Посока Брюксел?

Илиян Василев

Постюгославският път на Северна Македония към ЕС

Самоопределението на северномакедонския елит и въпросът за идентичността не са абстрактни понятия. Те имат конкретни измерения в конкретните стъпки, които (бившата югославска) Република Северна Македония (РСМ) предприема към членство в Европейския съюз (ЕС). Споровете относно конституционните промени, необходими за започване на преговорите за присъединяване, са повърхностен израз на политическите сътресения, които се случват, докато РСМ формулира новата си идентичност в рамките на ЕС.

Ако има проблем със самоопределението, той не е свързан с България. България се е научила да живее без Северна Македония, а Северна Македония се е научила да живее без България. Няколко години няма да имат голямо значение. И честно казано, въпреки че българите са сред петте нови малцинства, които ревизираната конституция ще признае, няма какво да оправдае лекомислената медийна опорка, че България „спира РСМ по пътя на присъединяване към ЕС“. В действителност това просто не е вярно. А идеята, че това е така, прикрива нежелание да се пронинкне в по-дълбоката същност на проблемите при присъединяването на тази страна към ЕС.

Истинският проблем е незавършеният процес на самоопределение и еманципация в Северна Македония по отношение на „постюгославския период“, чийто център е днешна Сърбия. Може ли РСМ да живее без Белград или в конкуренция с него, ако сръбският президент Александър Вучич реши да се забави по пътя към ЕС? Може ли Скопие да надрасне носталгията си по лидера от комунистическата епоха Йосип Броз Тито и да възприеме по-висока, европейска линия на стремежите си? Това е истинският въпрос.

Въпросът не е дали Скопие трябва да се обърне срещу Белград. Напротив, въпросът е дали РСМ има волята и самочувствието да следва независим път към ЕС, без да се обръща към „Юго-центъра“, точно както бившите съветски републики сега следват самостоятелни линии на развитие, без да търсят насоки или вето от Москва или както направиха Словения и Хърватска.

Проблемът произтича от подобно „недовършено домашно“, незавършен процес на самоидентификация и в Белград, където елитът се опитва да съчетае европейската и югославската парадигма, като същевременно търси да съхрани ролята на Сърбия като център на пост-Югославия.

В това няма нищо лошо. На Балканите всеки може да мечтае отвъд границите си. Съществуват обаче два различни и до голяма степен несъвместими стандарта:

– Стандартът на Европейския съюз, според който държавите членки се отказват от правото да диктуват на съседите си. Националният интерес изключва териториалните придобивки за националната държава, но дава пълноценни права на гражданите и предприятията да се придвижват, да се установяват, да сключват сделки и да пренасят стоки и капитали безпрепятствено през границите. Всеки гражданин на ЕС е свободен да „завладее“ всеки пазар в ЕС, да пътува и да живее, където пожелае.

– Архаичният националистически стандарт, според който националните държави се стремят да разширят икономическите и политическите си придобивки за себе си и за своите граждани и фирми за сметка на съседите. Това е модел, включващ конфликти с нулева сума, победители и губещи, завоевания и борби относно това коя държава да представлява региона на световната сцена. Това е моделът, заложен в югославската и съветската доктрина.

Белград все още не се е отказал от мечтата си да представлява своите съседи пред света. Това обяснява защо за неговите лидери не е основен приоритет бързото присъединяване към ЕС – и защо НАТО като рамка за сигурност е анатема. Вследствие на това сръбският елит търси всяка възможност да разшири „територията“, която представлява, отвъд границите на своята лична интеграция в ЕС, балансирайки я с връзки с Китай, Русия, Турция и всеки друг, който тежи извън ЕС и НАТО. Без съмнение високопоставените лица в Белград вече разглеждат възможността за членство в БРИКС – естествено продължение на старата амбиция на маршал Тито за лидерство в третия свят като противовес на Запада.

Тъй като Белград не може сам да реализира пълния обхват на сегашния си антизападен подход, той се нуждае от стратегически съюз с Будапеща. Унгарският лидер Виктор Орбан също се нуждае от Белград: стремейки се да бъде знаменосец на нелибералната демокрация и социалния консерватизъм, той няма очевидни естествени съюзници сред лидерите на ЕС – или поне такива, които да не са отблъснати от приятелството му с руския лидер Владимир Путин. Затова вместо това той насочи идеологическата си експанзия към Западните Балкани. Унгарският министър-председател контролира медиите и политиците в целия регион – не на последно място в Сърбия и Северна Македония.

На пръв поглед изглежда странно, че Будапеща трябва да настоява за ускорени преговори за членство на Сърбия в ЕС, тъй като сегашното статукво на охлювско темпо удовлетворява г-н Орбан. Той не вярва, че Сърбия трябва да се присъедини към ЕС възможно най-скоро; неговият интерес се състои в това да гарантира, че неговата идеологически събрат г-н Вучич ще се присъедини към неговата антиукраинска, антиамериканска и антиевропейска банда.

А това е голяма банда. Тук са г-н Путин, турският президент Реджеп Тайип Ердоган и българският Румен Радев, както и господата Вучич и Орбан. Дали може да има „ос“ от петима души, не съм сигурен. Но, както и да наричате този състав, не е случайно, че той излезе на преден план веднага след като проектът за пране на руски газ през Турция и доставянето му в Централна Европа през Турция и България навлезе във финалната си фаза.

Тази руска връзка – и новото избелване на руския газ – може да подхрани още повече военната машина на г-н Путин и да помогне на съюзниците му от „оста“ да дестабилизират Западните Балкани и Централна Европа. Нарастващите залози в тази конфронтация се илюстрират красноречиво от изявлението на г-н Орбан – от свое име, а също и от името на г-н Вучич – че техните две страни „ще разглеждат посегателството върху маршрутите, които използват за получаване на руски газ, като повод за война“.

С други думи, г-н Орбан обяви, че би могъл да обяви война на Украйна, която потвърди намерението си да прекрати договора за транзит на „Газпром“ след изтичането му в края на 2024 г. Но, ако следваме логиката, това се отнася и за всяка друга страна, която пречи на транзита на руски газ – включително и на избеления „руско-турски“ газ – през нейната територия.

Което може да включва и България. Защото, въпреки досегашното ултимативно отношение на президента Радев по газовите въпроси, България вече се е доказала като трън в очите на Кремъл в други отношения. Като доставя оръжия и боеприпаси на Украйна, например, и като цяло осуетява плана на Кремъл за „оръжеен мост“ към Сърбия и Западните Балкани. Ако политическите промени пренесат подобни неудобства и в сферата на транзита на газ, г-н Орбан може да бъде силно раздразнен.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Република Северна Македония

Междувременно РСМ е изправена пред труден избор. Тя може да продължи преговорите си за членство в ЕС и да приеме, че Сърбия може да има свои собствени различни от нейните интереси. Или може да продължи да играе с националистическата карта, да съгласува политиките си с нея и да рискува да бъде дестабилизирана от Русия.

Скопие постигна известен напредък в процеса на присъединяване към ЕС. Изпълни всички политически критерии и е постигнала значителен напредък по икономическите критерии. Въпреки това преговорите все още очакват промяна в конституцията на РCМ, предвиждаща изрично признаване на националните малцинства – включително българското малцинство.

РСМ е уязвима от пряка или непряка, чрез Сърбия, руска намеса. Русия използва постюгославския синдром в Сърбия и редовните изблици на национализъм в България и РСМ, за да насажда омраза и да провокира. През вековете класическата и непроменена цел на Кремъл остава да разделя и да управлява, изпреварвайки разбирателството и сътрудничеството между тези три държави.

Западът насърчава Сърбия да промени политиката си и предприеме по-активни усилия за интегриране в ЕС. Белград обаче се съпротивлява на реформите и протака промените, необходими за привеждане на вътрешната сцена в съответствие с критериите за интеграция в ЕС. Вместо това той поддържа високо ниво на напрежение в Република Сръбска (РС) – етнически сръбски субект в рамките на конфедерацията Босна и Херцеговина (БиХ) – като мълчаливо насърчава деструктивната ѝ роля в БиХ и същевременно насърчава руските геополитически и бизнес интереси в Европа.

Западът трябва да възприеме по-балансирана политика спрямо Сърбия. Той трябва да предложи както някои „моркови“, така и някои „тояги“ и да поясни, че задкулисната подкрепа на Белград за националистическата партия ВМРО-ДПМНЕ в РСМ няма да бъде толерирана от ЕС. Северна Македония трябва също така да бъде готова да тръгне по пътя на присъединяването си към ЕС, без да го обвързва с присъединяването на Сърбия към ЕС. Едва ли мога да се досетя за по-добър мотив за Белград да се движи с по-голяма отдаденост и решителност по пътя към ЕС от факта, че РСМ и Албания постигат солиден напредък и че тяхното присъединяване не зависи от присъединяването на Сърбия.

Политиката на Запада

Друг фактор е, че Западът се опитва да насърчи Сърбия не само да засили интеграцията си в ЕС, но и да се присъедини към санкциите срещу Русия и към основната политика на ЕС спрямо Украйна. В продължение на години западните политици и дипломати възприемаха проблемите в отношенията между България и РСМ през призмата на недостатъците в българската външна политика, без да отчитат по-широката картина, влиянието на Русия и Сърбия и техните интереси в Западните Балкани.

Западът се надяваше, че г-н Вучич може да бъде убеден да реши проблемите на ЕС и НАТО на Балканите. Тази стратегия обаче беше погрешна, тъй като разчиташе твърде много на „моркови“ и твърде малко на „тояги“. Например, г-н Вучич покани руския външен министър Сергей Лавров да посети Белград по време на войната в Украйна и единствената причина посещението да не се осъществи беше, че на самолета му беше отказано влизане във въздушното пространство на България, Черна гора и РСМ. Сърбия отказа да се присъедини към санкциите срещу Русия и продължава да насърчава руските и китайските политически и бизнес интереси в Европа.

Тази небалансирана политика на Запада само насърчава г-н Вучич да преследва своя дневен ред за дестабилизиране на РСМ в координация с г-н Орбан. Както беше отбелязано по-горе, Сърбия също подклажда напрежение в Северна Македония, което застрашава стабилността на Босна и Херцеговина. А напрежението с Косово остава нерешено и съответства на класическия модел на „замразен конфликт“, който Русия използва в постсъветското пространство.

Резултатът от тази политика на „моркова“ е, че най-близкият приятел на г-н Вучич е Виктор Орбан, процесът на присъединяване на Сърбия към ЕС е в застой, а Белград не помага за постигането на вътрешен компромис в РСМ по въпроса за промените в конституцията, срещу които възразява ВМРО-ДПМНЕ. А сега г-н Вучич дори се присъедини към г-н Орбан, като заплаши с война Украйна и всеки, който възпрепятства свободния поток на руски газ. Едва ли може да се измисли по-брутално предизвикателство към санкциите на ЕС и НАТО и политиката на двете организации спрямо Русия.

Изборът, който трябва да бъде направен в Скопие

Изборът, който трябва да бъде направен в Скопие, не се ограничава само до конкретното гласуване за промяна на конституцията. Те включват и промяна в моделите на поведение на РСМ.

Спорът с България е от второстепенно значение. Както казах по-горе, България и РСМ могат да се справят една без друга, както направиха (под натиск) в годините след Втората световна война. Още няколко години бездействие в двустранните отношения няма да впечатлят никого. Но обратното би било изненада за света и за народите на двете страни. Всъщност България има много силен интерес РСМ да постигне присъединяване към ЕС бързо и по начин, който не зависи от външни фактори. Има много проста причина за това: ако РСМ е изпълнила стандартните критерии на ЕС за деескалация на изключващия национализъм, това само по себе си ще реши двустранните спорове.

Краят на изключващия национализъм

Преди четири седмици в гръцкото пристанище Кавала се случи доста поучителен инцидент. Български националист на около 30 години свали гръцкото знаме, което се вееше на кея, и вместо него издигна българско, като крещеше, че районът (Източна Македония) принадлежи на България.

По старите стандарти на национализма на Балканите това би се възприело като героична постъпка (поне ако се приеме, че действията му не са били част от целенасочена операция на руските тайни служби). Сега това е реликва от миналото, анахронизъм – всъщност просто глупост. Защо? Защото членството ни в ЕС промени всичко. Стотици хиляди българи посещават Гърция, имат имоти там, ходят на почивка и пазаруват. Същото важи и за стотици хиляди гърци в България. Ние се разбираме добре. И нямаме нужда от „герои“, които да развалят отношенията ни.

Всеки българин или грък има лиценз от ЕС – възможност да работи, да прави бизнес и да „завладява“ нови територии лично, със семействата си и с фирмите си. А в близко бъдеще, когато България и Румъния влязат в Шенген, границата ще бъде още по-малко значима. Краят на историята на младия мъж също е показателен: българските власти не са му позволили да влезе в България – така че гръцките власти сега ще му образуват съдебно дело и накажат в Гърция. Накратко, той не е герой. Той е досадник и никоя от страните няма нужда от него.

РСМ трябва да се поучи от този пример. То трябва да промени поведението си спрямо съседите си, които са членки на ЕС, и вместо това да избере програма, от която да спечелят всички. Вместо да се отдава на изключителната си местна марка агресивен национализъм, Скопие трябва да бъде по-сговорчиво и по-малко интровертно. Тя трябва да се съсредоточи върху изграждането на доверие и разбирателство, а не да подклажда националистически настроения, тъй като последните само ще доведат до все по-големи „невъзвратими загуби “ по пътя към ЕС. Тя трябва да замени собствения си изключващ национализъм с предоставянето на лиценз от ЕС за своите граждани да сбъдват мечтите си.

Само тогава РСМ ще се възползва от пълната стойност на присъединяването към ЕС. Същата логика се отнася и за Сърбия. Но и в двата случая това ще се случи само ако елитите на двете страни успеят да надскочат своето националистическо его и предразсъдъци.