Дефицита на доверие у нас можем да търсим в народопсихологията и в епохата на комунизма
Политическата битка в много от случаите се е превърнала в самоцел. Да вземем езика, калните номера… Дали политиците биха направили живота на хората по-добър? Въпросът обаче е – къде виждаме да е съсредоточено доверието и къде са фундаментите му? А то беше редуцирано в световен мащаб и бе сведено до обикновен рейтинг. Проучвания показват, че в много страни има криза на доверието към политиците, но някои се справят по-успешно и обществото върви напред. Оказва се, че под политическите съществуват и неполитически институции, които, стига да са конструирани по определен договор, дават шанс и по-голям просперитет на страната, отколкото чисто политическото доверие. Тук влиза и съдебна система, полиция, прокуратура и т.н., стига те да будят доверие да въздават справедливост. Под това обаче стои т.нар. капитал на доверието в различни сектори – например бизнесът. Да не забравяме, че го има и разбирането за това кое е онова нещо, което пази личната ми репутация и честта, коментира в студиото на Алтернативата политическият анализатор Боряна Димитрова.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Ключово е и доверието към „другите“. В семейството то е саморазбиращо се, но говоря за доверието на база сходни ценности и правила на поведение, когато ти също предполагаш, че ще действаш в сътрудничество с другия. Но всичко това се случва при спазването на правила. Дефицита на доверие в България можем да търсим и в народопсихологията, и в епохата на комунизма. Излиза, че ако в едни общества анонимният друг буди доверие, в други той буди страх. По този показател ние сме на едно от последните места в Европа. Всичко това предопределя понякога дори цинизма в обществения живот – шест от десет души ще очакват нещо лошо, ще гледат на всяко нещо с подозрение, ще действат така, че да не се минат и ще гледат на „другия“ като потенциален враг, а не като на неутрален човек. Това се пренася и към политиците като цялостно отношение. Ако приемането към „другия“ е 40%, неприемането е 60. Тук опираме и до „парадокса на съседа“.
Колкото повече проблеми имаш с идентичността, с успеха, с напредъка на една страна в съвремието, толкова повече търсиш основания за национална гордост и величие и това те кара да не можеш да си пълноценен. Тогава не разглеждаш съвременния свят като възможност на равноправни отношения и запълваш липсващото самочувствие с конспиративни теории.
Въпреки че на декларативно равнище политиците имат доверие в суверена, в действителност не е така. Неистово изострените отношения между управляващи и опозиция и между различните партии показва, че стремежът е ти да обезцениш другия, защото само така можеш да задържиш избирателите си, посочи в заключение Димитрова.
