Проектът „Пръстен на солидарността“: Част 2
За монополистите, липсващите звена, маските и движещите фактори
Във втората и последна част на тази статия, подготвяща информационната почва за срещата в София тази седмица по проекта „Стринг“ (известен още като „Турски газов хъб“ или TGH), ще разгледаме по-подробно как решенията за разпределение на преносния и транзитния капацитет в близко бъдеще могат да затвърдят господстващото положение на Газпром в Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в дългосрочен план; ще разгледаме имплицитните в проекта Стринг отношения с нулев резултат между Гърция и Турция; ще разгледаме ключовите фактори в България, участващи в решенията и изготвянето на стратегиите, които биха могли да реализират проекта; и накрая ще предложим какво трябва да направи Западът, за да се излезе от най-рисковите сценарии.
Въпреки целият пиар около „азерския газ“, който съпровожда предстоящата среща на енергийните министри по проекта „Пръстен на солидарността“ или „Стринг“, трябва да се отбележи, че на шахматната дъска все още се прилагат същите трикове, които бяха използвани за прокарването на „Турски поток“. Булгартрансгаз (БТГ) възнамерява да тества пазара и да предложи входни мощности на стойност 60 млн. куб. м/ден (консолидирани Странджа 1 и 2) от 1 юли 2023 г.
Което е почти същото, което направи, за да узакони господстващото положение на Газекспорт – външнотърговското подразделение на Газпром – върху преносния капацитет на газопровода „Балкански поток“ (българският участък от проекта „Турски поток“). Формално БТГ следваше регулаторните правила на ЕС. Но го направи с пълното съзнание, че в началото, преди регионалният пазар да стане диверсифициран, „Газекспорт“ няма да се сблъска с никаква конкуренция при резервирането на 80 % – или дори законово разрешения максимум от 90 % – от капацитета на „Балкански поток“ от 54 млн. куб. м на ден.
Стари кучета, стари трикове
Същото ще важи и ако и когато БТГ обяви търг за разпределение на консолидирания капацитет от 60 млн. куб. м/ден на Странджа-1 след 1 юли. Нещо повече, предвид факта, че диверсификацията на пазара е ограничена и липсва истинска конкуренция, „Газпром“ ще може да мобилизира своите „филиали“ – като WIEE и MET – за да гарантира, че ще използва с предимство транзитната инфраструктура по цялата ѝ дължина – от източника на газ в Турция до крайните потребители в България, Румъния, Сърбия, Унгария и Словакия.
Офертата за 60 млн. куб. м дневен капацитет за вход (и реверс) в Странджа-1 възлиза на повече от 19 млрд. куб. м годишно. Единствено Газпром, в следващите две години, ще може да резервира в такъв мащаб, изтласквайки всички потенциални конкуренти за дълъг период напред.
Но това не е всичко. Възникват още въпроси:
Да предположим, че тези количества газ преминават през входната точка Малкочлар-Странджа-1, а сега добавим и 15,8 млрд. куб. м годишно, договорени за „Турски поток“. Това на практика ще попречи на конкурентите на Газпром да получат достъп до Трансбалканския газопровод и ще затвърди господстващото му положение на регионалния пазар. Нещо повече, това на практика би блокирало неруските газови потоци към Украйна, която е удобно заобиколена от проекта „Стринг“.
Основната „жертва“ на този практически отказ на транзитен капацитет ще бъде природния газ, който влиза от Гърция. На практика това днес означава газ, който идва през интерконектора IGB, след като е влязъл в него по един от двата начина – или през преносната система на гръцкия оператор на газопреносна мрежа DESFA (което се очаква да стане до края на 2023 година), след като е влязъл в Гърция през терминал за регазификация на втечнен природен газ – независимо дали този, който вече работи в Ревитуса край Атина, или един от няколкото плаващи съоръжения за съхранение и регазификация (FSRU), планирани да влязат в експлоатация в Гърция през следващите няколко години (по-специално това, което трябва да бъде пуснато в експлоатация през следващата година в Александруполис). Или газ, който постъпва по ТАП.
КС Лозенец до КС Провадия: липсващото звено
И така, да се опитаме да си отговорим – как Странджа-1 и смесеният газ от руски и турски газ, постъпващ през нея от Турция, влияят на газовите потоци от Гърция през IGB? Отговорът е: доста. Защото газовите потоци от Турция и Гърция се конкурират за един и същ преносен капацитет – капацитетът, който доставя газ между компресорните станции Лозенец и Провадия (КС Лозенец и КС Провадия).
Газова преносна инфраструктура на Република България
Погледнете картата. За да бъдете точни, погледнете червената линия в горната й дясна част. Тя представлява липсващ 63-километров участък от газопровода между КС „Лозенец“ и КС „Провадия“, който е трябвало да бъде изграден преди пускането в експлоатация на българското продължение на „Турски поток“ – „Балкански поток“.
Понастоящем това е „тясното място“ или „липсващото звено“. Вярно е, че главният изпълнителен директор на BTG ще даде най-различни обещания в презентацията си на 25 април, че връзката ще бъде завършена някога в бъдеще. Това няма да има голямо значение при разпределението на капацитета на Странджа-1, което ще фиксира – в близко бъдеще, в дългосрочен договор – доминиращата роля на газа от Газпром чрез Tурския газов хъб.
Понастоящем проектът „Балкански поток“ се състои от две части. Има нова част, която се простира от CS Провадия до сръбската граница. Има и стара част, която се простира от граничния пункт Странджа-1 през КС Лозенец до КС Провадия.
За да не се компрометира способността на оператора на преносната мрежа да обслужва конкурентите на „Газпром“, желаещи да доставят газ от Турция за Румъния, Украйна и Молдова или, което е по-важно, от Гърция през IGB, ръководството на БТГ обеща на ЕК и на САЩ да увеличи капацитета за пренос между CS Lozenetz и CS Provadia, което ще му позволи да третира равнопоставено газа, идващ от Турция и Гърция, над количествата, които „Газпром“ иска да пренесе. Но вместо да изпълни това обещание, БТГ се забави и продължи да се заиграва с проектите на господата Путин и Ердоган, като осигури изключителния достъп на руски газ само до „Турски поток“ през Странджа-2, а сега и до големия геополитически проект на Турция – ТГХ – през Странджа-1.
Така българският ТСО превърна нещата в игра с нулева сума: единият губи, другият печели – или Газпром, или неговите конкуренти. Беше вярно при Турски поток, вярно и сега при Турския газов хъб и проекта Стринг.
Например, да предположим, че предвиденият капацитет на Странджа-1 е изцяло разпределен за газ, идващ от Турция, предимно руски газ. В този случай българският оператор на преносна мрежа няма да има почти нищо, което да предложи на неруските газопреносни оператори и търговци, търгуващи с газ от Гърция, като капацитет за пренос между КС Лозенец и КС Провадия през следващите две години. Което е на практика времето, от което се нуждае тандема Путин и Ердоган, за да представи през ЕС и САЩ ТГХ като свършен факт – и като главен снабдител на газовия пазар в ЦИЕ.
И така, вместо реверсивният капацитет на Трансбалканския газопровод да служи за диверсификация на доставките на газ за ЦИЕ – и най-вече за Украйна и Молдова през Румъния – той ще фиксира дългосрочната доминация на Газпром в региона.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Конфликт на интереси на БТГ?
Но не е шокиращо само това, че Булгартрансгаз системно и целенасочено може да ограничи газовите транзитни потоци от Гърция. Нещо повече, изглежда, като че ли БТГ се самопрострелват в крака – ограничавайки транзита и приходите си, като играят в полза само на един, при това най-рисков клиент.
В допълнение, българският оператор на преносна система е акционер в проектната компания за терминала в Александруполис. Така че от търговска гледна точка не е много умно да се ограничава достъпът до капацитет (тясното място в Транс-Балканския Газопровод) за газ, идващ от терминал, който отчасти е собственост на БТГ. В по-общ план БТГ би трябвало да имат финансов интерес от насърчаване на транзита на газ на север през България и следователно от разширяване на капацитета на IGB до пълния му потенциал от 5-7 млрд. куб. м годишно – особено като се има предвид, че компанията майка на Булгартрансгаз – Българският енергиен холдинг, има 50% дял в IGB. Така че всяка стъпка, която компрометира икономиката на проект, предназначен да позволи такова движение на север, също не е особено умна. Но точно това прави БТГ?!
Да погледнем на нещата по малко по-различен начин: със сегашните си усилия БТГ се опитва да „продаде“ на българската и международната общественост новия „северен“ вариант на газопровода „Балкански поток“ като естествено произтичащ от националния интерес на България и като създаващ здравословна конкуренция между Гърция и Турция чрез TAP и IGB.
Това обаче е силно подвеждащо, тъй като тази конкуренция е доста неравностойна.
Гърция е член на ЕС. Тя спазва регулаторната и правната рамка на ЕС, както и санкциите срещу Русия, чийто газ се използва като оръжие срещу Украйна и ЕС. Не случайно Газпром не доминира на пазара.
Турция не е член на ЕС. Тя не спазва почти нищо, което не е в нейна полза. И преследва съвсем различен дневен ред, като помага на Владимир Путин да заобиколи санкциите и да си осигури непрекъснатост на продажбите на газ и приходите си. По този начин Турция помага на г-н Путин да унищожи Украйна – като паралелно печели и добри пари от това.
Действията на служебните български правителства, които се движат по тънката линия между решимостта на Запада да предприеме наказателни действия срещу Русия, от една страна, и историческото наследство на София на подчинение към царя в Кремъл, от друга, доведоха до двусмислена и често пленена политика. Сегашната инициатива на България за домакинство на срещата по проекта Стринг на 25 април има на пръв поглед благородна цел. Тя се стреми да осигури непрекъснат и синхронизиран тарифен режим между различните национални мрежи. Без такъв режим спедиторите, желаещи да пренасят газ през няколко граници, често губят интерес – или стимул – поради липсата на мрежова интеграция и съгласуване на тарифите. Ако срещата в София отстрани този недостатък, това ще бъде похвално постижение.
Но добрите намерения често водят до спорни резултати.
Посланието и посланиците
На пръв поглед един от основните двигатели на сегашните събития е министърът на енергетиката на служебното правителство Росен Христов. Той е известен със страстната си защита на идеята за заплащане на газа в руски рубли и на възобновяването на доставките на газ от Газпром, което би позволило това. При все това той не е независим играч. По-скоро неговите изявления и ходове са просто отражение на волята на двама души:
На първо място, това е президентът Румен Радев, който назначи г-н Христов и който използва уникалната си „всемогъща“ позиция, да бъде и президент и изпълнителна власт, създадена му от вътрешнополитическата парализа, като управлява страната еднолично и провежда едва прикрита прокремълска политика по отношение на газа, военната помощ за Украйна и много други неща.
И второ, това е изпълнителният директор на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов. Той е един от главните действащи лица в интригата, и който изигра решаваща роля в преодоляване на съмненията и съпротивата към „Турски поток“ от ЕК и САЩ преди 2020 г. като успя да го представи като съвместим със западните интереси – и това е доста добро постижение. И сега отново е на авансцена, като му е възложено да „продаде“ новата схема – за турски газов хъб, който да пренася изпраните руски газови доставки в Турция към ЦИЕ и отвъд нея – както на ЕС и неговите членове, така и на правителството на САЩ.
При прокарването на „Турски поток“ през византийския свят на Брюксел г-н Малинов се ползваше с пълната подкрепа на правните съветници на „Газпром“ в ЕС. Така е и сега, така че може да се предположи, че екипът на Малинов ще следва буквално наръчника на „Турски поток“. Стратегията и плановете за действие за проекта за Турския Газов Хъб до Европа са и ще останат безупречно опаковани в политически коректен жаргон и говорене по ЕС стандарти.
Настрана от думите обаче, фактът е, че „Турски поток“ и продължението му до България – газопроводът „Балкански поток“, рекламиран като крайния гарант за енергийната сигурност на България – не направиха нищо, за да спрат „Газпром“ да прекрати едностранно доставките на газ за страната, като по този начин подкопаха гореспоменатата енергийна сигурност, а на Кремъл осигуриха непрекъснат транзитен газов поток и приходи. Това просто доказа по безспорен начин, че продължението на Турски поток през Бълагрия отговаряше на националния интерес на Русия. Не на България.
От своя страна министърът на енергетиката Христов може и да няма голямо самостоятелно значение, но има респектираща роля като главен пиар на проекта, отново заимстван от наръчника на „Турски поток“. Основният му акцент е опорката, че България има златен шанс да бъде голям играч (чували сте го много пъти, как сме на „картата“), да избегне заобикаляне от страна на „Газпром“ и да превърне географията си в злато и престиж. Тази мелодия ще се появи отново при „продажбата“ и на проекта „Стринг“ на публиката, но на фона на гореизложените факти, този стар рефрен изглежда коварна и преднамерена манипулация – организирана от едни и същи хора.
Апелът към българската гордост обикновено се съчетава с някакво преходно плашило, което служи за понижаване на очакванията и придава усещане за неотложност и неизбежност на пропагандираната политика. Съвсем наскоро, през 2022 г., г-н Христов разви фалшивата теза за уязвимост, внушавайки, че ако България не усвои наличните 3 млрд. куб. м по договора с Газпром до края на годината, нещата могат да завършат с „арбитраж и санкции за милиарди левове“. Този ход имаше за цел да подготви почвата за бъдещи ексклузивни сделки с „Газпром“ и да подготви обществеността за националистическо оправдание на действията – които в крайна сметка обслужиха нуждите на „Газпром“, като заобиколиха санкциите на ЕС и попълниха военната каса на г-н Путин.
Газскарад
Но пиарът, от който пряко се възползва „Газпром“, не е първата линия на неговата защита. Основната роля се пада на „прикритието“, по-конкретно, чрез използването на азерски газ и американски втечнен природен газ, за да се прикрие фактът, че в играта главната роля е отредена на руския газ. Азерският газ и американският втечнен природен газ остават класика на арсенала на Борисовата, в по-ново време Радевата, транзакционна дипломация, която се използва, за да се прокарат ходове както покрай подозрителната администрация в ЕК и САЩ, така и покрай хронично скептичната българска общественост, която (с основание) автоматично подозира корупционен интерес като главен мотив всеки път, когато руската енергия влезе в контакт с българските политици.
Потенциалът на азерския газ като димна завеса, все пак, е ограничен. Обемът на потенциалните нови доставки на азерски газ е много по-малък от капацитета, който Булгартрансгаз възнамерява да предложи през следващите две години на входна точка Странджа-1. От спряганите за предлагане общо 19 млрд. куб. м годишно капацитет, азерската държавна компания SOCAR може да достави – през следващите две години и от азербайджански газови находища – максимум 2,5-3 млрд. куб. м. Всичко над тази стойност ще трябва да бъде внесено или да бъде освободено чрез намаляване на вътрешното потребление на газ в самия Азербайджан.
Що се отнася до втечнения природен газ от европейски и американски източници, ако последните статистически данни за вноса на втечнен природен газ са показателни, Турция е най-големият вносител на втечнен природен газ от „Газпром“ в Европа. За да се предположи дали съвместната операция на Боташ и Булгаргаз ще бъде в полза на американския или руския газ, не е необходимо да се ровите дълго, достатъчно е да видите как Булгаргаз внася руски газ от Гърция. Гръцките посредници се използват за внасяне на руски газ, като от време на време се внася истински американски или европейски газ, за да се създаде възможност за „жонглиране“ със сертификатите за произход.
Политическата подкрепа на високо равнище е от съществено значение за промотирането на руски проекти, свързани с висок политическия риск, през ЕК и във Вашингтон. Така например на 4 ноември 2022 г. министърът на енергетиката Христов (заедно с колегата си министър на икономиката и промишлеността) посети с пиар цел терминала в Ревитуса, за да „инспектира“ и информира с апломб обществеността за първата доставка на неруски газ – товар от норвежки втечнен природен газ, превозван с танкера Arctic Princess. Посредник на „Булгаргаз“ в този случай беше гръцката Mytileneos Group. Две седмици по-късно на същия терминал акостира танкер за втечнен природен газ на „Газпром“ и тогава данните за влизането на газ в България потвърдиха, че в страната са влезли допълнителни количества, т.е. руски газ. Когато се сблъска с неопровержими факти, българският министър на енергетиката настоя, че „Булгаргаз“ разполага със сертификат за произход, че това не е руски газ. Очевидно той е имал предвид сертификата на предишния норвежки товар. Ако трябва да бъдем откровени до цинизъм, това не е лош опит: не са много онези, които се ровят в регистрите за движение на танкери с ВПГ и следят газовите потоци през граници. Другите, мнозинство, вероятно да повярвали на думите на министъра.
Същият модел може да се забележи сега в Турция, където Botas играе ролята на посредник, а Булгаргаз гордо демонстрира сертификат за произход от американската Cheniere, когато руски танкер за втечнен природен газ е разтоварил своя газ малко преди разтоварването на товар от Cheniere – и руският ВПГ продължава да доминира в дневника за разтоварване на терминала Текирдаг и новото FSRU на Botas в залива Сарос. Наистина изглежда, че схемата със сертификатите работи доста добре и гладко: за всеки MWh внесен неруски газ, Газпром ще продава 4-5 пъти повече от собствения си газ.
Насоченият към Унгария газ от ТГХ на практика показва и начинът на изпиране на руския газ в Турция. Базираните в ЕС компании, свързани с Газпром, ще купуват „дерусифициран“ газ в Турция и ще плащат транзитни такси в преносните мрежи на страните в проекта „Стринг“, подобно на схемата, по която унгарската MOL плаща за транзита на руски суров петрол Urals през Украйна. Нищо чудно, че г-н Путин и г-н Ердоган разглеждат турския газов хъб като възможност Турция да замени „Северен поток“ на г-жа Меркел и да посредничи за руските газови потоци към Европа, оставяйки в Турция брокерски премии на стойност милиарди долари.
Заобикаляне на санкциите на ЕС и срещата в София
В неотдавнашни публични изявления турският министър на енергетиката Фатих Дюнмез спомена, че Турция е в състояние да разгърне газов пазар от 100 млрд. куб. м. За сравнение, вътрешното потребление е под 60 млрд. куб. м, което оставя 40 млрд. куб. м за износ към ЕС – достатъчно, за да доминира на регионалния пазар. Разбира се, това става възможно, защото Турция пренебрегва санкциите и продължава да бъде най-големият вносител на руски газ от съображения за собствената си национална енергийна сигурност. Вносът на руски газ за вътрешното потребление на Турция е едно нещо, макар и да остава морално укоримо. Но вносът и реекспортът по начин, който помага на г-н Путин да заобиколи санкциите, е нещо съвсем различно. То трябва да се разглежда като „червена линия“.
Европейският парламент наскоро разгледа възможността за забрана на достъпа на руски газ до инфраструктурата на ЕС, но това едва ли ще реши въпроса с руския газ, който е бил изпран и „дерусифициран“ в Турция.
ЕС и САЩ трябва да се изправят директно срещу заплахата и рисковете, които представляват ТГХ и продължението му Стринг, както и срещу агентите на влияние на Москва, които работят толкова усърдно за руските енергийни интереси. И това трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно, при всички случаи преди да имаме нов свършен факт.
Новият „Набуко Запад“?
А сега ви предлагаме една прогноза за срещата за стартиране на проекта „Стринг“ тази седмица. Очевидно е, че „Стринг“ ще бъде представен като начало на ново ниво на взаимосвързаност между газовите системи на шестте държави, участващи в срещата на върха, което ще бъде разтръбено като предимство за ЕС и региона и т.н.
Но се обзалагам, че PR-ът ще отиде по-далеч от това. Обзалагам се, че ще се стигне до тази среща на енергийните министри да бъде етикетирана с имена, които на Запад са общопризнати като про-европейски. Като „Набуко Запад“, например.
Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Спомняте си, че първоначалният проект „Набуко“ беше замислен още през 2002 г. и включваше най-големия си национален сегмент в Турция, който след провала на проекта по-късно беше заменен от газопровода TANAP. Вярно е, че междусистемната входна точка Странджа щеше да играе решаваща роля в проекта „Набуко Запад“: предложеният газопровод трябваше да минава от там и да стига до газохранилище в Баумгартен в Австрия.
Но използваният газ в тръбата на Набуко Запад трябваше да бъде изцяло каспийски – от Азербайджан и евентуално Туркменистан. Руски газ не се предвиждаше. В този смисъл проектът беше двойна диверсификация – и на източник, и на маршрут.
Нищо подобно няма в проекта „Стринг“ от Турския газов хъб до ЕС. В него се предвижда инфраструктурата, която ще предоставя интегрирани услуги за пренос на предимно руски газ с непосредствен произход от Турция. А крайната му цел е да възпрепятства достъпа на неруски газ до капацитета на критичен участък – от CS Лозенец до CS Провадия – от Трансбалканския газопровод. Не да го блокира на 100 %, но все пак да го направи в степен, достатъчна да осигури, чрез предварително резервиране на капацитет, доминиращата позиция на Газпром на регионалния пазар и да осуети усилията за диверсификация за години напред.
Геополитиката е носеща конструкция на проекта за Турския Газов Хъб по много основателни причини. Газпром, за разлика от другите големи руски енергийни компании, е пряко подчинен на Владимир Путин. Този личен мотив – и лично влияние – обяснява участието на г-н Путин в осъществяването на сделката. Освен това войната в Украйна добавя още едно измерение към въпроса. Ако САЩ и ЕС разрешат тази хибридна операция, за да дадат възможност за продажби на „Газпром“, милиарди долари ще продължат да захранват военната машина на Кремъл, която опустошава Украйна.
В случая с „Турски поток“ ролята на висшите политици на България – тогавашният премиер Бойко Борисов и (тогавашният и настоящ президент) Румен Радев – беше незаменима, както и тази на главния изпълнителен директор на „Булгартрансгаз“ и играч зад кадър Владимир Малинов. Това важи и сега за „наследника“ на „Турски поток“ – Турския газов хъб.
И има един доста специфичен въпрос, отговорът на който може да окаже решаващо значение. Понастоящем БТГ контролира всички входни и изходни точки на българската национална газопреносна мрежа с изключение на една – и това е газопроводът IGB. Но в момента се работи за промяна на това положение и увеличаване на контрола на БТГ и върху тази последна входна точка извън неговия обсег. Хватката на българският оператор със сигурност ще се затегне, което ще му позволи да контролира командва всички, а не само повечето от изстрелите в геополитическата игра, която е в ход – игра, в която газопреносната и транзитната система на България са средство, а наградата е повече злато в ковчежето на Путин.
С малко късмет и ловки маневри, в крайна сметка може да се сдобием с наистина проевропейско правителство в България и свободата на действие на сегашните „фактори“ да бъде ограничена. Но ако президентът Радев запази контрола върху изпълнителната власт чрез временни кабинети, проектът „Стринг“ ще „излети“. Бюрокрацията на ЕС остана безмълвна по време на „Турски поток“, може да продължи да бъде снизходителна и сега. Докато не бъде сформирано редовно правителство, единствената гаранция е да се поддържа способността на IGB да доставя пълните количества газ в системата на БТГ и да се разкриват рисковете около проекта Стринг.
Националният интерес на България е да съдейства за диверсификацията на доставките на газ в региона и да играе ролята на честен брокер на транзитни услуги, а не на карта в ръцете на Путин и Ердоган. Страната има много силни аргументи, тъй като целият капацитет на г-н Путин да реализира газовите си планове зависи от възможността му да пренася постъващ от Турския газов хъб микс през транзитната мрежа на България. През следващите две години не се очаква да има недостиг на доставки на неруски газ, което да поставя под заплаха натоварването на капацитета на българската преносна мрежа, както и приходите на българския оператор, дори ако руският газ бъде санкциониран изцяло или частично.
Един от начините да се ограничи потенциалът за „пране на газ“ на ТГХ и достъпа на „Газпром“ до инфраструктурата на ЕС е да се ограничат количествата газ, излизащи от Турция, до наличните количества неруски газ – които са доста добре известни. Дори ако Турция стане напълно зависима от руския газ за вътрешно потребление, трябва да има ограничение на износа на газ, което ще ограничи потенциала за злоупотреба на Кремъл с Турския Газов Хъб. Друг начин за решаване на въпроса би могъл да бъде ЕС да постави износа на газ от ПГХ в зависимост от спазването от страна на Турция на санкциите срещу Русия. Не липсват начини, по които рисковете да бъдат управлявани. Истинският въпрос е дали ЕС – и Западът като цяло – ще имат решимостта и волята да сторят това.
Това е контекстът, в рамките на който трябва да се оценява срещата на 25 април. Със сигурност азербайджанският и американският газ ще заемат много важно място в дневния ред на Турския газов хъб, на чиято скрита промоция ще станем свидетели. Но залогът е много по-голям.
Илиян Василев
