Азербайджанският газ: колко сериозна е Европа?
Всички обичат азерския газ. И все пак пазарите в Централна, Източна и Югоизточна Европа са залети с руски газ. Защо? Защото на властите на Европейския съюз (ЕС) им липсва визия и лидерство по въпроса как да постигнат декларираната цел за диверсификация от енергийната зависимост от Русия. Вместо това Брюксел се задоволява с периодично публикуване на откровено неумни предложения, които гарантирано няма да проработят. С наближаването на края на транзита на руски газ през Украйна въпросът става все по-належащ. Европейската комисия (ЕК) трябва да използва своята изпълнителна и регулаторна власт, за да коригира една аномална ситуация. И то скоро!
Изглежда, че всички, ама всички, искат газ от Азербайджан! Клубът на феновете включва Словакия, Хърватия, Сърбия, Чешката република, Украйна, Молдова, Италия, Албания, Гърция, България, Румъния и различни други държави. Те често и на висок глас заявяват, че се стремят да внасят азерски газ като реална алтернатива на руския.
Брюксел: водещ по пътя към енергийна независимост?
До тук добре. Но Европейската комисия (ЕК), която се чувства принудена да предлага временни решения, за да помогне на европейските страни членки по пътя към славното бъдеще с нулеви емисии, постоянно не успява да гарантира нито дългосрочното търсене, нито инвестициите, необходими за осигуряване на достатъчно добивни и преносни мощности.
Това е както краткосрочен, така и дългосрочен проблем. В края на тази година изтича договорът между Русия и Украйна за транзит на руски газ в западна посока към европейските държави (главно ЕС). По причини, които ще разгледаме по-долу, е изключително малко вероятно този договор да бъде подновен. Поради войната и всичко останало, обемите на украинския транзит, разбираемо, не са такива, каквито бяха преди. Около 15 милиарда кубични метра (bcm) годишно се пренасят сега по мрежа от тръбопроводи с проектен капацитет от над 120 bcm. Но това все пак остава много газ и той ще трябва да бъде заменен по някакъв начин. Тъй като ЕК е член-основател на фенклуба на азербайджанския газ, тя очевидно би искала заместващият газ да бъде, доколкото е възможно, от Азербайджан. Но Комисията, възпитано казано, не е много ефективна в тази насока.
Вместо това Брюксел, в своята колективна мъдрост, периодично предлага неумни идеи. Една от тях, предложена през юни тази година, предвижда руския транзит да се замести с транзит на азерски, който преди това преминава през Русия!?
Макар, по принцип, подобни идеи почти винаги да са с кратък живот, те бързо биват заменени от също толкова непрактични идеи, последната от които е да се пренасочи целият азерски газ, който в момента влиза в Турция за местно потребление – около 10 милиарда кубически метра – директно към ЕС, като същевременно се компенсира Анкара, като ѝ се „разреши“ да използва заместващи количества руски газ, колкото желае. Това предложение беше съобщено от Bloomberg по-рано този месец и до днес не е отпаднало.
Няма информация как е било прието това предложение в Анкара или Баку (или в транзитните страни, различни от Турция и Азербайджан: защото то предизвика значителни и основателни опасения. Отговорът от турска и азерска страна съвсем логично наблегна на необходимостта от обвързващи дългосрочни договори, които да оправдаят инфраструктурните инвестиции, както вътре в Турция, така и след българо-турската граница, които биха били необходими.
Тази посока на развитие се храни от налаганата от страна на ЕК общоевропейска външна политика и политика в областта на климата, която включва (и всъщност е по-скоро доминирана от) „зелената сделка“ – и те изглежда засягат енергийната сигурност на отделните национални държави. По-конкретно, по време на заседанието на Европейския съвет през май 2022 г. лидерите на ЕС подчертаха необходимостта от ускоряване на усилията за намаляване на зависимостта от руските енергийни източници. Един от ключовите документи, очертаващи това намерение, е планът на ЕК „REPowerEU„, който беше представен през март 2022 г. Този план включва стратегии за постепенно спиране на доставките на руски газ и диверсификация на енергийните източници.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Всъщност има заявена цел – прекратяване на вноса на руски газ до 2027 г. Е, донякъде заявена. Подобен конкретен ангажимент не е оформен като обвързващо правно решение. Но ключови фигури от ЕС – включително председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен – заявиха, че ЕС ще се стреми да прекрати зависимостта си от руски изкопаеми горива до 2027 г. или възможно най-скоро, със съществена уговорка: че това ще зависи от способността на държавите членки да се адаптират. Графикът отразява спешната необходимост от намиране на алтернативни енергийни източници и увеличаване на енергийната независимост в ЕС.
Комисията обаче все още не е осигурила нито ясно, още по-малко последователно ръководство по този въпрос, да не говорим за ясна дългосрочна пътна карта. Това кара отделните държави-членки да търсят индивидуални пътища за изход. А това често означава, че се конкурират за оскъдните неруски газови алтернативи в една крайна игра от типа „sauve-qui peut“ – спасението е по-единично.
Военната програма на Киев
Междувременно става все по-вероятно, че транзитът на руски газ през Украйна ще бъде прекратен до края на 2024 г. Не на последно място, защото ситуацията се изостря от руските удари, които са насочени срещу украинската газова инфраструктура. Те са в съответствие с по-широката стратегия на Кремъл за използване на енергийния сектор като част от геополитическа маневра, която може да се нарече „Енергомор“ – изкуствен енергиен глад, аналогичен на зърнения „Голодомор“, с който съветският деспот Йосиф Сталин уморява от глад украинските селяни през 30-те години на миналия век, оставяйки милиони мъртви.
Неотдавнашното решение на Киев да наложи санкции на транзита на суров петрол на „Лукойл“ за Словакия и Унгария е сигнал за проактивен отговор на агресията на Москва, продиктуван от необходимостта да защити енергийните си системи. Но това е по-скоро знак на отчаяние, отколкото добре обмислен ход, тъй като Словакия е от съществено значение за военния и енергийния внос на Украйна.
Докато украинците понасят настоящата гореща вълна, реагирайки на нея с ограничаване на потреблението и мерки за пестене на енергия, те могат да очакват убийствен студ не след дълго, тъй като зловещите планове на руския президент Владимир Путин за следващата зима заплашват да ги лишат от адекватно отопление и енергия, обещавайки смърт и разрушения в домовете им.
На този фон необходимостта от диверсификация на доставките на газ – по-специално замяната на 15 млрд. куб. м руски газ, които понастоящем се транзитират през Украйна – изглежда жизненоважна за Централна Европа (която включва Чешката република, Словакия, Унгария, Австрия, Словения и Хърватия).
Нещата обаче не са толкова прости.
Усилията на Австрия и Чешката република да си осигурят допълнителни количества газ през Германия се сблъскват с предизвикателства, свързани с доставките, капацитета и цената.
Що се отнася до потенциала за доставки на азерски газ през Турция, той зависи от добивния капацитет на Азербайджан. А те, макар и да се разширяват, далеч не са достатъчни, за да се преодолее разликата от 15 млрд. куб. м за украинския транзит. Прогнозите са, че доставките на азерски газ за ЕС ще се увеличат само с 1,8 млрд. куб. м през тази година до 13 млрд. куб. м, за които ще се борят различни дестинации – от Италия до различни източноевропейски държави.
Междувременно на фронта на Газпром – поредните гранд идеи
Междувременно руският „Газпром“ има план!
Малко преди пътуването на г-н Путин до Пекин през май тази година, човек с по-нисък ранг – изпълнителният директор на Газпром Алексей Милер – беше набързо изпратен в иранската столица Техеран. Там той започна да предлага някои наистина бомбастични газови сделки.
Това пътуване и изборът на време може би говорярт предимно за тактика при водене на преговори. Една от целите на предстоящото пътуване на г-н Путин беше да се преодолее нежеланието на китайския президент Си Дзинпин да внася повече руски газ по тръбите и да подпише дългосрочен договор за доставка, така че беше логично да се наблегне на факта (или на преструвката), че Русия има алтернативи. При все това изглежда, че Газпром е вложил известно внимание в бомбастичните думи на г-н Милер. И е възможно г-н Милер наистина да е вярвал в това, което казва.
Един от най-влиятелните руски енергийни експерти, Михаил Крутихин, разкри в интервю за независимия канал Feigin Live в YouTube, че Газпром възнамерява да пренасочи излишъка от руски газ, отхвърлен от Европа – цели 109,5 млрд. куб. м.! – през Каспийско море към Иран. Схемата очевидно напредва (поне на медийния фронт), като Техеран има водеща роля в областта на PR. Според Кремъл тази инициатива трябва да превърне Иран в доминиращ газов център в региона, обхващащ Северна Африка, Близкия изток и Европа.
Не е ясно с какъв жанр на развлечението си имаме работа тук – достъпна до масите комедия, висока драма или сюрреалистичен фарс. Ясно е обаче, че идеята е нелепа и полуфабрикат.
Иран и Катар си поделят собствеността върху газовото находище South Pars/North Dome. Това е не само най-голямото газово находище в света, но е и изключително жизнеспособно в икономическо отношение. Неговите приблизителни запаси от газ и газов кондензат, възлизащи на над 51 трилиона кубични метра (tcm), се равняват на установените запаси на повечето газови находища в света, взети заедно. Така че защо Иран би искал да базира стратегията и позиционирането си на международния газов пазар върху пласирането на руски газ, който Европа не желае?
Виждате парадокса. Иран внася и потребява природен газ от Русия на цена от 100 долара за 1000 куб. м. – което е най-ниската цена на международните пазари, но е много по-висока от цената, на която Иран би могъл да добива местен газ. И все пак Иран пренебрегва разработването на богатите си вътрешни ресурси. Като скромен нетен износител на природен газ, Иран търгува предимно с Турция, Ирак, Армения, Азербайджан и Пакистан – изнася около 18 млрд. куб. м годишно, като добивът е 270 млрд. куб. м, а вътрешното потребление – 220-230 млрд. куб. м. Иран не разполага с инфраструктура за внос, пренос или износ, която да му позволи да се превърне в по-значим играч на международния пазар.
Много се говори за изграждането от руските власти и „Газпром“ на здрав нов подводен газопровод до Иран под Каспийско море. Въпреки това е не по-малко наложително да се даде приоритет на подобряването на вътрешната газопреносна система на Иран и на нейния капацитет за износ. В края на краищата се очаква потреблението на газ в страната да се удвои до 2033 г.
Що се отнася до износа, съществуват гранд идеи за съвместни усилия между Русия и Иран за изграждане на газопроводи до Пакистан и Индия и терминали за втечнен природен газ, които ще конкурират Катар и ще залеят азиатския пазар. Но това изглежда са по-скоро политически пожелания, отколкото практични и добре обмислени пазарни идеи.
Преди всичко, иранският проект на Газпром ще изисква инвестирането на стотици милиарди долари в нова инфраструктура за доставка на газ, за който няма осигурен пазар. Дори ако Русия и Иран имаха нормален достъп до международните капиталови пазари – а те, разбира се, нямат такъв – те не биха могли да финансират такъв проект. А и нито една от двете държави не разполага с купища пари в брой, за да го финансира сама. Така че за намиране на необходимите инвестиции не може да става и дума.
На очи се набива и „малка“ странност, че Русия мисли да изгради свои собствени тръбопроводи по дъното на Каспийско море, като в същото време заплашва с дипломация на канонерките, за да блокира транскаспийските доставки на газ от Туркменистан за Азербайджан!
Освен това идеята за продажба на руски газ на по-висока цена през Иран за Турция и Европа изглежда откъсната от реалността, когато Турция все още се колебае дали да се ангажира изцяло с прекия внос на руски газ и с проекта за турски газов хъб. А стремежът към диверсификация в Централна, Източна и Югоизточна Европа набира скорост, тъй като става все по-наложително да се осигурят алтернативи на руския газ чрез турски газопроводи или терминали за втечнен природен газ.
Всички краища се срещат на българо-турската граница
С оглед на динамиката на ситуацията, нежеланието на Анкара да приеме предложението на ЕС за суап на азерски и руски газ в Турция, при която ЕС ще усвои целия внос на азерски газ в Турция – около 10 млрд. куб. м – отразява нейни легитимни опасения. Приемането на това предложение би обвързало Турция с руския газ, което би застрашило усилията на страната за диверсификация и би намалило значителните брокерски (или „от изпиране“) приходи, които могат да бъдат получени от смесването на руски и неруски газ в микса на турския газов хъб (TGM): в крайна сметка, колкото по-малко неруски (напр. азерски) газ има в този микс, толкова по-малко убедителен е TGM и толкова по-малък е приносът на Турция към това начинание. Деликатният баланс между сътрудничество и съперничество в отношенията между турския президент Реджеп Тайип Ердоган и г-н Путин подчертава сложността на ситуацията.
Въпреки съобщенията за нови открития на газови залежи в Турция, са необходими още усилия, за да се промени статутът на тази страна като значителен нетен вносител на природен газ в обозримо бъдеще.
Независимо от това какви мерки ще бъдат предприети от ЕК за осигуряване на алтернативен внос на неруски газ в отговор на предстоящото прекъсване на украинския транзит, има едно място, където отзвукът ще се усети най-силно: българо-турската граница! Заслужено или не, България отново поема част от тежестта на геополитиката.
ЕК държи ключовете – антитръстови мерки и допълнителни данъци
Междувременно има убедителни причини да се разследват внимателно ценовите стратегии на Газпром, като това се направи това спешно и се предприемат мерки по въпроса.
В края на краищата, как е възможно цената на един и същ руски газ да бъде 360 долара за 1000 м3 в Нидерландия, 280 долара в Турция и само 100 долара в Иран? Това несъответствие поставя под въпрос пазарната природа на цената на руския газ и предполага, че има политическа намеса.
Какво да се прави? Е, антидъмпингово разследване несъмнено би довело до интересни (макар и може би не много изненадващи) резултати. Но това ще стане с голямо закъснение, а закъснението е нещо, което не можем да си позволим.
В краткосрочен план трябва да се наложи допълнителен данък върху вноса на руски тръбопроводен газ на границата на ЕС. Това ще „изравни условията“ за конкурентите на „Газпром“, като гарантира, че те се конкурират с него при равни условия. Това би хармонизирало цените в различните сегменти на привидно интегрирания европейски газов пазар. Освен това ще подобри осъществимостта на многобройни проекти за терминали за втечнен природен газ и на преносната инфраструктура, която ги свързва с газовите мрежи и потребителите, като по този начин ще увеличи доставките на втечнен природен газ и ще подобри перспективите за диверсификация.
В крайна сметка комбинацията от антитръстови мерки и допълнителна гранична такса може да предложи най-стабилния подход за противодействие на дъмпинга на руски газ по тръбопроводите. Прилагането на антитръстови мерки би могло да проправи пътя за по-здравословна пазарна конкуренция в дългосрочен план, докато граничната такса би могла да осигури незабавни облекчения и стимули за преминаване към алтернативни енергийни източници. При определянето на най-подходящия начин на действие Европейската комисия ще трябва да вземе предвид стратегическите си цели и потенциалните геополитически последици, но също така ще трябва да има предвид спешността на ситуацията.
Ето защо, уважаеми читателю, предлагаме този текст….
Илиян Василев
