Маршът на автократите
Ако не бъдат приети от Запада, Борисов и Пеевски ще възстановят автокрацията
Маршът на автократите в Унгария, Сърбия, Северна Македония и Грузия, е пряко свързан с няколко упования на лидерите им – първо, че Русия ще победи във войната в Украйна, второ, че Китай ще бъде новата им опора и трето, че Доналд Тръмп ще спечели изборите. Общото при всички случаи е безпрецедентната като интензивност и мащаби дейност на ГРУ и ФСБ при бездействието на местните служби и сили за сигурност. Не са само „бивши“ соц в списъка. Вижте, какво става в Австрия, където Кремъл успя да проникне толкова надълбоко в контраразузнавателните служби, че полиция влиза в тях.
За съжаление, реакциите на Запад са плахи, противоречиви и много рядко с възпиращ, да не говорим изпреварващ, терапевтичен ефект. Най-често са от типа „прекалено малко, прекалено късно“. Много по-често вътрешните разногласия и неспособност за постигане на текущ консенсус в рамките на ЕС и НАТО, насърчава реваншистките тенденции и усилва ерозията. След Грузия ще дойде Армения, след това Молдова, Северна Македония Черна гора – и мнозина на Запад ще потърсят утеха в поредната си „изненада“, удобно разположени в избраната от тях роля на странични наблюдатели.
Подобно на стратегията за разширяване на фронта на атака на руските сили в Украйна, за да изтощи украинската отбрана, така и кремълските „хибридни армии“ зад граница, максимално разширяват периметъра и мащаба на операциите си, разчитайки, че на отделни участъци могат да пробият „щита“ на демокрациите в ЕС и НАТО. Докато Западът се усетят, че войната не е само в Украйна, а в собствения ми двор, минава време и реакцията може да бъде само закъсняла – или много ресурсоемка или ограничено ефективна.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Подземните газови хранилища в Украйна се превръщат в новата крайна дестинация на ВГК.
Самоуспокоението на някои ръководни кръгове в страни от ЕС, че Кремъл е толкова дълбоко ангажиран в Украйна, че няма да има време и сили да пренесе войната в задния двор на Европа, може да се окаже фатално наивно и да умножи не само редиците на радикали като Алтернатива за Германия и Възраждане, но и да роди нови последователи на Орбан, на Миланович, на Радев, които в съчетание с диверсионните операции на ФСБ и ГРУ, могат да разединят ЕС и НАТО, особено при по-високи нива на стрес от информационните и хибридни атаки. Това, от своя страна, неминуемо ще се отрази върху способността на Алианса да взема бързи и адекватни колективни решения, като принудите страните, които подкрепят Украйна да прибягват до по-малко ефективните двустранни формати за взаимодействие във сферата на сигурността.
Към самоуспокоението на европейският и американския политически елит често се добавя самодоволството от сравнение на икономическите възможности на Запада и на Русия, без да се отчита фундаменталната разлика в способността на Путиновата автокрация да мобилизира през репресия и диктат, да милитаризира обществения живот и с по-малко средства, но с много по-висока степен на търпимост към жертви и щети да нанесе достатъчно високи и най-вече неприемливи щети на западните демокрации. Малки са нациите на Запад и на изток, които да могат да мобилизират значителен брой боеспособни военни единици, още по-малко са тези западни общества, които могат да изтърпят по-голям брой жертви и разрушения. А броя на медицинските жертви на Русия във войната надмина половин милион загинали или перманентно неспособни да участват във военни действия. Няма свидетелства това да е разклатило властта на Путин в Кремъл, макар, че по традиция, силата на руския цар е функция е твърде условно понятие и всеки момент властта може да бъде сменена. Идеята, че технологичните предимства на Запада могат автоматично да се превърнат във военни предимства на украинските въоръжени сили, остава в най-добрия случай работна хипотеза, подлежаща на доказване.
Вижте само как реагира Западът на репресиите в Грузия? Словесна критика, заплахи от санкции и никакви конкретни политически действия, политически мерки, срещу носителите на автокрацията в страната. Напротив, грузинският премиер обещава на нацията си, че до 2030 година Европейският съюз ще приеме страната му. Отправят се заплахи за бъдещи санкции, но текущата полза за протестиращите е близка до нула, дори отрицателна, с оглед на усилващите се репресии. Какво повече могат да направят хората в Грузия, излязоха и излизат стотици хиляди и срещу тях всеки пък се хвърля целия репресивен апарат, плюс всякакъв вид охранители и частни служби за сигурност. Някой да се съмнява, че всички тези преторианци ще бъдат хвърлени за да се приеме и приложи през закона за чуждестранния агент руския автократичен модел?
Подобна е ситуацията и в много други страни, включително в България. Мнозина удобно забравят, че българския вариант за закона за чуждестранните агенти има повече от десетгодишна предистория от времето на съветника на Борисов Яне Янев, както и по време на управлението на БСП и ДПС, с подкрепата на Атака, когато над представителите на НПО сектора надвисна опасността да бъдат обявени за „предатели“, които се поставят в услуга на чужди организации и тази правна уредба като текстове залегна в новия проект за Наказателен кодекс. Опитите никога не са спирали за прокарване на българска версия на руския закон за чуждестранния агент. През 2019 година бе подготвен законопроект от министъра на правосъдието на ГЕРБ Данаил Кирилов и само намесата на висш американски дипломат и заплахи от санкции, принудиха Борисов, който вече беше дал съгласие, да го оттегли. Тогава подконтролните му медии убеждаваха българската общественост, че това било просто копие на американския закон, тоест заимствано е от американската демокрация, което беше толкова вярно колкото е сравнението между руската и американската демокрация. Преди и до наши дни законът за чуждестранния агент бе лобиран активно от руско посолство през лидерите на Атака, ВМРО и НФСБ, в рамките на изчистване на България от влиянието на финансиране от Запада български НПО и граждански сектор. При тоталния контрол върху ресурсите за развитие на обществото и медиите от дълбоката държава, финансирането от чуждестранни източници бяха единствения контрапункт на властта на мафията и тогава и до ден днешен.
Тези, които си мислят, че подобен закон в момента не е готов за приемане в България, и няма парламентарна подкрепа, се лъжат дълбоко. Възраждане упорито търсят възможност да го вкарат в дневния ред на Парламента. Зная механизма на действие на този закон – от невинното поставяне до името ви на дамгата „чуждестранен агент“ до съвременните му измерения в Русия, в които на чуждестранните агенти се отнемат пасивно и активно избирателно права и накрая им конфискуват имуществото. Дори не крият, че са готови със списъците на чуждестранните агенти.
Простете личния ми опит, но в момента, в която бях обявен за персона нон грата от Русия през 2015 година, започнаха неприятностите ми и постепенното ограничение на достъпа ми до централни медии, а след намесата на Борисов бяха поставен в медийния фризер. Без закон, бях обявен за „чуждестранен агент“ и съм сигурен, че така се чувстват много други български активни граждани.
През 2022 година новото лице на проруската политическа агентура у нас лидера на Възраждане Костадинов възобнови опитите да се прокара руската версия на закона за чуждестранния агент. И това ще бъде така до момента, до който Борисов и Пеевски не преценят, че шансовете им да се договорят със Запада не са големи и за да останат на власт трябва да обърнат другата си страна, да затегнат контрола и усилят репресиите. Така че, това, което се случи в Грузия има своите корени и бъдеще в България.
В момента сме свидетели на нов опит от страна на наследниците на Луканов и Доган – Пеевски и Борисов за предоговаряне на оригиналната сделка от началото на прехода със Запада, която остави посткомунистическата номенклатура на власт у нас и легитимира този модел на контролирана демокрация. Нека да припомня тези факти, защото зная от личен опит и наблюдения върху успеха на номенклатурата да продаде фаст-продукта си на българска демокрация по лукановски за истинска промяна на Запад. Същото става и днес.
И тогава Западът проспа дългосрочните опасности за демократичното развитие на България и обяви, че демокрацията е настъпила веднъж и завинаги. При положение, че моделът на демократично развитие и стопански реформи бе тотално подчинен и контролиран от номенклатурата, до степен да бъде лишен от най-важните си елементи – политическа и пазарна конкуренция и върховенство на правото. Още тогава Луканов създаде фундамента на дълбоката държава, като назначи политическите и бизнес олигарси, назначи си опозиция, създаде и видимост на профсъюзи /вижте какви проруски позиции заемат тези профсъюзи/, назначи граждански организации, социолози, медии, борци за декомунизация и разкриващи досиета. Вижте политолозите и социолозите на Луканов – Кънчо Стойчев и Андрей Райчев, какво позиции заемат сега. Луканов се закълна в библията на Вашингтонския консенсус, сключи договори със Световната банка и Международния Валутен Фонд, за всеки случаи преди това фалира държавата и това легитимира модела Луканов на Запад, като ознаменува формалното ни преминаване от Съветския блок към западния свят. Но манталитета и задкулисието, дълбоко свързано с руския олигархичен модел, останаха да управляват страната извън резултатите от изборите.
За това когато днес оценяваме шансовете за промяна на този модел – от конституция, през служби, до съдебна система и регулатори, достъп до медии – като спорни или най-малкото малко вероятни и не особено ясни, когато виждаме да изплуват видимите лица на тази дълбока държава – Пеевски и Борисов, трябва да си припомним, че и в момента върви търг за бъдещето на България със Запада. За това и посланиците от ЕС се срещат с Пеевски. Ще се срещнат и с Борисов и с всеки друг, които има власт у нас. Те го наричат Реал Политик, но в българския вариант звучи като политически цинизъм. За това топ политици на ГЕРБ, ДПС и Румен Радев постоянно навестяват САЩ и предлагат всякакви сделки, за да ги оставят да управляват по тяхната рецепта – с корупция, кражби и насилие над демокрацията.
В началото на 90-те години се опитвах да предупредя и моите приятели, пишех и по западни медии, ходех по посолствата и в чужбина и обяснявах, че Западът греши, че върху тази гнила основа не може да се строи здрава сграда на българската демокрация. Слушаха ме шест месеца, след което сключиха сделката с Луканов и с това приключи моят кратък пръв и последен опит в българската политика. И до ден днешен не съм припарвал до нея, защото знам какво мога да очаквам. За това не съм точно проамерикански или антируски, а се стремя да ориентирам търсенията си и анализите само по най-доброто за българските граждани.
Борисов и Пеевски днес се опитват да подновят сделката на Луканов със Запада и да отворят жизнено пространство за новия си цинизъм. Ще пусна някакъв „малък“ бизнес за американски компании, ще бият барабани какви големи натовци са, докато са оставили армията ни в окаяно състояние. Целият им европеизъм стига до безкритичното гласуване с Германия, само и само да не се бъкат във вътрешните ни работи. Има и елементи на ултиматум – посланието към Запада е, че ППДБ не са Алтернатива, тъй като са слаби и последните 9 месеца показват кой кара влака. Тоест Западът няма с кого другиго да сключи сделка в България, освен с Борисов и Пеевски.
Не се залъгвайте примерите за цинична или казано по-дипломатично, прагматична политика от страна на Запада към всякакви автократични политически типове като родните, не са един или два. Някои наричат подобно поведение предателство. Аз, обаче бих предупредил още от сега – никой не е длъжен да ни разбира, ако ние (не властта, а обществото) не заявим ясно и високо своите интереси.
В битността си на прозападни хора представителите на демократичните сили забравиха да проявяват критичност към западните си съюзници и партньори, когато смятат че не са прави. Последният такъв пример беше на Иван Костов, който отказа на САЩ да приеме албански бежанци от Косово. Днес представителите на демократичните сили, в това число основно ППДБ, рядко критикува политически ходове, или тяхното отсъствие, на западните ни партньори. Още по-рядко изказват резерви спрямо един или друг дефицит в западната политика – сега мнозина критикуват Турски поток, но забравиха, че той беше мълчаливо подкрепен от Меркел и от Тръмп. И в днешните критики по темата се спестява ролята на западните политици и дипломати при реализацията на този проект.
Същото е и с подкрепата на ППДБ за ядрения проект АР-1000, с ясното съзнание, че този проект не отговаря на базисни условия за проектна осъществимост. Сами преценете, ако сега изключваме единия реактор на АЕЦ Козлодуй, а другия работи на понижена мощност, какво бихме правили с още един или два реактора. Това, че този път е американски, а не руски реактора, не променя базисната неосъществимост на този проект в една тежко дисбалансирана и нереформирана родна енергетика.
Именно с нови сделки, с много по-щедри оферти за бизнес към американски и европейски фирми, последователите на Луканов – Борисов и Пеевски, се стремят да постигнат продължение на неговата договорка отпреди повече от 30 години. И в този процес, няма никакво място за мълчание или политкоректност на демократичните сили и най-вече за техните избиратели, когато западни посланици приемат Пеевски или западни лидери смятат за приемлив олигархично-корупционния модел на власт у нас, защото било важно да се гледа „голямата картина“ или дежурното обяснение, че дипломатите са длъжни да работят с институциите, каквито и да са те.
Ако днес промяната е трудна, според някои невъзможна, то това е и поради илюзията, че не можеш да се договориш с Борисов и Пеевски да сменят модела на тяхната власт. Това е логически абсурд. Ерго повече сглобки няма как да има.
Прозападните сили у нас са длъжни да се възползват и от по-благоприятната геополитическа ситуация и богатия опит, в сравнение с началото на прехода. Войната в Украйна и маршът на автократите не остава много пространство за маневриране на наследниците на Луканов. За това са готови с план „Б“ при провал при договарянето със Запада – минават на вариант автокрация с посланието – „като не искате нашия тип демокрация, няма да имате никаква демокрация“. Това именно трябва да провокира „първата пушка“ на новата българска революция.
