Пътят напред

Коментар на Калин Манолов

Да направим България свободна отново! Това трябва да е целта ни за новата 2025 година. Нищо по-малко няма да ни осигури мира, здравето и благополучието, които си пожелаваме в началото на всяка нова обиколка около Слънцето.

Разбира се, много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Още по-трудно е Свободата да се обясни. Особено на хора, които не я ценят, каквито са повечето българи. В началото на безкрайния преход към демокрация мечтаехме да живеем в „нормална държава“. Със сигурност си я представяхме богата, сигурна, и в най-добрия случай – демократична. Но не и свободна.

От комунистическо време сънародниците ни интуитивно споделят визията на Томас Хобс в „Левиатан“: „Животът в естественото състояние на хората е толкова самотен, беден, зъл, брутален и кратък, че за тях свободата винаги ще бъде от второстепенно значение – лукс, който малцина могат да си позволят“. И наистина беше лукс, който малцина си позволяваха. При комунизма част от тях платиха с живота си. Останалите мечтаехме да стигнем най-много до демокрацията. През ноември 1989 г. това се случи по независещи от нас причини.

Говорил съм в това предаване за разликата между свобода и демокрация, няма да се повтарям. Само ще напомня, че на знамето на Ботев не пише „Демокрация или смърт!“ Пише „Свобода или смърт!“ И това не е оригинален изказ на бунтовническата мисъл на дедите ни, а цитат със стогодишна давност. Цитат на Патрик Хенри, виден американски политик и оратор от Войната за независимост, който през март 1775 г. на Вирджинския конгрес така аргументира необходимостта от въоръжена съпротива на колониите срещу Великобритания.

Това, че не сме новатори в областта на свободата, едва ли учудва някого. По-лошото е, че вече отричаме и демокрацията. По заповед на путин и по подобие на Орбан, български партии пледират за „нелиберална демокрация“. Което далеч не означава свободни и честни избори, разделение на властите, върховенство на закона, защита на индивидуалните права, политически плурализъм, ограничена държавна намеса в икономиката, и гражданско общество – тоест, либерална демокрация, НО БЕЗ джендъри и еврогейове. „Нелиберална демокрация“ означава общество, което не може, а и най-вероятно – не иска да интегрира в себе си всички основни политически възгледи и програми, и след това да осигури ограничен във времето управленски мандат на тази – или тези от тях, които избере.

Подкрепете независимия анализ!

Помогнете ни да продължим да предоставяме безплатни, обективни и задълбочени анализи, като подкрепите нашата работа. Вашето дарение гарантира, че ще останем независими, прозрачни и достъпни за всички. Присъединете се към мисията ни—дарете днес!

Не се лъжете: „нелиберална демокрация“ означава комунистическа диктатура.

Все повече анализатори и политици говорят за настъпващ фашизъм. Правил съм го и аз, тъй като теоретично това е по-точното определение. Разликата между комунизма и фашизма е единствено в отношението към собствеността, при това в полза на фашизма. Да не говорим за нацизма, чиито теоретици са автори на проекта за Обединена Европа. Но фашизмът и нацизмът бяха заклеймени като престъпления срещу човечеството, а комунизмът – не. И тъй като всички колективистки -изми са форми на социализъм, оттук нататък ще говоря за опасността от завръщащ се социализъм. И за начина, по който да го изгоним отново, докато не е станало необратимо късно.

Този начин е един от хилядолетия: повече свобода. Което значи: повече морал. Всяка революция в човешките дела е била водена до голяма степен от морален идеализъм. Преминаването към свободно общество е морална задача, при това трудна морална задача. Дори там, където свободата е жизнена и силна, е необходим определен героизъм, за да се действа добродетелно, когато другите не го правят. Когато обаче цялото общество на всяка крачка ти пречи да бъдеш свободен, изглежда безсмислено да се действа добродетелно. Човек трябва да се бори ежедневно с изкушението да се отчае и предаде.

Точно тази борба трябва да спечелим през 2025 г. Преди това обаче е добре да си дадем сметка, че днешните ни проблеми са пуснали корени при вчерашните ни триумфи. Особено при най-големия – падането на комунизма. Лекарството, което взехме тогава, предизвика болестта ни сега. Свободата. Индивидуално придобитата свобода създаде колективен проблем – емиграцията. За последните 35 години една пета от България се изнесе по света. По-голямата част от напусналите бих сравнил с други части на тялото, но мозъците определено изтекоха масово. Трябва да съжаляваме най-вече за тях.

Не си правя илюзии, че ще върнем заминалите. Трябва да събудим останалите. При това далеч не е нужно всички. Както писа преди век и половина американският антрополог Маргарет Мийд: „Малка група загрижени и мислещи граждани могат да променят не само страната си, но и света. Всъщност, това е единственият начин, по който се променя светът“.

Събуждането няма да е лесно. Първо, защото обичаме да си поспиваме, второ – защото твърде дълго ни успиваха. Дотам, че приехме за нормално за обществените дела се грижат само държавни служители, тъй като само на тях им се плаща за това. Дотам, че да смятаме за необичайно и дори недопустимо „обикновен гражданин“ да се интересува от разрешаването на обществен проблем. Дотам, че да виждаме проблемите извън себе си, а решението им – само и единствено от властта. Затова когато политиците и придворните им аналлизатори, журналисти, врачки и вся осталная сволоч ни убеждават, чe няма алтернатива, ние им вярваме. Вярваме им, защото никога не сме мислили за самите себе си като алтернатива.

Причината за това, освен вроден и придобит мързел, вероятно е и пораженческото мислене.- „Нищо не мога да направя сам“. По принцип това е вярно. Нито един човек не може да предизвика огромните промени, които трябва да бъдат извършени във всеки аспект на неродостното ни настояще, за да може да се създаде „нормална държава” сам. Както не може да се излекува за час или да си построи къща за ден. Какво тогава ни кара да мислим, че можем за час или ден „да оправим държавата“?

Айн Ранд казва, че ако имаме сериозно намерение да се борим за един по-добър свят, трябва да водим преди всичко интелектуална, тоест философска, а не толкова политическа битка. Политиката е последица, практическо приложение на идеите, които преобладават в културата на даден народ. Не можем да се борим с последиците или да ги променяме, без преди това да се преборим с причината, като я променим. И ако някой ме попита какво правя Аз, за да променя нещата, ще му отговоря: говоря. И ще препоръчам на всеки, който иска промяна, да направи същото – да мисли, говори и действа – особено когато е най-лесно да не прави нищо.

България е в лошия смисъл консервативна страна. За да съм по-точен, би трябвало да кажа: назадничава страна. Обществото отказва да се модернизира. Хората казват, че живеят лошо, но само да им кажеш: хайде да живеем по-добре, да намалим данъците, да вдигнем на крака частния бизнес, да защитим свободата на словото – и те отговарят „НЯМА НУЖДА!“ Предпочитат да са бедни и нещастни, но „да не се занимават, защото ще стане по-лошо“. Ако все пак пристъпят плахо напред, задължително правят две крачки назад. Както пишеше в партийната програма на една залязваща партия преди 2008 г.: „Наша неотменна цел да е демократичният социализъм, разбиран като едно свободно, справедливо и солидарно общество”.

Ако е достатъчно честна – а тя, разбира се, не е – всяка българска партия ще се подпише под това описание на мечтаното общество. Само ще сложи различни прилагателни пред „социализъм“ и ще вложи различно съдържание в свободата, справедливостта и солидарността. Което ще ги обезсмисли и превърна в тяхната противоположност.

Хората, които изповядат етатистките и егалитарни идеи в България, не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Всъщност, много често дори не знаят, че го избират. Те просто се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – това са мутрите, милиционерите и милионерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. До влизането ни в ЕС пречеха на европейското ни бъдеще, сега пречат на европейското ни настояще. С една и съща цел – да запазят доходоносното си балканско бъдеще. А ние ги гледаме в очите, вместо да ги плеснем през ръцете.

Преди четвърт век един бивш цар ни го каза: трябва да си сменим чипа. Ако изберем правилната философия и научим и другите на нея, умът ни ще свърши останалото. Няма „по-правилна“ философия от философията на свободата. Нейният политически проект се нарича капитализъм.

Няма друг начин капитализмът да победи, освен като привържениците му широко разгласяват принципите, същността, историята и моралното му значение. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализъм срещу социализъм, или Свободата срещу робство. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата, защото само тя може да му донесе мечтания просперитет.

Комунистите наричаха това «идеологическа борба». Истинското й име е «война на идеи». Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за сърцата и умовете на хората, и главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Комунистите агресивно я водят с лъжи и заплахи. Капиталистите пасивно се защитават, сочейки към хладилника. Пътят към гласовете на хората минава през главите и сърцата им. И преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да загубят. Всъщност, вече го направиха. Ние сме на ред да показваме пътя напред.