Мадяр и Радев поемат властта – еуфория в Будапеща, дежа вю в София

Логично е да съпоставим смяната на властта в България и Унгария – изборите бяха с седмица разлика и в двата случая трябваше да се смени радикално режима.И в двата случая победата на Тиса, съответно на Прогресивна България бяха абсолютно мнозинство. Гледаме начина, по който Петер Мадяр и движението ТИСА поемат управлението в Унгария, и неизбежно сравняваме с възкачването на престола на изпълнителната власт на Румен Радев в България.

На пръв поглед ситуациите би трябвало да са сравними – и в двата случая имаме огромни обществени очаквания, масова подкрепа и заявка за смяна на модел на управление.

Свалянето на Виктор Орбан след години на изградена полуавтократична система и евентуалното сваляне на модела „Борисов – Пеевски“ у нас би трябвало да бъдат исторически събития от сходен мащаб. И все пак атмосферата в Будапеща и София е коренно различна. Тази разлика казва много повече от всички предизборни лозунги.

Погледнете какво се случи в Будапеща. Имаше не просто смяна на властта, а усещане за исторически момент. В парламента се проведе церемония пред Светата корона на Унгария – символ на непрекъснатостта на унгарската държавност отвъд режимите, партиите и политическите цикли. Това беше послание, че промяната не разрушава държавата, а я връща към самата нея.

Подкрепете независимия анализ!

Помогнете ни да продължим да предоставяме безплатни, обективни и задълбочени анализи, като подкрепите нашата работа. Вашето дарение гарантира, че ще останем независими, прозрачни и достъпни за всички. Присъединете се към мисията ни—дарете днес!

Но още по-впечатляващо беше друго – стотиците хиляди хора по улиците. Спонтанният празник. Усещането за обща победа. За демократично възстановяване. За това, че обществото е успяло да си върне политиката от една дълго монополизирана властова система.

В България картината беше диаметрално противоположна и прилича на дежа вю – вече гледан спектакъл, който не вдъхновява.

Уж става дума за най-голямата политическа победа от десетилетия. Уж пада модел, доминирал близо двадесет години. Уж народът е извоювал историческа промяна. Това поне беше основният предизборен разказ. Ако беше така, би трябвало улиците на София да изглеждат поне частично като улиците на Будапеща и масовите празненства да не секват.

Но нищо подобно не се случи.

Всичко мина под сурдинка. Правителството беше гласувано по ускорената процедура. Нямаше усещане за историчност. Нямаше обществен ритуал на легитимация. Нямаше символичен жест към държавността – нито благословия в храм, нито поклонение пред Паметник на Незнайния войн, нито обръщение към нацията с усещане за нов обществен договор. Имаше единствено бързане към кабинетите на властта.

Защо е тази огромна разлика между Будапеща и София?

На първо място – защото носителите на промяната са фундаментално различни като политическа биография и обществена достоверност.

Мадяр идва от реална битка с режима, от истинската опозиция. Той прекара години в обикаляне на страната, в изграждане на доверие, в мобилизиране на хора, които вече бяха загубили надежда, че автократичният модел на Орбан може да бъде победен. Именно затова унгарците преживяват тази победа като своя, като огромна колективна въздишка на облекчение. Те са инвестирали лично емоция, време, риск и надежда в тази промяна.

В България носителят на „промяната“ не идва отвън на системата. Той е продукт на самата система. Не е опозиционер, преминал през години на конфликт с властта, а представител на властовия елит, преместил се от един център на влияние към друг.

И тук е ключът към разликата.

Затова и Румен Радев трудно може да бъде възприет като автентичен символ на антисистемна промяна. Той по-скоро изглежда като версия на самата система за това как трябва да бъде режисирана „смяната“, без реално да се разрушава моделът. Да се подменят актьорите, без да се променя сценографията.

Именно защото Радев никога не е бил органичен представител на опозиционна енергия, днес липсва усещането за историческа неизбежност на промяната. Да, той говори правилните думи. Обещава всичко на всички. Умее да улавя обществените настроения. Но отсъствието на истинско опозиционно минало и опозиционна достоверност го превръща не в антисистемен лидер, а във вътрешнономенклатурен проект.

Това е причината у нас да няма празник.

Българското общество вече е твърде уморено от подменени надежди. Твърде много пъти „Промяната“ беше превръщана в нова версия на старото политическо търгашество. Твърде много пъти зад големите думи се оказваха същите зависимости, същите мрежи и същите центрове на влияние.

И хората усещат това инстинктивно.

Затова в Будапеща имаше еуфория, а в София – административна процедура. В Унгария обществото почувства, че си връща държавата. В България мнозина се страхуват, че моделът просто сменя своите оператори.

Илиян Василев