Избори в България: Напред към миналото?
Резултатите от парламентарните избори в България през миналия уикенд показват на пръв поглед доста ясна присъда. Изправени пред избора между Промяната и статуквото, българите недвусмислено отхвърлиха Промяната – в лицето на коалицията „Продължаваме промяната/Демократична България“ (ПП/ДБ) – давайки ѝ едва една четвърт от гласовете и оставяйки съставянето на правителството предимно в ръцете на старата политическа гвардия. Тоест, несвятата троица от:
– ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България), чийто лидер Бойко Борисов доминираше през последното десетилетие и половина в политиката на страната;
– Движението за права и свободи (ДПС) с етническо-турска основа, което присъства постоянно в българската политика повече от 30 години и все още до голяма степен е доминирано от своя основател, Ахмед Доган (както и от компрометирания – и етнически българин – млад олигарх Делян Пеевски); и
– (бившата Комунистическа) Българска социалистическа партия, ръководена от Корнелия Нинова, която олицетворява една вечно зелена порода от прекалено амбициозни апаратчици на Комунистическата партия.
Роди се звезда
Предимно, но не изцяло. Защото топката не е изцяло във владение на тези тримата стожери на статуквото. Вместо това на терена се появи нова звезда – радикалната националистическа и проруска партия Възраждане, ръководена от Костадин Костадинов, която се оказа третата по брой депутати сила в Парламента, поставяйки си за цел да прекроява вътрешнополитическия дневен ред в интерес на Кремъл. Тя планира да направи това по два начина. Или чрез „мека сила“ – обструкции в парламента, огромно и добре финансирано присъствие в социалните и електронните медии и политическо реалити около референдумите. Или чрез твърда сила от най-отвратителен вид – брутални действия на сплашване срещу опоненти и инакомислещи – и обещания за концентрационни лагери и линчуване.
Изборите не бива да се разглеждат като пряко състезание по популярност. Разпределението на гласовете в значителна степен беше планирано, предварително уговорено и тактически изпълнено. Легитимността на вота виси на изключително тънка нишка, поради безпрецедентния контролиран вот и „творческото“ отчитане на гласовете.
ДПС, по-специално, изглежда, беше много щедра с гласовете на своя доста лоялен и стабилен електорат. Движението „дари“ значителен брой гласове на ГЕРБ, за да излезе първа. Освен това в последния момент задейства подкрепа за ИТН („Има такъв народ“) – групировка с твърде дразнеща претенция като заглавие, ръководена от телевизионния артист Слави Трифонов, комик в повече от един смисъл. ИТН днес е тясно свързана с Румен Радев, русофилски настроения бивш генерал от ВВС, който в момента е президент на България и е четвърти стълб на статуквото. Опасно близо до 4-процентовата бариера за влизане в парламента, ИТН можеше да бъде напълно изключена от властовото уравнение, ако не беше намесата на нейните приятели от ДПС. Което, разбира се, не е приемливо.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Накратко, фактът, че Възраждане е на трето място в социологическите проучвания, не означава, че тя е третата най-популярна партия – и още по-малко говори за популярността на нейния спорен лидер, подходящо наречен „Копейкин“ по името на руската монета с най-нисък номинал. Не, това означава, че ДПС, като ключов елемент от статуквото, е изиграла ключова роля с разпределение на гласовете, които контролира, за да излезе партия Възраждане на трето място. И по-общо казано, това означава, че на статуквото му е било много изгодно Копейкин и кохортата му да са на видно място.
По-конкретно – и прескачайки няколко етапа в аргументацията в името на краткостта – можем да приемем, че настоящото парламентарно съзвездие отразява актуализация в договореностите между Бойко Борисов с Кремъл от 2016 г., които доведоха до избора на президента Радев. По подразбиране цената, която ГЕРБ трябваше да плати този път за това да може да разиграва „атлантическата“ карта, бе съгласие да се издигне ролята на Възраждане в парламента, което му предлага повече възможности да прокарва интересите на Кремъл.
Сега има много различни ъгли, от които може да се анализира спектърът от възможни резултати в настоящата ситуация.
Политическите запалянковци
Нека започнем с „особеностите“ на българския избирател. Този гласоподавател гледа на изборите почти така, както футболен фен гледа на футболен мач. Той – и нека кажем „той“, защото това е по-скоро мъжки начин на възприемане на нещата – избира фаворити не въз основа на задълбочен анализ на това какво могат да предложат партиите за популяризиране на личния му или семеен дневен ред, а въз основа на емоция. Тази емоция е отчасти „на отбора“, на „племето“, основана на чувството за принадлежност към вътрешна група, но отчасти е и въпрос на предизвикана от медиите симпатия и антипатия.
Има изключително много основания за антипатия и протест. „Преходът“ продължава вече повече от три десетилетия – и не дава признаци, че ще приключи – и това поражда огромно разочарование в превърналата се вече в международна общност съвкупност от български граждани, включваща както тези, които са емигрирали, но със сигурност не са забравили Родината, така и тези, които са останали, избирайки интровертна форма на „вътрешна емиграция“ – не гласуват и не участват по друг начин в политическия живот на страната, като по този начин стават част от негласуващите 60% от електората, чиято пасивност представлява най-големият косвен политически ресурс на статуквото.
Разочарованието от несбъднатите мечти се натрупва, катализирано от поредицата предателства към народа от страна на елита и от факта, че българският вариант на „демокрация“, доминиран от първоначалното натрупване на капитал, завърши с несправедливост и корупция, рекордни дори за стандартите на ЕС. Социализмът (или, казано на западен език, „комунизмът“) имплантира един сравнително устойчив антизападен подход в мисленето на българите, които четат промените след 1989 г. като наложено отвън събитие, като последното от поредица „освобождения“ (или превземания) от велика сила. Не е случайно, че подкрепата за ЕС и НАТО намаля по време на продължителното управление на г-н Борисов, докато Русия спечели допълнително влияние, като избра свой президент и издигна своя проект Възраждане в челната тройка на партийната класация.
Проектът Възраждане
Тази неудовлетвореност, тази реакция – тази склонност да се вижда всичко като резултат от действията на (по подразбиране злонамерени) чужди сили и техните вътрешни поддръжници – наскоро намери своя нов израз във Възраждане и своя нов говорител в лицето на лидера ѝ, който изпълва образа на новия Фюрер, г-н Костадинов. Трябва да се признае, че за сравнително кратко време той натрупа впечатляващ опит в антизападната реторика. В очите на неговите привърженици Западът е виновен за загубата на стабилност, която те толкова ценяха по времето на социализма (или поне изглежда това си спомнят). И сега е време да си отмъстят с протестен вот за корупцията и несправедливостта, които възприемат (правилно) като рекордни при управлението на г-н Борисов и които разглеждат (неправилно) като автентичен израз на западния пазарен цинизъм и западните интереси, реализирани от верни сатрапи на Запада. Тъй като разочарованието не признава географски ограничения, този вид политическо опростенчество е толкова разпространено сред емигрантите, колкото и у дома в България.
От руска гледна точка войната в Украйна все повече поставя „проекта Възраждане“ в главната роля: тъй като Русия систематично губи ключовите си стратегически енергийни лостове – природен газ, нефт и ядрено гориво, Кремъл е принуден все повече да разчита на политическите си проекти и да използва социалното разочарование на българите. Това е нелогично, разбира се, но последното нещо, което Москва очаква е мислещ избирател. Избирателите на Възраждане не се занимават с рационални изчисления на причини и следствия. Те черпят от резервоара на емоционалното отрицание на Запада, което са наследили от „добрите стари времена“ на Съветския блок, и от съчувствието към загубите на Русия в Украйна. Чувствайки се ограбени или пренебрегнати от новия елит в България, те обвиняват Запада за Промяната, както обвиняват Запада за войната в Украйна – когато всъщност е по-правдоподобно да обвинят Москва, че изнася корупция и им отказва справедлив дял от просперитета и сигурността, която европейците имат. Лошите момчета са в Брюксел, Вашингтон или Берлин; добрите момчета са в Москва. В призива на Кремъл няма апел към разума, а само използване на психоидеологически матрици и на емоции, подобни на тези на футболните фенове.
Бойко – кръстникът на Възраждане
Не е случаен и фактът, че проектът Възраждане се излюпи и отгледа в политическия инкубатор на ГЕРБ и ДПС. Господата Борисов и Доган не обичат Запада инстинктивно, до мозъка на костите си. Свидетелство за това са, например, различни записани разговори на г-н Борисов, в които той демонстрира надменна и недискретна радост от собствените си „успехи“ да надхитри западните лидери както по отделно, така и колективно, на срещите на върха на ЕС и НАТО. За него те са „империалисти“, които трябва да бъдат „прецакани“. Този манталитет не се е появил за една нощ. Той е наследство от родителите му, от неговата Алма матер (Полицейското училище в Симеоново) и от комплекс за малоценност, вкоренен в дългогодишните му комуникационни затруднения, породени от незнанието на чужди езици и липсата на ценностна съвместимост, които направиха г-н Борисов патетично самотна фигура на срещите на върха, на които той присъстваше.
Ето защо Възраждане не е само израз на наследена антизападност, но и на радикалното и авторитарно русофилство на „Копейкин“. Той може да се разглежда и като въплъщение на собствената неприязън и реваншизъм на Бойко Борисов към Запада и всички негови деяния, към западните лидери и към прозападния елит в България.
Това безспорно е политика, в която личи хитроумие, – поне ако предположим, че западните лидери са доверчиви, но само до известна степен. Като лансира партиен лидер от фюрерски тип в лицето на Костадинов; като плаши и говори за Копейкин като за заплаха за ЕС и НАТО; и като предлага „услугите“ на ГЕРБ, за да го държи „под контрол“ в замяна на снизходителността на Запада относно собствените му минали и настоящи корупционни практики – чрез всичко това г-н Борисов прокарва коварната си схема, през която да си осигури продължаване на властта и незаслужено оцеляване чрез предлагане на услугите си като незаобиколим политически посредник.
В това отношение той е много по-хитър от лидерите на новата коалиция ПП/ДБ. Те зрелищно пропуснаха момента, не успяха да прозрат какво е замислил г-н Борисов. Тяхната предизборна кампания беше изцяло съсредоточена върху (сама по себе си съвсем основателна) критика към ГЕРБ. Но не проумяха, че трябваше да положат усилия и за разобличаване на зловещата генетична връзка между ГЕРБ и Възраждане.
Възходът на Възраждане
Светлите млади умове в ПП/ДБ не са и единствените, които са пропуснали нещо важно по отношение на новата сила в популистката десница. Мнозина смятаха, че политическият проект Възраждане е просто осъвременена версия на предишните националистически и прокремълски хардлайнерски групи в парламента. Може би някога това е било така. Първоначалният замисъл бе Възраждане да остане полезният „хулигански елемент“ на българската политическа сцена, който да заплашва западните интереси, за да може г-н Борисов да се докаже като „укротител на опърничавия“, демонстрирайки, че е „по-малкото зло“ и трябва Западът да го подкрепя като по-малкото зло.
Но вече не е така. „Концептуалният статус“ на Възраждане беше повишен, което позволи на партията да увеличи подкрепата си и да се присъедини към висшата лига на българската политика, като дори претендира за правото да състави правителство.
Преди изборите на 2 април и ГЕРБ, и ДПС успокояваха Запада, че Възраждане е под техен контрол, работи в периферията с твърдолинейните русофили и сдържа социалистите. След изборите обаче те съзнателно омаловажиха тази линия за първи път в историята на Българския преход. Костадинов и неговите последователи директно атакуваха обществения консенсус и заявиха, че излизането на България от НАТО и ЕС е тяхна политическа цел. Когато преди това адептите на Кремъл бяха опитвали подобно нещо, реакцията беше очевидна и категорична: главният прокурор се намесваше с обвинения в екстремизъм, а медиите информационно отиграваха ситуацията, че са отблъснати злосторници от „червената линия“ на прехода – членството в НАТО и ЕС, която те току-що бяха преминали. Но този път и ГЕРБ, и ДПС останаха пасивни, а медиите просто си разиграваха коня на Костадинов.
Още преди изборите, след закона „Магнитски“ и най-вече след Втория му списък, в който фигурираха висши политически фигури както от ГЕРБ, така и от БСП, партиите на статуквото – ГЕРБ и ДПС, бяха позволили на Възраждане да придобие допълнително влияние и да послужи като хедж или алтернативен вариант за запазване на властта, ако Западът продължи да оказва натиск и да заплашва ГЕРБ и ДПС с нови санкции по закона „Магнитски“. Г-н Борисов и г-н Пеевски дадоха ясно да се разбере, че предпочитат да предадат щафетата на властта на г-н Костадинов и на Възраждане, отколкото да видят как подкрепяна от Запада реформаторска група печели изборите и участва в дълбоката трансформация на политическата и институционалната структура на властта след Луканов.
Вземане на заложници
Накратко, изборите през изминалия уикенд показаха критичната уязвимост на България: водещ политик, който държи ключовете за настоящето и бъдещето на страната, успя да превърне България в заложник на доминиращата роля на ГЕРБ в политиката. Той злоупотребява с ролята на партията си, за да реши един личен проблем – как да остане извън Съда и затвора. Г-н Борисов знае, че вече не може да стане министър-председател. Но гласовете на партията му в новия парламент означават, че той остава ключов играч и всъщност му дават доста голяма степен на контрол върху каквото и да е правителство.
Г-н Борисов има по-малко проблеми със служебните правителства на президента Радев, които компрометират геополитиката на България – още от сделката му с Владимир Путин през 2016 г., в която той размени избирането на г-н Радев срещу снизхождение от страна на г-н Путин по отношение на парите, получени за проваления газопровод „Южен поток“ (и след това прибрани в джоба). Всъщност г-н Борисов има малко проблеми с изненадващо широк кръг от възможни правителства. Той със сигурност би предпочел на власт да дойдат Възраждане или БСП, а не ПП/ДБ – една наистина прозападна и прореформаторска групировка в рамките на елита, която почти сигурно ще настоява да му се търси отговорност. Но дори и това не е основната причина за недопускането на ПП/ДБ до власт. Основният интерес в този случай е на неговите посткомунистически водачи, които не могат да си позволят да правят компромиси, които биха отстъпили контрола над страната на „външни лица“.
Всъщност мостовете на диалога между ГЕРБ и ПП/ДБ вече са изгорени. А ценностите, които двете сили представляват, са толкова несъвместими, колкото и преди. Тези на г-н Борисов се състоят от остатъчен „живковизъм“ и принадлежност към Кремъл или доктрината „Турски поток“ с двойно дъно. А тези на ПП/ДБ се свеждат до безрезервната прозападна ориентация на тази коалиция. Така че е трудно да се види каква форма би могло да приеме съвместно управление, освен работата по „припокриващи се“ въпроси като войната в Украйна и влизането в Еврозоната или Шенген. Но дори и там непредвидените обстоятелства са толкова многобройни, че доверието и увереността едва ли биха могли да бъдат възстановени. Така че „диалогът“ всъщност би се ограничил до безсмислени общи декларации.
Да вземем за пример Шенген. Влизането на България в Шенгенската зона е политически обусловено от дълбока трансформация на начините, по които ГЕРБ и ДПС упражняват контрол върху основни институции и трансгранични канали за трафик на наркотици, хора и пари, включително и върху най-новия доходоносен бизнес с контрабанда на руски стоки в ЕС. Въпросът не е в това коя партия назначава висшия ешелон от служители в съответните министерства и агенции. Става въпрос за това, че самите партийни апаратчици са замесени в незаконни сделки, а ведомствените структури са техни съучастници в злоупотребите.
Това е доходоносен бизнес, така че свързаните с него лични и групови парични и политически интереси не са такива, че да бъдат жертвани с лека ръка, за да се угоди на съюзниците от НАТО и ЕС. Освен това проблемите се усложниха от войната в Украйна. Защото тези „тъмни бизнеси“ имат сериозен ефект върху интегрираните системи за колективна сигурност на НАТО и ЕС, предназначени за защита срещу Русия. А изборите в България бяха предшествани от „предупредителни изстрели“ от двете страни на Атлантическия океан: от САЩ дойде „Вторият списък Магнитски“, допълнен с няколко български имена, докато от Брюксел – и по-специално от хиперактивната европейска главна прокурорка, Лаура Кьовеши, дойдоха заповеди за мащабни претърсвания на компании и институции, натоварени с надзора или изпълнението на проекти, финансирани с европейски пари, по време на дългия мандат на г-н Борисов в правителството.
Границите на възможното
И тук стигаме до границите на възможното. Това включва и въпроса колко пространство за маневриране всъщност има ГЕРБ в разговорите с ПП/ДБ. И отговорът на този въпрос изглежда е: „съвсем малко“. Г-н Борисов има направени залози в различни дейности, които, да кажем, не са съвсем за показ. Същото правят и неговите лейтенанти, и техните лейтенанти, и така нататък по пирамидата на взаимоотношенията клиентела-патрон. Това означава „самоограничения“, които се равняват почти на състояние на неподвижност. Каквито и обещания да дава г-н Борисов на ПП/ДБ или на когото и да било друг за радикални реформи и истинска промяна, нито той, нито ГЕРБ ще могат да ги изпълнят. Това е толкова просто: ГЕРБ е заложник на г-н Борисов, а България е заложник на ГЕРБ.
Както на национално, така и на глобално ниво, нито една от настоящите икономически, финансови, свързани със сигурността и политически кризи, които засягат България, няма по-голямо значение за Борисов от неговата лична програма за оцеляване. В същото време той може да си позволи да държи ПП/ДБ в опозиция само след като си осигури институционален и медиен ариергард, способен да ги държи постоянно в медийна отбрана.
Какво правителство?
И така, какви са различните варианти за съставяне на правителство?
Най-големи шансове би имало едно служебно правителство, избрано от парламента. Това би освободило г-н Борисов от „политическата отговорност“ за неговото функциониране, като в същото време би се преструвал, че отнема властта от настоящия (действителен) служебен кабинет на Румен Радев. Този вариант би бил достатъчно удобен за ГЕРБ, дори ако избраният вариант бъде нов „експертен“ кабинет по подобие на предложения (неуспешно) от проф. д-р Николай Габровски през декември 2022 г.
След това като втори вариант идва така нареченото правителство на „Хартиената коалиция“. Това означава такова, при което партиите, гласували за връщането на хартиената бюлетина в предишния парламент, формират коалиция или по друг начин изберат правителство. На теория това е реалистичен и осъществим вариант, макар на практика да не е много вероятно да се осъществи, тъй като за да го постигне, г-н Борисов ще се нуждае от гласовете на депутатите от БСП.
И накрая, с много малка вероятност за поява, идва „програмен кабинет“ с някаква скрита или по-явна подкрепа от ПП/ДБ. Това би включвало споразумение за подробен списък от мерки, които да бъдат приложени – вероятно включващи влизане в Еврозоната и Шенген, както и някои палиативни мерки за съдебната реформа. Вариантът „програмен кабинет“ може да се счита за най-малко вероятен поради причините, посочени по-горе – че отстъпките, които г-н Борисов и ГЕРБ могат да предложат убедително и практически, са наистина силно ограничени. Въпреки това е вероятно той поне да бъде обсъждан на някакъв етап, тъй като г-н Борисов ще се стреми да демонстрира готовността си пред Брюксел и Вашингтон, за да изчерпи варианта „атлантическа коалиция“.
Накратко, ситуацията в България е доста подобна на тази в Израел. Въпреки че всъщност не е на власт от почти две години, г-н Борисов прилича на израелския министър-председател, Бенямин Нетаняху, поне в три ключови аспекта. Първо, той де факто държи властта в ръцете си. Второ, и двамата мъже имат първостепенен интерес да избегнат юридическа отговорност. И трето, макар и да са опитни политици, и двамата са обект на устойчиво високи нива на обществено недоволство. В случая на г-н Нетаняху това вече води до невъзможност да управлява в съответствие със собствените си интереси и до възобновяване на масовите протести, особено в големите градове. И има всички основания да се смята, че същото ще се случи и с г-н Борисов, ако той се опита да се утвърди и да защити своите интереси.
С други думи, възобновява се политическият цикъл от епохата преди КОВИД: демонстрации, избори и след това още повече демонстрации. Очертава се да бъдат интересни няколко месеца в България. А за г-н Борисов – тревожно време.
Илиян Василев
