Румен Радев гледа на Изток – част 2

Дерогация и зависимости

В първата част на тази статия от три части разгледахме историята на българската енергийна зависимост от Русия и интересите, които я обуславят, ограничения напредък в съкращаването и, и ретроградното отношение, заложено в неотдавнашния проект за решение на настоящия служебен кабинет по темата за ядреното гориво – едно от трите измерения на тази зависимост. В втората част на нашия анализ разглеждаме друго измерение, а именно петрола (включително рафинираните петролни продукти), и се питаме дали там действат същите тенденции.

Второто измерение: петрола

Изглежда, че отговорът е „да“: това, което се случва, е наистина много сходно.

В края на октомври служебният ни кабинет изготви още един проект за решение, който предвижда отмяна на забраната за износ на горива, рафинирани от руски суров петрол, за „трети страни“ – т.е. страни от и извън ЕС.

Предисторията е следната. По-голямата част от нефта, рафиниран в България (60-80 %), идва от Русия и почти цялата суровина се преработва в рафинерията „Лукойл Нефтохим“, която е руска собственост. За повечето държави от ЕС вносът на руски суров петрол вече е забранен (след 5ти декември) със санкции, но през юни Брюксел предостави на България изключение от тази забрана (или, на езика на ЕС, „дерогация“).

Може да изглежда контрапродуктивно (да не говорим за безвкусица) това „Лукойл Нефтохим“ да плаща на Русия пари за използвания от нея суров петрол и да генерира печалби за руската компания майка в момент, когато руските сили бомбардират украински градове. Но в действителност това има някакъв смисъл. Бургаската рафинерия е голям работодател; тя е и голям данъкоплатец (макар че, както ще видим, със сигурност не е достатъчно голям); българският пазар зависи от нея за горива, които иначе би трябвало да внася, което оказва известно влияние върху платежния баланс на страната; и още нещо – като хубав поетичен акцент – рафинерията непряко изнася голяма част от произвеждания от нея газьол за Украйна.

Всъщност правителството на Кирил Петков успя да постигне рязко увеличение на обема на преработваната там суровина, до 220 хиляди барела на ден, което позволи износът ѝ да покрие значителна част от нуждите на Украйна от газьол (основно дизелово гориво, което се използва за тежкотоварни автомобили и не се продава в обикновените бензиностанции). Това беше доста удобен формат, тъй като количествата бяха основно за украинската армия.

И този факт беше важен за „продаването“ на идеята за дерогация на Брюксел. Макар че и други държави също получиха дерогации, но те зависят изключително от тръбопроводите от Русия за доставките си на петрол. България беше единствената страна, с излаз на море, която получи такава дерогация.

Малко по-късно – на 29 юли, точно преди да напусне поста си – правителството на Петков въведе забраната за износ за трети страни, която сега неговият наследник предлага да бъде отменена. Предвидена да влезе в сила на 5 декември 2022 г. (като междувременно съответните ведомства бяха натоварени с изработването на подходящ механизъм), тя всъщност се отнасяше за износа на горива, рафинирани от руски суров петрол, както за страните от ЕС, така и за тези извън Съюза, макар че сега служебният кабинет иска да разреши само износа за „трети страни“.

Забраната имаше за цел да затвори вратичка, която Лукойл можеше да използва, за да заобиколи санкциите на ЕС, използвайки тази дерогация на България. Може би по-важната и основателна причина за забраната обаче беше задълбочаващата се криза с дизеловото гориво, което Лукойл традиционно продава извън България – и особено в Турция – чрез търговското си подразделение Litasco. Забраната имаше за цел да блокира този износ и да задържи дизеловото гориво в България, което да е от полза за българските потребители, а не да увеличава печалбите на Лукойл (и пълни военната каса на г-н Путин).

В решението на Европейския съвет изрично се посочва, че дерогацията е временна и „следва да се предприемат всички необходими мерки за получаване на алтернативни доставки, така че да се гарантира, че вносът по тръбопроводи на суров петрол от Русия ще бъде подчинен на забраните възможно най-скоро“.

Кризата с дизела е международна – дори междуконтинентална – и в спекулативните сделки могат да се спечелят доста пари, особено там, където суровият петрол по някаква причина е сравнително евтин и има наличен капацитет за рафиниране. Какъвто е случаят в България: Миналата седмица руският суров петрол Urals се търгуваше с отстъпка от 23-24 долара за барел, което го прави най-евтиният суров петрол в Европа. В същото време по бензиностанциите в България се увеличава разликата в цените между бензина и дизела – тя вече достигна рекордните 45 стотинки за литър!

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Правителството на г-н Радев обаче изглежда не се притеснява от това. Нито пък от задълженията на България към каузата на ЕС и партньорите ѝ в Съюза: Европейският съвет даде ясно да се разбере, че дерогацията на България – както и на други държави – е замислена като временна мярка и зависи от усилията, които се полагат за диверсификация. И все пак няма и най-малък намек, че служебният кабинет прави нещо подобно – например търси неруски петрол или притиска „Лукойл Нефтохим“ чрез експроприация или поемане на оперативен контрол чрез привличане на външен мениджмънт. Не, той прави точно обратното!? Използва претекста за зависимостта на Украйна от вноса от бургаската рафинерия, за да разшири дерогацията – и по този начин да разшири износа на рафинирани продукти на Лукойл Нефтохим за трети страни. Изглежда, че основната лоялност на правителството е към руския „Лукойл“, руския суров петрол и руския тиранин. Не към българските потребители или ЕС.

Казано по друг начин, проектът за решение е на път да превърне една доста разумна и добронамерена дерогация на ЕС относно нефта и рафинираните продукти в измама за трансформиране на санкциониран руски нефт в санкционирани горива – под закрилата на българското правителство – и да помогне на един руски енергиен гигант да генерира свръхпечалби. Доста добър алхимик сте, господин Радев!

Но нека бъдем справедливи. Президентът не е нищо друго освен последователен в действията си. Това е същият Румен Радев, който се прочу с това, че отказа да разреши преки доставки на българско военно оборудване за Украйна. Така че защо да не иска да осигури на приятеля г-н Путин допълнителни пари?

Между другото, доста допълнителни пари, както ще потвърдят няколко изчисления на гърба на плика. Ако приемем обемите и средните цени от последните 12 месеца, въпросната сума изглежда е около 5,3 милиарда долара годишно. Тя се разпределя по следния начин:

– Приблизително 3,6 млрд. долара под формата на преки плащания за руски суров петрол;

– 1 милиард долара, произтичащи от факта, че Лукойл Нефтохим (или по-точно Литаско) купува суров петрол на цените на Урал, но продава получените в резултат на това рафинирани продукти на пазарни цени, които на практика са на базата на Брент;

– поне 700 млн. долара, неполучени данъци в българския бюджет (и в резултат на това отишли при г-н Путин) поради игри с трансферното ценообразуване.

Последната точка се нуждае от малко обяснение, така че може би читателят ще извини кратко отклонение. Проблемът е, че Литаско контролира всички финансови потоци както на входа, така и на изхода на рафинерията, като остава само с плащания за такси, които не отразяват пазарните критерии за разходите за рафиниране. Всъщност разходите за рафиниране са се увеличили повече от три пъти след началото на войната, тъй като в Европа има недостиг на рафиниращи мощности. Въпреки това (може би не е изненадващо), Litasco не е актуализирала адекватно споразумението си с рафинерията, за да отрази тези реалности. Едновременно с това рафинерията плаща по-високи от пазарните цени за стоките и услугите, получавани с посредничеството на Litasco. В резултат на това рафинерията реализира много по-малка печалба – и следователно плаща много по-малък данък върху печалбата – отколкото би трябвало.

В известен смисъл обаче ситуацията е още по-лоша. Ако се съберат всички декларирани финансови загуби през последните 15 години, може логично да се каже, че настояването на България да играе с руснаците „меко“ е довело до загуби за българския бюджет, равни на стойността на самата рафинерия. Само помислете какво направиха румънците.

През 2015 г. прокурори към Апелативния съд на централния румънски град Плоещ – където се намира гигантската рафинерия „Лукойл Петротел“ – запорираха активи на „Лукойл“ на стойност 2 млрд. евро в рамките на разследване за предполагаемо пране на пари и укриване на данъци. В крайна сметка Лукойл уреди делото извънсъдебно, но то показва какво може да се постигне с малко агресия.

Различните държави от ЕС са възприели различни подходи за минимизиране на последиците от забраната за внос на руски суров петрол и рафинирани продукти върху работата на притежаваните от Русия рафинерии в ЕС. Италианското правителство, позовавайки се на съображения, свързани с националната сигурност, и използвайки законодателството на ЕС, поиска от Лукойл да даде съгласие за прехвърляне на собствеността на рафинерията ISAB в Сицилия, за да не се застраши работата и в условията на санкции. Всъщност това изглежда единственият начин да се избегне компрометирането на 20-процентния дял на рафинерията на италианския пазар на горива. Защото след 5 декември ISAB няма да може да приема доставки на руски суров петрол, но в същото време няма да може да финансира закупуването на неруски суров петрол.

Като собственик на ISAB, Лукойл отхвърли предложенията за закупуване на рафинерията и изглежда се насочва към пряка конфронтация с италианското правителство. Но независимо от резултата от тази битка, въпросът за платежоспособността на рафинерията може да се окаже решаващ. Като дружество, на което са наложени санкции, Лукойл ще продължи да изпитва непреодолими трудности при осигуряването на достатъчно търговски кредити, което означава, че рафинерията няма да може да разреши проблемите си с платежоспособността.

Как е в България?

Тук изглежда, че правителството на г-н Радев се опитва да разреши проблемите с финансирането на „Лукойл“, свързани със санкциите, като – о, почакайте! – позволява на компанията допълнителни маржове на печалба и парични потоци. Е, може би просто на нас, българите, ни липсва този огнен латински темперамент. Но може би проблемът е в това, че хората по върховете са непоправимо русофилски по форма и корумпирани по съдържание.

„Лирично“ отклонение

Сега, горният аргумент повдига два интересни въпроса, единият от които се отнася до неутралността, а другият – до данъчното третиране на фирмите в енергийния сектор. Може би читателите на Aлтернатива & Aнализи ще ми простят, ако се отклоня за кратко от тях, преди (в последната част на тази статия) да продължим да разглеждаме темата за природния газ.

За неутралността: Един от въпросите, които възникват, е следният: дали не съм ли се отнасял несправедливо към позицията на нашия президент относно изпращането на оръжия в Украйна? Мисля, че не. Но може би въпросът трябва да се аргументира. Така че ето какво ще кажа.

Г-н Радев, разбира се, твърди, че като се въздържа от предоставяне на военна помощ на Украйна, България се държи настрана от войната. Тоест: спазването на неутралитет ни предпазва от неприятности. Но трябва да се запитаме: за какъв неутралитет иде реч?

По-горе отбелязахме, че през последните 12 месеца България е платила общо около 5,3 млрд. долара за суров петрол и рафинирани продукти от Русия. Като прибавим и над 2 млрд. долара, платени за руски природен газ, и около 75 млн. долара за руско ядрено гориво, получаваме нещо около 7,5 млрд. долара. Това са плащания за енергийни ресурси, които България е можела да набави от другаде, ако е било взето решение да не се финансира г-н Путин и неговата война. Наречете ме циник, но ми се струва, че е претенцията за неутралитет е фарс от човек, който допуска прехвърлянето на 7,5 млрд. долара от страна със сравнително малък БВП за финансиране на военните усилия на агресора. И все пак точно това направиха господата Радев, Борисов и Пеевски.

Относно данъците и субсидиите: Вторият ни въпрос се отнася до интересен контраст между начина, по който се третират „Лукойл Нефтохим“ и компаниите за производство на електроенергия (генерерищите компании) по отношение на схемите за подпомагане на потребителите на техните продукти.

Подкрепата за българските потребители на електроенергия идва от Фонда за стабилност на енергийната система, в който се внасят всички „излишни“ печалби на държавните електропроизводствени предприятия. Държавната собственост в сектора е доста значима, така че към тях спадат АЕЦ „Козлодуй“, Националната електрическа компания и Българският енергиен холдинг – които помежду си отчитат повечето вноски във Фонда. В парламента имаше предложения – преди законодателният процес да бъде така грубо прекъснат от свалянето на правителството на Петков – за разширяване на „данъчната основа“ за този фонд, така че да включва всички електроцентрали, независимо от собствеността им. Това би включило и някои печеливши компании, произвеждащи електроенергия на базата на въглища и възобновяеми енергийни източници (слънце, вятър и т.н.) – при условие, че времената някога станат отново достатъчно нормални, за да може парламентът да приеме предложенията.

Сега сравнете ситуацията с моторните горива. В сектора на нефтопреработката няма аналогичен фонд: признавам, че това не би било от особена полза, тъй като секторът се състои почти изцяло от „Лукойл Нефтохим“ и тъй като повечето от „свръхпечалбите“ се падат на „Литаско“, а не на „Лукойл Нефтохим“ – и тъй като „Литаско“ не е в българската данъчна юрисдикция.

Не, механизмът за подпомагане на потребителите пред държавния бюджет, в този случай, е субсидия от 25 стотинки на литър, която в крайна сметка се оказва в търговците и рафинерията. Целта на този механизъм е да се поддържат ниски цени на бензиностанциите за многострадалните български шофьори. Но не е очевидно, че това е така. Така че е трудно да се избегне впечатлението, че истинският ефект от субсидията е укрепване на балансите на рафинерията и на някои избрани търговци на горива. Вместо да плаща данък върху свръхпечалбите, Лукойл Нефтохим е субсидиран от бюджета.

Читателите вече няма да се изненадат ако чуят, че доскоро в парламентарния законодателен поток нямаше предложения за коригиране на тази аномалия. И ако са склонни да се запитат дали българските законодатели или длъжностни лица прилагат (или обмислят) някой от международно утвърдените методи за справяне с триковете при трансферното ценообразуване или като се разпрострат правата на дерогация само за местни данъчно задължени дружества, вероятно ще трябва да признаят, че въпросът е риторичен…

Толкова по въпроса за ядреното гориво и петрола. Какво да кажем за природния газ? Това е темата на последната част от тази статия в три части.

Илиян Василев