Двусмислено говорене: Руската енергийна геополитика и договора Булгаргаз- Ботас – част 1

Двусмисленото говорене и националните интереси

Сагата с използването на Турция като път за доставка на руски газ до България и по-нататък до цяла Европа е изпълнена с двусмислици и измами. В тази поредица от три части първо разглеждаме най-новата история на маршрута – включително газопровода „Турски поток“ и турския газов хъб. След това обсъждаме това, което може да се окаже важна повратна точка – създаването на парламентарна комисия, която представлява ново предизвикателство за решаващото и противоречиво споразумение между турската компания Botas и българските газови дружества „Булгаргаз“ и „Булгартрансгаз“. И завършваме с някои мисли за уроците, които трябва да се извлекат, и за това какво ни очаква през ключовата 2024 г.

„Двусмислено говорене“ – doublespeak. Това е термин, вдъхновен от Джордж Оруел, автор на антиутопичния роман „1984″, макар и не създаден от него. Той се отнася до реч, която умишлено затъмнява, прикрива, изкривява или обръща значението на думите. Това може да включва използването на евфемизми: например, вместо да уволнявате хора, правите „съкращения“ или говорите за „приятелски огън“, вместо да кажете, че вашата артилерия е убила собствените ви войници по погрешка. Целта винаги е да се направи истината по-приемлива, като не се говори за нея в прав текст. Не наричате нещата с истинските им имена. Наричате ги „инструменти за разкриване на съдържание“.

В навечерието на 2024 г., почти три четвърти век след смъртта на Оруел, двусмислието все още е на мода. Не на последно място в България.

Турски поток: „разширението“

Един от най-ярките примери за двусмислие през последните години се отнася до „Турски поток“ – газопроводът, пуснат в експлоатация в началото на 2020 г. след много интриги и маневри, който пренася руски газ през Черно море и Турция, а оттам – през България – в Югоизточна Европа, заобикаляйки Украйна. В началото проектът се наричаше с неясното и безобидно име „Разширяване на газопреносната мрежа“, а по-късно – „Балкански поток“ (което, правилно казано, е името на българския участък от газопровода), за да изглежда така, сякаш няма нищо общо с „Турски поток“.

Това проработи – до известна степен. Като „разширяване“, този проект получи одобрение от Европейския съюз (ЕС) и през 2015 г. влезе във втория списъка на ЕС с проекти от общ интерес (PCI), като запази този статут при издаването на третия списък през 2017 г. И така, докато в Брюксел не разбраха, че ги подвеждат и Европейската комисия (ЕК) не прекрати подкрепата си, като го извади от четвъртия списък на проектите от общ интерес през 2019 г.  Това остави изпълнението на проекта като отговорност изцяло на българското правителство на Бойко Борисов – както по отношение на изпълнението, така и на финансирането.

Това обаче не бе проблем за инициаторите, тъй като „Газпром“ гарантира средствата и изпълнението и проектът продължи.  Днес поддръжниците му настояват, че са постигнали целите си – и по този начин са защитили интересите на България – защото сега през „Балкански поток“ тече повече газ, отколкото през Украйна!

И тук трябва да се запитаме: кога точно националният интерес на България започна да се състои в транспортирането на руски газ и превръщането на страната в единствената входна точка за руския газ по тръбопроводите в ЕС? Вярно е, че „Булгартрансгаз“ (БТГ) – операторът на преносната система (ОПС) на страната – получава приходи от предоставянето на тази услуга. Но нищо не е безплатно, нито пък „Газекспорт“ плаща преносните тарифи по пазарни условия. Проектът натовари Булгартрансгаз с огромни дългове, и в допънение компанията стана платен съучастник във военното престъпление „Украйна“. Докато БТГ годишно получава приходи от 200 млн. долара, руският държавен газов гигант „Газпром“ получава годишно над 10 млрд. долара – които неговият истински шеф, Владимир Путин харчи за войната си срещу Украйна.

Откога е „български национален интерес“ да помагаме на г-н Путин да убива украинци?

И между другото, не е ли ужасна инфлацията в „бизнеса“ с предателствата?

Преди векове, подобни „услуги“ струваха не 200 милиона долара годишно, а само еднократно плащане от трийсет сребърника.

„Сигурна  гаранция“

Но да задържим анализа и да не избързваме.

Спомнете си, че за да оправдаят изграждането и финансирането на „Турско-Балкански поток“, тогавашният министър-председател на България Бойко Борисов и шефът на БТГ Владимир Малинов рекламираха проекта като абсолютна гаранция, че „Газпром“ винаги ще се съобразява с интересите на България и ще ѝ доставя евтин газ.

Така че всичко трябваше да бъде наред.

Само че тези гаранции се оказаха безполезни: поради отказа на София да се съгласи с ексцентричното искане за плащане в рубли, Газпром прекрати доставките на газ за България през април 2022 г., но газът продължи да тече по „Балкански поток“ за Сърбия и Унгария, а дъщерни дружества на Лукойл поеха частични доставки на газ за България. И въпреки че доставките за някои други европейски държави – например Германия – също бяха прекъснати по-късно, България (заедно с Полша) беше първа.

Така че, опитайте се да откриете „националния интерес“ в тези събития!

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

В чий точно „национален“ интерес?

Всъщност бруталната истина е, че независимо дали става дума за национален интерес или не, интересът, който наистина има значение във всичко това, е интересът на самия „Булгартрансгаз“: защото БТГ все още зависи от тези приходи от транзита на руски газ. Всяко прекъсване на руските газови потоци – което винаги може да се случи по независещи от България причини – не само заплашва БТГ с колосални загуби, но и поставя под въпрос самото му съществуване.

Зависимостта на българския преносен оператор от Газекспорт (външнотърговското подразделение на Gazprom) е до степен на адикция. Това е наркотикът, който обяснява защо мениджърите на българския оператор на преносна мрежа пазят толкова ревностно интересите на руския газов монополист. Като изключим може би някои лични допълнителни ползи, тези управленци и тяхната компания просто са попаднали в плетеница от едностранни зависимости, които нямат нищо общо с българския национален интерес.

Турският газов хъб

Но има и още по-скорошен пример за „двойно говорене“. Това е проектът, вече познат на читателите на Analyses & Alternatives (A&A), който надгражда зависимостта ни над тази от „Турски поток“, за да постигне още по-висока степен на психозависимост от доставките на руски природен газ чрез така наречения „Турски газов хъб“ (ТГХ-TGH).

В центъра на тази мрежа от двусмислени договорености е споразумението между турската национална петролна и газова компания Боташ (Botas), една от чиито многобройни роли е да бъде оператор на преносната мрежа на Турция, и българския държавен доставчик и търговец на газ „Булгаргаз“, подписано през януари 2023 г. по време на едно от няколкото служебни правителства, назначени по време на дългия период на политическа безизходица от държавния президент Румен Радев.

В двусмисления език на този кабинет и неговия министър на енергетиката Росен Христов тази сделка означава „споразумение за осигуряване на достъп до терминали за регазификация на втечнен природен газ и последващия му пренос до територията на Република България“.

В известен смисъл това е вярно. Но това не е цялата истина или дори по-голямата част от истината. Нито пък е самата истина.

На пръв поглед звучи като съвсем невинно, дори достойно начинание в защита на правото на българския държавен търговец да диверсифицира както източниците, така и най-вече маршрутите за доставка.

Гръцките срещу турските терминали за втечнен природен газ

В края на краищата, необходимостта да се търсят алтернативи на гръцките терминали за регазификация като източници на втечнен природен газ (LNG) стана твърде очевидна след търговете през ноември 2022 г. за разпределяне на слотове за 2023 г. в терминала за ВПГ Ревитуса край Атина. Булгаргаз имаше доста неудачен опит и си осигури само три слота, при това на високи цени и извън сезона – през април и октомври.

В желанието си да контролират потоците от втечнен природен газ през Гърция и да увеличат собствените си печалби като посредници, гръцките дружества принуждават „Булгаргаз“ да работи чрез гръцки търговци, за да получи достъп до терминалите, което допълнително завишава цените на таксите, свързани с втечнения природен газ. Това прави втечнения природен газ неконкурентоспособен спрямо тръбопроводния газ от Русия и Азербайджан. Въпреки че цените на втечнения природен газ, включително на американския втечнен природен газ, изглеждаха конкурентни до регазификационен терминал. Като се добави обаче и „гръцката“ премия, и втечненият природен газ става по-скъп от руския тръбопроводен газ.

Посредническите търговски премии, начислявани в Гърция, варират, но обикновено варират около 10 % от цената до входа на българската газопреносна мрежа. Това е една от основните причини регулираната цена на природния газ в България да е по-висока от европейската референтна цена на базираната в Нидерландия борса TTF.

Компаниите, които доминират в газовия сектор на Гърция – операторът на преносната мрежа (и оператор на Ревитуса) ДЕСФА и другите най-големи търговци на газ в страната – продължават да го правят и днес: както държавната ДЕПА (приблизителният еквивалент на Булгаргаз), така и гръцкият частен търговец на газ Митилинеос имат директни договори с Газпром за доставки на руски газ по „Турски поток“ и договори за доставки на втечнен природен газ, което им позволява да заменят втечнения природен газ, доставян по тръбите от терминала в Ревитуса, с руски газ, доставян по тръбите през България.

Съгласно условията на договорите за доставка гръцките дружества получават правото да използват директно преносната система и съоръженията за съхранение на газ на БТГ, респективно на България, без никой да ги принуждава да използват българско дружество като посредник. Но „Булгаргаз“ не разполага със съответните права по отношение на съоръженията на преносната система на Гърция. Поради това е разбираемо и логично Булгаргаз да потърси друг вариант като се обърне към Турция за алтернативни маршрути за доставка на втечнен природен газ.

Сега може да се запитате дали „Булгаргаз“ не може да внася втечнен природен газ директно от Гърция и да плаща за транспортирането му? Отговорът е прост: със сигурност би могъл, а освен това би могъл да направи много повече от това. Но има няколко причини, поради които не го прави:

• На първо място, за да го направи, ще му е необходим равен достъп до терминала за втечнен природен газ в Ревитуса и преносната мрежа на .
• Второ, българския държавен търговец трябва да бъде проактивен. Това би означавало да има готовност да купува и разпределя втечнен природен газ от един танкер, да го продава предварително или да го подготвя за съхранение. С други думи, да прави това, което гръцките компании правят сега. На практика обаче Булгаргаз е напълно пасивен. Това, разбира се, не е предрешен факт. Обаче е въпрос на патологична предпазливост, корупция и липса на конкурентна бизнес култура, които произтичат от десетилетията в крайното звено по прием на доставки на газ от Газпром. Така че засега това може да се приеме като даденост.
• Трето, пречките, пред които е изправен Булгаргаз, не само и толкова гръцките компании. Българските „посредници“ също са в играта. И те са там още от май 2019 г., когато през Гърция премина първата партида втечнен природен газ с помощта на Колмар – компания, близка до тогавашното правителство, ръководено от Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ. Което поставя държавната „Булгаргаз“ в трудно положение, тъй като тя не може да обслужва „частните“ интереси на тези компании – най-малкото защото е прекалено предизвикателство да раздаваш комисиони или осигуряваш търговски премии, без институциите и обществото да разберат.

Междувременно обаче схемата работи перфектно, когато в нея участват търговци от други държави, които могат да насочват „ползи“ към офшорни сметки. Съответните механизми действат от момента, в който първите доставки на втечнен природен газ достигнаха до България, но неизменно се базират на гарантирано закупуване на природен газ от страна на „Булгаргаз“ на достатъчно висока цена, за да се гарантират финансовите интереси на всички по веригата. В повечето случаи, между другото, най-евтиният и най-добър вариант е „санкционирания“ руски втечнен природен газ, доставян с руски танкери до терминала Ревитуса.

Така че не е нито изненадващо, нито укоримо, че Булгаргаз е опитал да разхлаби монополната хватка на гръцките посредници върху достъпа си до втечнен природен газ, като е сключил сделка с Турция. Проблемът е в характера на тази сделка.

Защото тандемът „Булгаргаз“ – „Булгартрансгаз“ бе в доста силна позиция – позиция, която можеше да използва в своя полза, в полза на България, както и за доброто на ЕС и на приятелски държави както в Съюза, така и извън него.

В края на краищата Боташ и неговият истински бос, турският президент Реджеп Тайип Ердоган, имат заветни амбиции, за които Булгартрансгаз и Булгаргаз могат да помогнат или да попречат. Анкара иска да развие мащабно своите мощности за търговия с втечнен и друг природен газ. Турският и гръцкия газов хъб са в хронично съперничество, като всяка страна е загрижена да увеличи максимално своята позиция на прага на газовия пазар на ЕС – България – Гърция, като осигури максимално възможности за разтоварване и пренос на втечнен природен газ, а Турция – на руския и азербайджанския тръбопроводен газ, както и на втечнен природен газ. За г-н Ердоган търговските съображения се преплитат с геополитиката и въпросите за мястото на Турция в света. Проблемът е, че любимата му схема за турски газов хъб е просто невъзможна без България.

Така че „Булгартрансгаз“ – „Булгаргаз“ (и България в лицето на президента Радев) можеха да сключат много по-добра сделка. Ще се спрем на тази тема във втората част на тази статия. Засега ще са достатъчни две точки:

• На първо място, както ще видим, прозрачният, „европейски“ и приятелски настроен към ЕС начин да се действа би бил сключването на междусистемно споразумение между преносните оператори на България и Турция. От това щяха да се възползват и други търговци от ЕС, освен „Булгаргаз. То би помогнало и на страните от „Вертикалния газов коридор“ на север от България, които се нуждаят от всякаква помощ в настоящата геополитическа ситуация. И щеше да предотврати попадането на България в ситуация, която изглежда ще бъде много гореща в отношенията с ЕК.

Сега България лесно би могла да настоява за такова междусистемно споразумение като предварително условие за сделка. Г-н Ердоган, който може да спечели много и да загуби много, не би имал голям избор. Но вместо това София избра споразумение от типа „самостоятелна игра „, което не зачита и подкопава газовия пазар на ЕС. България държеше силните карти за игра, но ги предаде всичките на Турция.

• Второ, както отбелязахме по-горе, служебния министър на енергетиката Росен Христов намекна, че договореностите с Турция се отнасят най-вече за втечнен природен газ. Е, в такъв случай тези договорености са били определени и въведени по забележително неумел и разточителен начин: „Булгаргаз“ е резервирал – и отчасти е платил предварително – капацитет в турската система за втечнен природен газ и преносна система, който досега може да е бил използван до 25% от предплатеното време!

Защо толкова лоша сделка? Нека да отговорим кратко, защото за редовните читатели на A&A отговорът ще бъде познат и вниманието отново ще бъде насочено към „обичайните заподозрени“. Вече отбелязахме изключителната пасивност на „Булгаргаз“. Но трябва да споменем и влиянието на Владимир Малинов, шефа на „Булгартрансгаз“ и сивия кардинал на газовия сектор в страната. И, разбира се, президентът Румен Радев.

Двама президенти и един виц

Нека обаче спрем дотук за момент. Защото поставихме основните жалони, без да представим подобаващо един от главните актьори – Румен Радев, който е президент на България. Също така отбелязахме, че през последните години той назначи няколко служебни правителства, което означава, че играе по-ключова роля в политиката на страната, отколкото обикновено би играл един президент – или отколкото някога са възнамерявали тези, които оформят конституцията с нейното предимно, но не изцяло, неизпълнително президентство.

Професионален военнослужещ от ВВС, който в крайна сметка стана техен ръководител, г-н Радев беше подкрепен в кандидатурата си за президентските избори през 2016 г. не само от (бившата комунистическа) Българска социалистическа партия (БСП), но и – съвсем открито – от бивш високопоставен служител на руската Служба за външно разузнаване (СВР), една от службите, наследили КГБ от съветската епоха. Това е генерал-лейтенант Леонид Решетников, на когото бе възложена специална мисия да осигури политически проекта Турски поток и руските интереси в България от самия президент Путин. Встъпил в длъжност в началото на 2017 г., г-н Радев в крайна сметка спечели втори (петгодишен) мандат, който започна през януари 2022 г. и според конституцията трябва да бъде последен.

Това означава, че президентът Радев сега се чувства по-малко ограничен, тъй като няма избори, които да губи или за които да мисли.

Как възнамерява да използва тази свобода? Изглежда, че той търси пример за подражание и вдъхновение в Георги Първанов (президент 2002-2012 г.), предпоследния носител на този пост преди г-н Радев.

Също подкрепен от БСП – Първанов оглавяваше партията преди да се кандидатира за президент – като президент Първанов работи усилено за реализацията на схема, която стана известна като „Големия Енергиен Шлем“. Тя включваше изграждането на:

• Оборудвана от Русия атомна електроцентрала (АЕЦ) в Белене на река Дунав;
• петролопровод от Бургас на българското черноморско крайбрежие до гръцкото пристанище Александруполис на Егейско море, който да позволи на руския суров петрол да стигне до Средиземно море, без да се налага да го превозват с танкери през Босфора; и
• „Южен поток“ – газопровод с капацитет 63 млрд. куб. м годишно, по който руският газ ще постъпва по дъното на Черно море до българското пристанище Варна, а оттам по суша до Италия.

Всъщност нищо от това не се случи. Единственото, което г-н Първанов постигна, като увод в този „голям шлем“, беше да направи на Газпром доста сериозен подарък, като през 2006 година предоговори формулата за цената на газа в договора за доставка на руската компания с България и я отдели от предишната ѝ връзка с цените на петрола – корекция и деиндексация, която вкара допълнително в касата на Газпром над един милиард долара.

Но да продължим. Всъщност има един доста хубав виц по този повод за двама кметове, единият американски, а другият български. Те взаимно посещават градовете си и всеки от тях се хвали с голяма къща, която е построил за себе си на базата на „усвоени“ публични средства от проект за изграждане на мост над река, която минава през града.

Американецът показва на българина и къщата, и въпросния мост. Българинът показва къщата си – но няма и следа от мост.

Същото се случи и с г-н Първанов: опитът му да спечели Големия шлем го вкара в орбитата на свръхбогатите бивши политици. Г-н Първанов получи къщата си – въпреки че останахме без мост.

Що се отнася до г-н Радев, той изглежда се стреми към собствена версия на „Голям енергиен шлем“. Предстои да видим дали ще има мост, който да покаже, но със сигурност вече работи за голямата си къща. За решимостта му в тази посока свидетелства енергията, с която той и прокситата му забъркваха кашата в „Булгаргаз“ (и за която ползваха публичните финанси) в полза на „Газпром“.

Понастоящем българския държавен търговец на природен газ е на колене, засегнат е от най-тежката в историята си криза на ликвидност. Все още се държи на повърхността само защото е държавна собственост и с държавна подкрепа и е получило повече от 1,2 млрд. лв. държавна помощ – под формата на гаранции и пряка финансова помощ.

И именно сделката с „Боташ“ – дело на г-н Радев, както посочихме по-горе – е най-сериозният и най-скорошният и най-значим корупционен „удар“.

За да се убедите в това, е достатъчно да погледнете счетоводните книги и одиторските доклади на дружеството, които удостоверяват, че „Булгаргаз“, макар и в ликвидна криза, е направил първото годишно авансово плащане за резервиране на капацитет и газ, дължимо по договора между двете дружества – сумата от 381 млн. лв. Това е станало през първото тримесечие на 2023 г., след като правителството, или „Министерският съвет“ (МС), одобрява споразумението между Боташ и „Булгаргаз“, въпреки липсата на договори за доставка на втечнен природен газ. Тези средства влизат от държавния бюджет в бюджета на Министерството на енергетиката (МЕ) по време на десетмесечния престой на Росен Христов като министър при служебното премиерство на назначения от президента Гълъб Донев и са осигурени през отпуснат заем на МЕ за Булгаргаз в размер на 800 млн. лв. Целта на заема е двойна: 40% от него отиват за покриване на авансовото плащане към Боташ /парите за „къщата“ на Радев/, което Булгаргаз незабавно прави, а останалата част е предназначена за осигуряване на дългосрочни договори за доставка на втечнен природен газ, включително руски газ.

Полезното правило е: всеки път, когато има огромни авансови плащания, търсете комисиони. Самата „Булгаргаз“ изпитва трудности при „разпределението“ им, но „Боташ“ изпитва по-малко ограничения. Така че държавният бюджет плаща. А държавата трябва да налива пари, защото в противен случай последиците от недостига на ликвидност стават пагубни за държавния търговец. И последиците не се ограничават само до месеците на мандата на г-н Христов. Наскоро държавният бюджет отново се притече на помощ, издавайки на Булгаргаз нова гаранция в размер на 240 млн. лева в края на 2023 година, одобрена от ЕК, за да покрие плащанията за природен газ през зимния сезон. Престъплението е извършено отдавна, а щетите ще се консумират дълго време. Но никой не е подведен под отговорност, а Булгаргаз е отново прицел на апетити от наши и чужди политици и търговци.

Резонен е въпросът: защо президентът Радев, самопровъзгласилият се за шампион в борбата с корупцията, и неговите приятели са толкова фокусирани върху бизнес възможностите, които се откриват в Турция? Отговорът е прост: той закъсня за разпределението на „баницата“ от вноса на втечнен природен газ през Гърция и до голяма степен пропусна ползите от тези сделки – те бяха договорени преди него от г-н Борисов и неговите любимци. Именно това, а не някаква особена вярност или благосклонност към някогашния му благодетел г-н Путин, обяснява закъснелия интерес на г-н Радев да помогне на руския газ да влезе в и през България и така да съдейства на турския газов хъб.

С това приключва първата част от тази статия. Във втората част ще разгледаме по-подробно договора между „Булгаргаз“ и „Боташ“, неговите доста многобройни недостатъци и изключително спокойното отношение на министър Христов към признаването им. А в третата част ще се запитаме къде в тези процеси останаха интересите на България, какви поуки трябва да се извлекат и какво – за добро или за лошо – предстои.

Илиян Василев

Абонирайте се за Daily Brief A&A