както виждате, онзи ден и Виктор Шендерович емигрира от Русия заради заплаха срещу неговия живот. Те искаха да го вкарат в затвора, за да тревожи руското общество. Путин нареди да се слагат етикети на „чужди агенти“ на всеки несъгласен с него. Дисиденти вече не са само цели неправителствени организации и структури, но и отделни личности. Лепят етикети „враг на народа“ – както при Сталин и при евреите през Втората световна война. Агенти на чуждо влияние, представяте ли си?
При тази масова репресия и масова емиграция първото нещо, което ще пострада, са вътрешните способности на руската демокрация да роди устойчиви модели на демократично развитие или на приемлива автокрация.
Да повторим, първата жертва на експанзията на Кремъл е вътрешната опозиция и демокрацията. Второ, Русия ще се насочи към действия, които ще й носят пропагандни победи, с които да хранят „националната гордост“. Защото на Путин му трябват постоянни битки, постоянни победи, които да доказват неговото величие и управленски гений. И тъй като подобни военни „победи“ не може да постигне там където има превъзхождаща сила – на Запад, ще търси слаби звена и терен по целия свят. Няма как да разгърне широкомащабен конфликт с НАТО, рискът е прекалено голям за него и той го осъзнава. Но ще пострадат страни като Казахстан, Грузия, Беларус. Протестите в Казахстан бяха просто смазани.
Водещ: Там какво всъщност се случи?
Илиян Василев: Там се случи много интересна комбинация между обективни вътрешни фактори на протеста – както аз казах, тенджера под налягане, нагнетена от екстремна социална несправедливост. Богатството, което Казахстан роди за тези години, превърна тясна партийна номенклатура в олигарси, но разделиха нацията между недопустимо богати „на върха“ и крайно бедни широки маси. Това от една страна.
От друга, в тази история се намесиха и вътрешни битки в елита, включително специалните служби, потънали в корупция. Но това, което най-накрая стана, бе, че пуснаха в нея репресията на макс и поканиха Русия да спаси автократичен режим. Тъй като Казахстан е страна, която заема важно място по добив и изнася доста петрол, а е в Централна Азия, заобиколена от автократични режими и никой не можеше да помогне на протестите, да го освети информационно, да спечели международното обществено мнение, да даде трибуна на опозиция е протестът беше буквално разстрелян. Както прогнозирах, именно защото Казахстан е заобиколен от репресивни държави, те се мобилизираха за да смажат протеста през Организацията на Договора за колективна безопасност. Съседите са до един автократи и се страхуват че примера на бунта може да прелее през границите и разпростре из Централна Азия. Китай е против, Турция също. Този опит за казахска „пролет“ нямаше шанс. Путин гарантира усилено присъствие в региона, доказа незаменимостта си за автократите на постсъветското прострнство и на практика гарантира, че на територията на ОДКБ няма да позволим никакви „цветни революции“. Посланието му е повече от ясно.
Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи. Подкрепете ни.
Водещ: А примерът от Казахстан как ще го интерполира Путин в Украйна?
Илиян Василев: Не, не може да го интерполира, защото Украйна е в съвършено различна ситуация. Украйна е между Русия и Европа и тя е изключително важна за Европа. Казахстан няма това геостратегическо значение за Европа, нито мястото му позволява това. Както казах, той е заобиколен от автокрации от постсъветски тип. Няма как да се роди демокрация, като цвете в пустиня, в подобно враждебна страна.
Та случилото се в Казахрастан по никакъв начин няма да се отрази на Украйна освен като предупреждение. Мисля, че ще се отрази в обратен аспект. Конфликтите в Беларус, Казахстан и в Украйна са прекалено много на Путин, за да може да бъде жандарма на постсъветското простанство. Интересно е да се проследи и активната намеса на Беларус в Казахстан.
Водещ: И какво беше това мечтание на Лукашенко за постсъветско пространство, което да включва Русия, Казахстан, Украйна и Беларус?
Илиян Василев: Не, не, Украйна отдавна излезе от тия структури и тя въобще не присъства там.
Водещ: Но не им пречи да мечтаят за него, нали?
Илиян Василев: А, тя, мечтата… Те могат да мечтаят за каквото си искат. В Русия има хора, които мечтаят да си върнат и Аляска – нека да продължават. Както вие сама казахте – да се върнат нещата допреди 1997 или 1994 г., дори преди разпада на Съветският съюз. През 1994 година август месец излезна последният съветски войник от Германия. Те могат да си мечтаят да се върнат и Източна Европа обратно.
Водещ: Те точно това го искат.
Илиян Василев: Но въпросът е не какво искаш, а какво можеш да постигнеш. В последна сметка, могат да искат и Луната. Какво от това? Онзи ден – всъщност много е показателно, че гордостта на Русия и Съветския съюз, космонавтиката, онзи ден на 27 декември, претърпя поредния си крах. Ако не се лъжа, една от степените тежка ракета „Ангара“ не сработи и 20-тонен товар навлезна в ниския слой на атмосферата. Т.е. Русия винаги е имала страхотни учени, имала е и хора, които са могли да направят чудеса, които да представят по най-добър начин страната си пред света, но тази матрица на корупция и на олигархично развитие, при което най-важното е на власт да бъдат малцината богати и доволни, а останалата част просто да бъде в ролята на послушни поданици ги обрича. При Съветския съюз нямаше такава социална несправедливост и разделение на обществото. Когато отнемеш динамиката, естествената обществена ферментация, ограничиш вътрешна конкуренция, свободата на развитие и инициатива и отгоре сложиш капака на системата „Путин“ и се получава това, което виждате: агресия, гняв, озлобление.
Водещ: Има ли опасност от агресия на Русия срещу Украйна? Възможна ли е локална война?
Илиян Василев: Работих около месец работих по един анализ по темата. Въпросът дали Русия ще нападне Украйна, не е правилният въпрос. Въпросът е: при какви обстоятелства Русия би нападнала Украйна и какво Западът може да направи за да намали тази вероятност.
Първо, от гледна точка на ситуационния анализ е много важно да разберем, в какви граници на логиката и възможното Русия може да разположи своите желания. Нейната реакция в решаваща степен зависи от начина, по който Западът реагира. Виждате, че Западът постепенно, като че ли за мнозина прекалено бавно, тромаво като огромна машина, но НАТО стигна до положение, при което Столтенберг каза: „НАТО е готово за война“. Каза го. Оттук нататък да се мисли, че Русия не знае, какво ще се случи – едва ли. Тоест събитие с голям мащаб – масово военно нахлуване в Украйна, атаки от Беларус, от навсякъде – това нещо става все по-малко вероятно, именно защото НАТО е готово за отпор, най-вече военен и пряко, но най-вече като помощ на Украйна.
Второто нещо – какво можем още да направим за да опитомим агресията на Кремъл? Трябва да е ясно, Путин няма да приключи този рунд от глобално протиопостяване на Запада без да постигне резултат, който да представи като „победа“. Ако не може да отхапе голямо парче от Украйна и да направи голяма война, вероятно ще направи малка война, ограничена военна намеса, поредна анексиране на частите от Луганск и Донбас, които сега контролират. Или ще потърсят някакъв начин да се договорят със САЩ като равен с равен, за да обяви Путин триумфално, че „изолацията, в която сме след 2014 г. приключи, и светът призна анексията на Крим“.Това изглежда като път за възможен изход с печалба от ситуацията за Кремъл. Но и това ще бъде временно, до следващия кръг на агресия. Русия не може да спре да излъчва агресия, защото това е единственото, което я крепи заедно и цяла.
Водещ: Посланик Василев, при руска агресия срещу Украйна трябва да очакваме повече войски на НАТО у нас. Това ни го каза днес и генералният секретар Столтенберг. Обаче ние тук готови ли сме да ги приемем?
Илиян Василев: Ситуацията, е като с коминтерновските декрети 1940-1941 г., когато Кремъл нарежда на левите сили, на всички русофилски сили да се противопоставят на властите и предприемат политически и диверсионни действия, които могат да отслабят България и българското правителство. Отварям скоба – през 1940 г., ако си спомняте, Коминтерна нарежда, Георги Димитров изпраща такава депеша – левите сили да работят за влизането на България в Тристранния пакт. Това е нещо, което твърде удобно се забравя. Но пренесено към нашата съвременност, виждате мобилизацията на същите леви сили – Георги Първанов, „Възраждане“, Румен Петков. Вече имаме парламентарна сила – „Възраждане“ която се радва на изключителен комфорт, подкрепя се от свързани с Русия олигарси и настоява да излезем от НАТО. Други леви политици настояват, че трябва да не влизаме между шамарите и да станем безлични участници в НАТО, т.е. да не използваме по никакъв начин ресурсите на НАТО за да се защитим. Ерго да бъдем „черна дупка“ в колективната система за сигурност на НАТО. А сме „черна дупка“, защото именно като част от тази колективна система за сигурност се предполага, че нашата армия и нашите служби ще могат да възпрат заплаха, която целият колектив, цялото НАТО припознава като главна – това е руската заплаха.
Но у нас ръководни политици една видима част от „еита“ смята че руска заплаха няма, но дори и да има не е наша работа да я неутрализираме. Подобен тип хора, ще отрекат да има руска заплаха дори ако видим по „Цариградско шосе“ да маршируват руски войски – веднага ще излязат да ги посрещат с хляб и сол и ще се обяват за новите „партизани“ слезнали от планините.
Това е една не особено голяма част от обществото, която е систематично увредена, и не функционира като част от българската нация, защото припознава интересите на Русия преди тези на България. Втората част от усилията, които Москва полага, е ако не може да ни изкара от НАТО да блокира приноса ни към организация, като формализира членството ни. Нещо като „non-member“. Уж сме член, но несъстоял се член на НАТО, с което де факто отказваме да предоставим инфраструктура на колективната система за сигурност, съзнавайки че самите не разполагаме с никаква отбранителна способност. А не разполагаме с тази отбранителна способност, именно защото същите хора – Първанов, Румен Петков, Борисов цялата тази кохорта, която през годините управлява България, не направи нищо, и то съзнателно, за да имаме боеспособна армия. Нямаме армия, няма модерно въоръжение, няма радари, нямаме достатъчно кораби, нямаме подводници, нямаме самолети. Цялата тази боеготовност, която би трябвало да имаме, я нямаме. И сега, между обективната оценка за липса на ресурс и възможността за го набавим от НАТО, лежи варианта, който ни предлагат – легнем на пода, да останем без защита, да се държим като неутрални, да излезем от уравнението на сигурността на НАТО. Както Първанов казва – един от, между другото, най-успешно превърналия се ляв политик в богат политик. Той мина на заден план, за да не се набива очи, но неговата фигура е значима. И когато излезем от НАТО, оставаме да висим във въздуха и да пращаме делегации за милост до руския цар. Ако имаме нужда от помощ, няма да има кого да поканим в случай, че бъдем обект на агресия. И пак ни ни обясняват, че Русия априори не може да ни бъде враг, че е слявански вечен брат и т.н., а историята е пълна с доказателства, че докато ние я смятаме за брат, руски кораби, руски самолети бомбардират, атакуват, превземат България и забравят да си тръгнат. И днес руски агенти взривяват, отравят, но ние се снишаваме. Тоест ако не разпознаваме руската заплаха не е защото нея я няма, и всеки ден няма доказателства за нейното съществуване, а защото една част от елита и обществото иска да останем слепи за нея. И това е цялата битка в България – дали ще си защитим държавата като такава, каквато е, изграждайки достатъчно собствен ресурс и капацитет, заедно с нашите партньори, веднъж за да ни излезе по-евтино и второ път за да бъде по-надеждно, или ще останем в плен на тези агенти на руско влияние. Вземете Румен Петков – той и до ден-днешен се хвали, че е най-големият личен приятел на шефа на външното разузнаване на Русия. В други времена тези неща трябваше да се разследват като измяна срещу държавата, но понеже летвата на допустимостта в отношенията към Русия е достатъчно вдигната и под нея минават всякакви немислими за други държави герои на деня, този човек се води за български политик.
Водещ: Посланик Василев, а как да си обясним раздвоената позиция на правителството – то всъщност позиция няма, но раздвоените изяви на членове на правителството? Според вътрешния министър не е необходимо и не е наложително разполагане на натовски войски в България, външният министър пък ги покани през държавния секретар на САЩ, премиерът каза едно уклончиво, че не стои на дневен ред, вместо правителството при такава разнопосочност ясно да каже какво мисли – за или против. Как да си го обясним? Какъв е този страх и от кого?
Илиян Василев: Не е страх. Просто искрено симпатизирам и съчувствам на министър-председателя Петков, защото той е в много тежка ситуация. В момента той не може да консолидира каквато и да позиция на правителството по въпроса, тъй като е министър-председател само от по-малко от месец. Не е достатъчно силен, за да може да наложи своята позиция. Радев очевидно говори през Янев, през министъра на обраната. Виждате, че и с това показно, което Радев направи с Консултативния съвет за национална сигурност, с което демонстративно унизи премиера, като се опита публично да го дисциплинира преди визитата му в Северна Македония, за да не му даде възможност да излиза извън граници, които са допустими за самия президент. В тази обстановка Петков действа по единствено възможния начин – не може да излезе с единна позиция, защото такава няма и не може да наложи при този министър на отбраната. Не може да я консолидира и затова намира утеха в играта на полутонове и полусенки. Т.е. оставя темата отворена и привидно неактивна, които гледат да обърне залозите, като принуди Янев да прави ходове на противопоставяне като защитава позицията си за недопускане разполагането или ползването на натовски капацитет – под натовски разбирам български, интегриран със съюзниците ни. А колчем министърът на отбраната прояви някаква активност, толкова повече се саморазобличава и отслабва като влияние. Премиерът правилно предпочита нещата да останат в полусенките, недовършени и по този начин да принуждава Радев и Янев да заемат активни позиции. Но като заемат явни антинатовски позиции, които обаче нямат ресурс да превърнат в официална политика, те постепенно губят тежест и вътре в страната и извън нея. Разбирам как работи държавата и как двете страни маневрират, но всъщност слабото място на Радев и на Янев е, че те не могат да направят своята позиция официална без премиера, а това няма как да стане.
Цоня Събчева
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg
