„Няма ляво – няма дясно – няма първо място“
Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години ѝ нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец – агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.
И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.
Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.
Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, че политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.
Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.
Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма и визии за бъдещето.
Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.
Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 г. група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво – няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да ѝ го върнат.
През 2022 г. още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.
Така “няма ляво – няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.
Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.
Първият е „парадоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.
Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 г. да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.
Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.
Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.
Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.
На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990 г.
Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 г. и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991 г. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.
Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега