Прегрупиране на статуквото или реформи – ключовият избор?
Колкото да ви убеждават, че обществото е притихнало и тотално дезинтересовано за съдбата си, това е далеч истината. Не е вярно, че няма нищо особено в текущия момент с предстоящите Н-ти избори.
Зациклихме с поредица от избори, защото съотношението на силите е типично за революционна ситуация – бременно с Промяна, която е все още трудна, до невъзможна, защото силите на Статуквото не могат да произведат управление, но могат да блокират такова на силите на Промяната. Всички разбират, че така повече не може, но вариантите са смяна и подмяна – по-модерен вариант на Статуквото.
Борисов и Пеевски искат да си купят време, за да изморят, а след това да абсорбират силите на промяната и така да осигурят продължението на модела за десетилетия напред. Не става вече дума само за тяхната власт, а властта на наследниците им. Но тъй като не могат да представят пред обществото свои убедителни приемливи и най-вече достоверни варианти на Промяна, се фокусират върху информационно-силови варианти, негативни кампании и дискредитация на всеки, които диагностицират като конкурент. Това обяснява и разцепленията в ДПС и БСП – не са идеологическите мотиви, а преразпределение на контрола върху финансови потоци, бизнес и властови позиции.
И въпреки това, енергията и здравият разум на българина са си на мястото и желанието за нови лица, нови политика и възход доминира. Да, няма хора на улиците, но не се заблуждавайте – проблемите, и то системни, се трупат и управляващата класа не изглежда в състояние да предложи решение на нито един от важните проблеми на развитието.
Налягането в обществото расте и никой не знае кога ще избие. Силата на реакцията, и доколко тя ще бъде овладяна, зависи от много фактори, но сред най-важните е инстинктът за оцеляване и справедливост на българските граждани, от една страна и готовността на репресивния апарат, от друга.
Битката е за наследството на модела на прехода
Да, става дума за оцеляване, защото преходът към по-ново устойчиво и прогресивно състояние може да завърши по различни начини, някои болезнени за мнозина българи. Да не се заблуждаваме, реформите и модернизацията не са единствена опция. Пеевски и Борисов работят за нова версия на техния олигархично-корупционен модел. Повечко репресии, повече информационно-психологическа обработка на населението по Путинов образец, и хората ще се отдръпнат от активно участие в демократичните процеси. Но в уравнението вече се намесва и Радев с неговия путински блок, а там Нинова пречи.
Но не само неколцината политически олигарси, които искат да разпределят, а не да произвеждат, които се смятат за богопомазани и единствено достойни да ни управляват. Ако не вярвате, питайте Станишевите, Първановите, Догановите, Радевите, Йотовите, Борисовите, Пеевските – те са новата номенклатура, Потьомкинова „аристокрация“ на прехода, която вече претендира не само, че властта им принадлежи, но че тя трябва да се унаследява.
Не вярвате, че в момента върви битката за наследството и за Пътя на България?! Значи не връзвате отделните части на тази голяма картина. Те могат и да спечелят, ако образно казано, кажете че не ви интересува.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Има и друг вариант – този, който устройва повечето от нас и който може да върне базисните индикатори на справедливост и сигурност и да ни изстреля като общество и страна в по-висока орбита. Този вариант обаче няма да се самослучи – за него трябва да се борим, за него ни трябват лидери, но не от тези, които намират себе си за безгрешни и постоянно се оправдават за грешките си с околния свят, а такива, които по шекспировски са готови да „се опълчат срещу море от мъки за да им турят край“? Защото горчивата истина, че по-голяма част от българските граждани приеха пасивно или активно да подкрепят модела Борисов – Пеевски с надеждата, че някак ще се устроят и ще получат своят малък пай от „баницата“.
Една от целите на този текст е да се анализират начини, по които можем да допринесем втория вариант да се случи в степен, която да отговаря поне частично на надеждите на поколението, което започна прехода.
Първото и най-важното за да спечелим е да се върнем към Началото, към Вярата, че нещата зависят от нас и към активна гражданска позиция. Очевидно емоцията на ранния романтизъм, който наблягаше на отрицанието на миналото, на гражданските права и отговорности, на упованието, че рогът на благоденствие ще ни залее, колчем се устремим към Европа, не само като отделни индивиди, но и като общество – отмина. Настъпи време за по-прагматичен подход, където на преден план излизат осъзнатия личен интерес, през който прозира и колективния и накрая завършва с национален просперитет и сигурност. Запомнете тази дума – личен интерес, тя е ключова за разбирането на това, което трябва да се промени.
За разлика от началото на прехода, ярките идеологически линии в посланията вече не работят. Защото идеологиите не дават решения на многоаспектните текущи проблеми. Но и без идеология, поне на символно равнище, не става. Именно защото в бурното море, хората търсят своите идейни ориентири.
Обществото е фрагментирано, и проповядване на изключващи другите послания, говоренето само на своя електорат, не върши работа. Дори антикорупционната реторика, в този декларативен жанр, не е печеливша, особено когато не е конкретна и прагматизирана както по отношение на „главата, която се вмирисва“(тук специално внимание на разследванията, които НПО публикуват), така и по отношение на малките победи, които могат да убедят хората, че битката е възможна.
Второ, въпросът за Улицата. След протестите от 2020 година енергията за промяна бе разпиляна сред поддръжници на президента Радев, който е типичен пример на „интегриращ“ се в новата аристокрация, отровните двойници, пуснати на терена за да не допуснат протеста да намери органичен изразител в известните прореформистки партии, и много автентични, но непартийни общности, които останаха изолирани от прагматичния дневен ред на вероятната и възможна промяна на партийно-политическо равнище.
Гражданската енергия бе разпиляна между органични и имплантирани политически и партийни изразители и чисто гражданските организации. Политиците на промяната загърбиха уличните протести и се фокусираха върху работата в парламента и преговорите с тези, който искат да сменят. И това бе ключова грешка. Не, че не трябваше да водят преговори в Парламента за да осигурят гласове за законодателни актове, които да трасират промяната, а че не използваха енергията на Улицата за да усилят позициите си. Образно казано – Пеевски и Борисов имаха Дълбоката Държава, Промяната имаше Улицата, и глупаво се отказа от нея.
Неколцината граждански организации, които все още могат да организират протестни прояви, не могат да постигнат масовост, която да ги направи значими и последствията да са видими за цялостния дневен ред на обществото.
Това обяснява и защо напоследък няма много протести, след като партийните лидери не смеят до проверят оценката за своята политика от Улицата, а гражданските лидери странят от партийните страсти. И това не е самослучил се процес, а следствие на умишлени действия на задкулисието, което има атавистичен страх от Улицата.
Именно Улицата отсъства в сегашното уравнение на прореформаторските сили и кара много лидери на реформистки партии да се страхуват от отваряне на процеса на издигане и одобряване на кандидатури за депутати през предварителни избори.
В известен смисъл новите демократични лидери се интегрираха в Системата и придобиха част от нейните прийоми – сами да определят листи и да водят лична политика. Престанаха да целят да я разрушат, а само да я променят отвътре. Тук съотношението между разрушението и съзиданието като метод за лечение на дефицити на демокрацията може да варира в зависимост от партийни и граждански приоритети, но е факт, че все повече хора се убеждават, че има институции и системи, като силовите ведомства и прокуратурата, които не могат да бъдат излекувани, те просто трябва да бъдат преосновани. Така е и с идеята, че ще могат да си сътрудничат с Борисов и ГЕРБ, а те, от своя страна, ще могат да станат независими от Пеевски. В този смисъл, отрицанието предполага не толкова и само маневри в Парламента, а широк натиск на разумните и прагматични българи, включително чрез открити форми на протест, който да осмисли и насочи действията на законодателната и изпълнителна власт, там където демократичния процес се окаже дефицитен.
Трето, до този момент основният акцент за привличане на подкрепа от избирателите бе тяхното гражданско чувство, респективно граждански дълг, отговорност за съдбата на нацията. За съжаление у нас гражданското общество у нас продължава да остава условна категория, която не може да проектира автоматично колективна сила. Стратегията за спечелване на повече гласове трябва да включва рационализация на посланията и обръщане към здравия разум на избирателите, а не само към гражданският им дълг. Защото няма никакво съмнение – нищо друго няма значение, освен спечелване на изборите с максимален брой гласове, които да поставят реформистките сили в шофьорското място.
Четвърто, за да се привлече вниманието на избирателите трябва да се смени фокуса от идеалистичния към прагматичния и рационален ориентир, като се забрави за дидактичен и нравоучителен тон, защото никой не е длъжен на претендентите за носители на Промяната. Посланието е и към скептиците от своите редици – критикувай, но участвай. Иначе получаваш това, което си заслужил. Не звучи много предизборно, но е крайно време да се говори „право куме в очи“. Криворазбраната политкоректност е водеща причина за растящите шансове моделът Борисов и Пеевски да се възроди и оцелее в нова, още по-брутална и цинична форма.
В тази насока, мисля, че може да се тръгне от насочване на посланието към базовите инстинкти за самосъхранение, в това число накърнената гордост от изоставането от другите нации, и индивидуално и колективно, през консервативния здрав разум и прекия личен интерес. Това би могло, според мен, да има положителен ефект, поне за частта извън пленения и контролиран глас.
Трябва да отчитаме, че българинът обективно забогатя, дори вече имаме наченки на средна класа, а заедно с това, на пръв поглед поне, изглежда, че нарасна и толерантността му към дефицитите в управлението. Ако милиони излизаха на улицата в началото на прехода, защото бяха несигурни и бедни, и се смятаха за отговорни за съдбата на цяла България, днес равнището на доходи, само по себе си, не е източник на протестни импулси и всяко послание трябва да бъде лично.
Къде са тези източници за мобилизация на реформисткия вот?
На първо място, чувството за самосъхранение. Самосъхранение, защото глобалните предизвикателства растат, а България не е достатъчно сигурен пристан, в който всеки българин може да закотви своята лодка. Особено за т.н. средна класа, защото моделът Борисов-Пеевски паразитира и върху тяхното бъдеще, след като очевидно не е способен да включи в развитието европейските и международни ускорители като еврофондовете, Шенген и еврозоната. Именно защото текущия модел е производен на Путиновия, а не на европейския, той стигна да границата на своето отрицание и Западът започна да санкционира главните представители на българската дълбока държава. Ако средната класа иска да види не само ефективно усвояването на фондовете от бюджета и от Европа в реални проекти на развитието, които да дадат конкурентен хоризонт на българския бизнес и на средната ни класа, то те трябва да признаят, че нито ГЕРБ, нито ДПС, нито Възраждане, нито БСП или която да е друга партия могат да им го осигурят.
На второ място, това е чувството на национална гордост и преминатите граници на унижението, което можем да приемем като българи, когато регистрираме изоставане спрямо другите нации в ЕС и НАТО. Виждаме изключително опасни тенденции, при които силите на статуквото де факто блокират развитието ни и това за дълго може да ни закотви на дъното. Моделът Луканов, усъвършенстван от Борисов и Пеевски, освен да се провали в задачата да произведе развитие от нарастващото ни богатство, не може да осигури и минимално допустими прагове на социална справедливост, без които общото ни движение напред просто е немислимо. Именно този политико-олигархичен модел внуши на силоваците, в това число МВР, прокуратура, следователи, включително обслужващите ги медии, че могат да постигнат своята си „правда“ и благополучие за сметка на останалите части от обществото. Не за друго, а защото самият модел има нужда от силоваци за да се брани от обществото, както го прави Путин. Сигурност за новата номенклатура, за сметка на сигурност за обществото.
В резултат – тези структури се самоизолират от демократичните процеси чрез претенции за професионализъм и „независимост“, която в тяхната интерпретация означава само едно – паралелна дълбока държава, която да контролира съдбите ни, извън всякакъв външен контрол, баланси и противотежести. Тук нещата няма да се оправят, докато демократичният процес, през изборите, не отслаби дълбоката държава и възстанови върховенството на правото, на закона, но най-вече на демократичните норми на съзидание в държавата, при които властите взаимно се контролират, за да печели суверена.
Да, и днес има място и за призиви за промяна в името на ценности, и европейски и атлантически, за борба за изкореняване на корупцията и злото, във всичките му форми, които са основа на всяко гражданско самосъзнание, включително предефинирането на патриотизма, за да вмести в глобалния свят, за европейските ценности, а не примитивния национализъм, който гледа с враждебност на околния свят и намира основание в отрицанието му, без дори да познава истински възможностите и рисковете нито на собствената си страна, нито на света.
За огромно мое съжаление тези теми, поне на този етап, си остават в периферията на съзнанието на политическите лидери на прореформистките партии, като трудно ще провокират някакво конкретно осъзнато насрещно действие от страна на техните избиратели. Битката за ценностите, за демокрацията и свободите, си остава поле за изява на гражданското общество. Не случайно именно сега, през главния агент на влияние на Кремъл у нас Възраждане се възкресява руския проект за закона за чуждестранните агенти. Именно защото гражданския сектор остава единствената опора на демокрацията, непокварена от модела Борисов-Пеевски зона на свобода и независимо действие. Просто хората трябва да си представят България без разследванията на НПО и изявите на малкото свободни и независими журналисти, и още по-малкото медийни платформи за тяхна изява. И това е така, не защото българския бизнес или държава инвестират в независимия неправителствен сектор, именно обратно, защото не инвестират. Без индивидуалните усилия на българските граждани и на чуждестранните ни партньори независимите от модела на Борисов и Пеевски обществени противотежести ние няма да бъдем в състояние да противодействаме на дълбоката държава.
За фетиша „ниска избирателна активност“
Гледах резултатите от едно последно проучване, което повтаря предишни допитвания, но в нито едно от тях не видях 60 процента да искат или да са с нагласа „по-скоро“ да не гласуват. Което означава, че процентът на избирателната активност у нас системно се манипулира. Притчата за „ниска избирателна активност“ демобилизира и дава изключителни шансове на досегашния модел да оцелее. Следователно – избирателната активност е по-голяма и то значително, като процент.
Това има своята обратна страна и може да се обърне срещу статуквото, което дава изключителни възможности именно в периода на текущия трус при прегрупирането на силите на Дълбоката държава. Разпадът на ДПС, заедно със симптомите на подчиняването на ГЕРБ от Пеевски и негативните последствия от това за самата ГЕРБ /главната интрига на тези избори/, противоречията в БСП /и тук има намеса на Пеевски/, както и изчерпването на мисията на партии като ИТН да отклонят протестната енергия извън прореформистките сили, както и нерешителността на самия президент Радев, който се страхува да излезе от институционалния си комфорт за да проектира значимост на партийното поле, дават изключително възможности на знаещите какво да правят на тези избори. Защото ниската избирателна активност дава възможност при относително малка мобилизация на електората – примерно на значителна част от загубените 300 хиляди, да се спечелят изборите. Моделът Борисов и Пеевски, като обърната пирамида, се крепи върху все по-смаляващ се фундамент, което го прави нестабилен, опасен и особено агресивен, именно защото главните му фигури губят своята легитимност и влияние. Новата формула за съгласие в дълбоката държава не се очертава, поне в близко бъдеще, и това дава изключителни шансове.
Битката в задкулисието и шансовете на Промяната
Битката в задкулисието е същностна, което създава уникален прозорец на възможност пред прореформаторските сили да реализират целите си. Но този прозорец ще се затвори след поредното прегрупиране на силите. Трусовете засягат само партиите, в които настъпи конфликт между чисто партийното и бизнес начало. Всяка една от тези партии – и ГЕРБ, и особено ДПС имат две лица – едното е чисто партийното, друго е бизнес, през които партийните велможи или антуражите около лидерите реализират проектите на своите лично и колективно благоденствие. За това лидерите там са вождове, а депутати и партийни работници са „обслужващ персонал“, чиято най-висша ценност е да получат благоволението на лидера за да получат достъп до „рога на изобилие“ . Ахмед Доган може и да владее вота на етническите турци, т.е. ДПС – политиката, но загуби ДПС-АД. От гледна точка на тежестта на партията в дълбоката държава Доган има по-слаби позиции, защото докато мрежите на влияние в самото начало на прехода все още се определяха от принадлежност към ДС, номенклатура, то в момента и МВР, и прокуратура и следствие, и служби не се интересуват толкова от заслуги, а от принос към укрепването и мотивирането през финансови облаги и кариерно развитие. Формално, шансът на Доган остава в балансирането при бъдещ редовен кабинет, защото още отсега прореформаторските сили знаят, че не могат дори и да си помислят да управляват с Пеевски. Но и Пеевски има контрадействие, през влиянието си в ГЕРБ, което може да блокира всякакви опити за съставяне на кабинет, който да не отчита неговите интереси, колкото и Борисов да се перчи, че правителство ще има.
В тази обстановка прореформистките сили трябва да форсират план от спасителни национални мерки, които да спрат плъзгането ни от политическа, през конституционна към институционална и икономическа криза. Не вярвате, погледнете бездънната система на социалното осигуряване, сривът на инфраструктурата – пътища, ж.п. транспорта, водоснабдяване, напояване, да не говорим за недостига на квалифицирана работна ръка, което се отразява върху инвестиции и темповете на развитие. Проблемите в по-голяма част от тези жизнено важни системи са отвъд дори реформите, защото за успешна реформа трябва поне част от фундамента да е здрав.
Предстои участващите в битките за надмощие в ДПС да научат по-трудния начин за липсата на правова държава и върховенство на закона, за особености на ЦИК и на ВАС, на КЗК и на ВСС. Това, което градиха с идеята, че ги устройва, ще се стовари върху тях, с пълна сила. Именно поради това прореформистките сили могат да използват тези кризисни състояния и вътрешни борби като фон, на който могат да разгънат своята позитивна и съзидателна кампания, в която провокират както чувството за сигурност и стабилност, така и това за самосъхранение, за връщане на загубена конкурентноспособност като развитие на страната.
Разтварянето на ветрилото за изява на всички прореформистки крила и тенденции е от ключово значение. Те не трябва да се потискат в името на „единното“ говорене с един глас, което най-често означава или забавена или липса на реакция. Факт е, че това ще се използва за атаки, но отговорът е прост, ние сме различни и всеки има право да говори и реализира това, което мисли. Разбрали сме по най-главното, от там всеки е свободен да реализира своите идеи – ДСБ за дясност и консерватизъм, ДаБГ за център и либерализъм, ПП центризъм с ляв уклон. Важно е да се затворят зеещи празнини в изборните програми и особено в поведение, защото темата с неизбежното договаряне с тези, които трябва да бъдат сменени, не е достатъчно артикулирана и не е обяснена разликата между усилията да се разгради Системата /антисистемността/ и особеностите на реализацията на тази задача в условията на деградираща демокрация и конкуриращите се външни и вътрешни кризи с бърза смяна на приоритети.
Въпросът за „сглобките“ трябва да се изчисти, за да не създават прекомерни очаквания за бъдещи такива, които са неизбежни. Ако реформите изискват пълно отрицание на модела, и тук компромиси не могат да се допускат, то остава открит въпросът за времето, в което реформите трябва първо да станат необратими, и второ, да се наситят със съдържание, и най-вече да влязат в режим на самоескалация – едни реформи да улесняват и усилват следващите реформи, а не както досега да изяждат политическия капитал на доверие на реформаторите. Съотношението съперничество-сътрудничество – договарянето със сили като ГЕРБ, не изключва радикално поведение и опозиционност.
Все още има сили и хора от реформаторските сили, които не могат да решат за себе си – дали да се впишат в Системата и да търсят промяна, рискувайки да останат извън нея.
За да се върне доверието към лидерите на ППДБ е нужно избирателите да получат убедителни доказателства, че ги чуват и то не на думи. Ние доверяваме на своите политически представители защото вярваме, че техните оценки и реакции в нужните моменти ще отговарят на нашите очаквания. За съжаление, ръководствата се събират, решават и накрая излизат с някакво решение, което публиката трудно може да осмисли. И това е системен проблем, който при партии, които имат малка членска маса и разчитат най-вече на привлечен вот и периферия, степента на това „доверие“ на необвързаните външни симпатизанти към вътрешно партийните структури и процеси на вземане на решение е критично ниско.
На този етап – част от ръководствата на тези партии – разбират това, но свеждат реакциите си до търсене на „качествени“ и „нови“ хора за да влязат в листите. Проблемът е, че качествените хора сред демократичната общност са свободни и независими хора и трудно приемат да бъдат използвани „само за цвят“. Да се занимаваш с политика в днешна България не е най-привлекателното нещо за човек с професия, със самочувствие и житейски перспективи. Дори в редките случаи, когато зареже всичко това, той трябва да вярват в процеса на издигане на кандидати, във формиране на политики и провеждането им. Когато привлечените граждански квоти не са част от процеса на вземане на решение или приближените до ръководствата, те трудно могат да реализират своя потенциал. За това за повечето „качествени“ хора, които знам, че могат да допринесат за страната, нямам аргументи да ги убедя, че си струва да членуват в партия и да спазват каноните на партийния живот. И това се отнася не само до тези, които могат да бъдат привлечени да работят на общинско или национално равнище на ползу роду, но и за избирателите, които имат единственото „задължение“ да гласуват на избори.
И до ден днешен има лидери в ППДБ, които са убедени, че не са допуснали грешка със сглобката, не като политическо действие, а като отношение към избирателите. Така може да се работи в ГЕРБ, в ДПС, в ИТН, Възраждане, в БСП, но не и в демократичните среди, в които партийните ядра са много дребни, под 4 процента от електоралната общност. Гравитацията на политическата логика и действие, вън от съмнение, трябва да бъде спрямо по-голямата маса. Очевидно, но се разбира. Тук трябва комуникация и системност, трябва да се градят мрежи на доверие и взаимност, в които да приобщаваш „електората“ не само от избори на избори, а постоянно. Да питаш за мнението, да отчиташ това мнение, да обясняваш – нон стоп.
Именно за да бъдат оптимизирани и устойчиви към грешки, партийните процеси в прореформистките партии, трябва да се отворят към избирателите, и качествените хора от гражданските квоти не трябва да бъдат изолирани. Според мен единствено валидна и конкурентна на класическите партии матрица на базираните на отворени процеси коалиции от хора, които искат да постигнат една цел – спечелване на избори и власт – са широките общности в социалните мрежи, в които участват както малки, но качествени партийни ядра, активен граждански сектор и най-вече избирателите, които могат да натиснат върху процесите през Улицата. Никаква йерархии, не могат да преборят Системата, само отворените демократични мрежи, в които се споделят правила, ценности и взаимно уважение.
Не съм сигурен дали и доколко си струва, при съвременните възможности за интерактивна политика, модерните партии да продължават с аналоговата партийна матрица на регионални офиси, общински и областни структури. Да, срещите на живо със съмишленици са незаменими, но още по-важно е да има постоянен контакт през дигигални платформи. Живеем във взаимосвързан свят и е крайно време да се разбере, че причината да не се правят реформи у нас е най-вече в неспособността на прореформистките лидери и партии да превърнат огромния потенциал за реформи като обществена подкрепа, в гласове, с които да спечелят властта.
Не „материалът“ ни е виновен, а будителите и предводителите.
Илиян Василев
