Ще има ли голяма война в Близкия Изток?
За да се даде отговор е нужен анализ на множество фактори и движещи процеси сили, включително мотиви на страните, които пряко или непряко влияят върху развоя на ситуацията.
След нанесения по Израел ракетен обстрел от страна на Иран, отговор на възмездие от страна на Тел Авив е неизбежен. Въпросът е кога ще бъде нанесен. Тук догадките са или в най-близко време, буквално в следващите десет дни, за да не „тежи“ върху американските избори. Доколкото Израел и Иран няма обща граници, то битката на израелската армия ще бъде предимно срещу прокситата срещу Хизбула, Хамас и Хутите. От една страна, това е от пряк непосредствен интерес на Тел Авив, тъй като неутрализирането на Хизбулах и Хамас, би позволило на гражданите на Израел да се върнат в северната и южната част. Това не отменя размяната на удари от въздуха, което не изисква обща граница. Може да се гадае време и място, но ответният удар и целите, по които Израел ще нанесе удар в Иран изглежда неотменим.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
При избора на цели Тел Авив най-вероятно ще се постарае да подбере такива, които могат да уязвят максимално режима в Техеран и извади на показ неговата неспособност да се защити от атаките на „смъртния“ враг.
Какви могат да бъдат целите?
На първо място, това са военни или стратегически обекти, включително обекти от ядрената програма на страната. Както вече стана ясно, Израел вече направи показно при предишната атака срещу Иран когато унищожи защитаващата ядрените обекти на Иран руска система С-300 и с това показа, че може да нанесе унищожителен удар когато пожелае. За това ядрената програма на Иран е цел номер едно.
На второ място – това са стратегически цели – военни обекти – разузнаване, силите КУДС – Корпус на ислямската революционна гвардия, ракетни площадки, обекти на военната промишленост и т.н.
На трето място – това са енергийни обекти – основно нефтени терминали и рафинерии на Иран, които могат да поставят иранския бюджет на колене и да създадат социално напрежение. Опасенията, че това ще доведе до скок в цените на петрола на международния пазар са преувеличени – Иран изнася между 1,4 и 1,6 милиона барела на ден, основно за Китай – половин милион барела на ден. Но във вътрешен план може да създаде доста проблеми на властта, тъй като няма нито излишък от рафиниращи мощности, нито пък режима разполага с ресурс за алтернативен внос на горива. Иранският принос към глобалния пазар на суров нефт може да бъде компенсиран без особен проблем, както вече посочиха от ОПЕК+. Това не означава, че удари срещу Иран няма да се превърнат в несигурност, от там в рискови премии, но прогнозите за Армагедон, за цени над 100 или още повече над 200 долара на барел са силна хипербола.
Остава възможността Иран да блокира Ормузкия пролив и да изпълни заканата /това което говорители на КУДС направиха в последните дни/ да бомбардира нефтена инфраструктура в Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак, Бахрейн, Азърбайджан. Теоретично е възможно, но би било самоубийствено за иранския режим защото би включило Запада пряко във войната и би изолирало тотално Иран от арабския свят и то за дълго време. Би отчуждило Китай, Индия, и Турция. Отново прекалено рисков вариант, при който Техеран не може да контролира последствията.
Затворения прозорец за нормализация на отношенията на Иран със Запада
Да напомним – новият президент на Иран Пезешкиян тъкмо беше направил увертюра към Запада с желание да се нормализират отношенията. Проведе и знакова среща с президента на Франция Макрон по време на срещите в рамките на сесията на ОС на ООН, която изглеждаше обещаваща. Но ударите на Израел върху прокситата на Иран в Ливан и ивицата Газа, от своя страна, поставиха Техеран пред реална опасност от загуба на лице, ако не бе реагирал. Линията на Пезешкиян не може да надделее над силоваците от КУДС. И така се стигна до тази самоескалиращо насилие между Израел и Иран. Нито една от страните изглежда не може да спре тази ескалация, остава отговора на въпроса дали битката ще прерасне в тотална война. Не мисля, нито Иран, нито Израел имат ресурси да я водят, още повече в пряко противопоставяне. Това не изключва още кръгове на ескалация, особено ако прецизни политически чувствителни удари на Израел не провокират протести, които режима отново брутално потиска. За това се заговори за кардинални промени в политическата карта на целия регион. Това е по-важното, за това анализаторите говорят за преподреждане на картата на Близкия изток в ущърб на онези, които инициираха терористическата атака на Хамас, откъдето тръгна всичко.
Иран губи арабския свят
Определено трябва да се каже, че Иран няма шанс да спечели в пряка конфронтация, защото не може да проектира дистанционна защита на недържавните си образувания Хизбула и Хамас. Първо, арабските държави – като се започне от Саудитска Арабия, Йордания, страните от Залива, Египет – все повече се обръщат против радикалните елементи в иранската политика, и техните проекции в региона, които го дестабилизират, като остават на арабските страни на консумират нестабилността и рискове за сигурността им, докато Иран остава далеч. За това и саудитския престолонаследник Мохамед Бин Салман, който беше почти се договорил с Израел за договор който да постави двустранните отношения на нова основа преди атаката на 7 октомври, откровено каза, че не го интересува палестинската тема, защото приоритет му е защитата на интересите на саудитците. Йорданският крал нареди да се свалят ирански ракети, когато минават над страната му. Да, ефектът не е голям, но е факт, че страните, които се намират в добри отношения с Израел, нямат интерес от дестабилизация на целия регион заради теократичния режим на Али Хаменей. Поради това може да се прогнозира загуба на иранско влияние, отслабване на подкрепата на Хизбула и Хамас – което пък ще се отрази и върху ситуацията в Сирия (атаките срещу руската база Хмеймим) и ивицата Газа и Ливан. Иран ще трябва да предефинира своите интереси и присъствие в тези региони отвъд конфронтацията и екстремизма.
Русия също губи
Ще се отнася до Русия, която не е тайна, че имаше основен интерес от разгаряне на голям конфликт в Близкия изток, който да ангажира вниманието и ресурсите на Запада, като отклони вниманието от войната в Украйна, тя също има какво да загуби. Първо, тя може да предложи никаква защита на Иран срещу евентуални удари от Израел, сделките за износ на ЗРК С-400 така и си останаха планове. Тези системи не достигат вътре в Русия, камо ли да остане нещо за износ. Така се получи асиметрия – Иран достави ценни балистични ракети и шахеди на Русия, но Русия не достави никакво въоръжение, което да бъде в състояние да укрепи военните способности на Иран. Визитата на Мишустин в Техеран непосредствено преди атаката срещу Израел, особено в коннтекста на последвалата атака срещу Израел, остава Кремъл в губеща позиция. В Тел Авив не крият, че ако Мишустин е могъл е трябвало да спре Техеран, но не го е направил. При всики случаи отговорността е и на Путин. Ангажирането на Иран в пряката стълба на ескалация с Израел при всички случаи ще се отрази на военната му помощ за Русия и най-вече на мотивацията. Твърди се, че Иран притежава около 3000 балистични ракети, които е логично да бъдат запазени за собствените битки на режима, а не за войната на Русия в Украйна.
В заключение, малко е вероятно да има тотална война с въвличане на Запада, но ще има ескалация, в която Русия не може да направи нищо, нито Китай, който ще бъде най-потърпевш. Това ще се отрезви на Иран и ще го принуди да потърси уравнението на новата си сигурност в някаква форма на договаряне и разбирателство. Следете събитията в Сирия и последствията за присъствието на Русия.
Влиянието на изборите в САЩ
Голяма част от случващото се определя или поне изпитва гравитацията на изборите в САЩ – Байдън не се разбира с Нетаняху и не одобрява неговия, до голяма степен оправдан, радикализъм. За това избягва да отговори дали одобрява ответен удар срещу Иран. Позицията на Байдън е продължение на сдържаността от времето на Барак Обама, но развоят на събитията не върви в полза на по-умерените политики, и тук реториката на Тръмп изглежда, поне на пръв поглед, печеливша. Но и тук има подводни камъни – Байдън не се кандидатира в тези избори, а Нетаняху не може да си позволи открито да се конфронтира с действащия американски президент – Тръмп все пак е само канидат за президент. Харис видимо изглежда че ще продължи линията на Байдън, но има свобода в предизборната битка да я коригира точно толкова и то в посока, която да не позволи на Тръмп да инкасира някакви допълнителни ползи. За това трябва да следи с голямо внимание кога Нетаняху ще избере да атакува цели в Иран в контекста на предизборната ситуация в САЩ – администрацията на Байдън настоява да не го прави в периода непосредствено преди изборите, но ако той заложи на Тръмп, нищо чудно да го направи, за да усили усещането в американците за предстояща нестабилност и несигурност, която само републиканец президент може да оправи.
Обратно в България
Не съм сигурен кой съветва Румен Радев по външна политика, не толкова формално, а кой му влияе, но решението му да се срещне с иранския президент в рамките на сесията на ОС на ООН, в разгара на конфликта на Иран с Израел, се оказа, меко казано, недалновидно. Според мен всичко тръгва от сбърканата му философия на поведение, която търси ниши на „независимост“ или самостоятелна изява спрямо Запада и мейнстрийма в българската външна политика. А това се отразява и върху политиката му спрямо Русия и войната в Украйна, и спрямо Иран и битките му през прокситата Хамас и Хизбула с Израел.
Няма междинна земя между Злото и Доброто. Ако имате проблем да ги различите, когато Русия иска унищожаването на Украйна, а Иран Израел, докато обратното не е вярно, значи повредата е във вашите преценк. По-принцип при такива остро рискови събития е най-добре България да не „стърчи“ с подобни абсурдни външнополитически ходове.
Решението му да свика КСНС е именно опит да се върне пак към мейнстрийма, но реални стъпки няма как да се приемат, извън някакви вътрешни мерки по укрепване на сигурността на посолства и повишаване на вниманието на службите за терористична опасност. Реално пряка опасност за България няма, поне докато, Израел държи инициативата.
Идеята, че може да тръгнат нови мигрантски потоци е първосигнална. Да, ще има мигрантски натиск, но новите „източници“ на миграция не са толкова мощни – Ливан и ивицата Газа, Западния бряг, колкото бяха в Сирия и Афганистан.
В контекста на последните събития срещата на Радев с Пезешкиян е по-близо до гаф, отколкото до разумна политика. Не, че не трябва да се развиват отношения с Иран, но в разгара на конфликт? Самият Пезешкиян не може да надделее над радикалите в режима, тоест няма ресурс да осъществи отваряне на страната му към Запада и нормализация на отношенията с Израел. Изобщо къде са балансиращите срещи и изявления в подкрепа на Израел на българския президент?
Още веднъж – няма „междинна“ земя в отношението с Иран, с Русия. Има Зло и има Добро. Средно положение няма. Да, Макрон също се срещна също с иранския президент, но България има да урежда сметки с Хизбула заради терористичния акт в Сарафово и няма никаква текуща полза, която може да извлечем, освен срам. Оправданието, че е искал намесата на иранския президент за освобождаване на българските моряци от хутите, също издава лоша преценка. Хутите напоследък получават повече военна помощ и са зависими от Русия, отколкото от Иран. Да беше се обадил на Путин, където реално лежи проблема с тероризма на хутите, който блокират свободата на корабоплаване, включително през пленяване на кораби.
Илиян Василев