Какво предстои: пътят към декарбонизация

Поглед от срещата на Г7 към енергийния преход на България

Добри новини дойдоха от Корнуол. Лидерите на първите седем индустриални демокрации – и някои гости – се срещнаха пред две седмици на годишната среща на върха на Г7. И се оказаха неочаквано гъвкави. Въпреки натиска от екоактивисти и лобито на Big Green, те не забраниха международно финансиране за енергийни проекти, базирани на въглища, които не включват технологии за улавяне и съхранение на въглерод (CCS). Очевидно реалността е започнала да си проправя път в съзнанието на лидерите на Запада, тъй като нарастващите цени на енергията и металите и увеличеното потребление на въглища правят заглавията в медиите. А енергията от въглища със CCS е, разбира се, напълно приемлива, според съобщението на срещата на върха.

Решенията, взети от Г-7, не засягат страните, които замърсяват най-много – там форматът за справяне с тези проблеми е Г-20. И все пак западните лидери изглежда започнаха да се събуждат за последиците от прибързаните климатични политики върху благосъстоянието и сигурността на страните от ЕС и НАТО. Декарбонизацията ангажира ресурсите на всички страни членки, поставяйки на изпитание важни социални, политически и икономически баланси.

Страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) достигнаха критичната точка за преосмисляне на своята роля и интереси в Европейския съюз, който систематично игнорира призивите им към разум и здрав смисъл. Нито един нов „изход“ от ЕС в британски стил не се задава на хоризонта сега или е вероятно да се случи в близко бъдеще. Но ако политиките на ЕС не успеят да получат обществена подкрепа и се възприемат като наложени от Брюксел диктати, центробежните сили ще вземат връх.

Краят на романтизма

Има нещо, което Западна Европа – „Стара Европа“ – наистина не разбира и това е нова вариант на дилемата „хляб или климатичен алармизъм“. След разпадането на Съветския съюз възприятията за ЕС в страните от ЦИЕ бяха романтични: глобалният „отбор на мечтите“, който всеки искаше да се присъедини. Но има много малко останала романтика и тя бързо ерозира.

Европейските фондове бяха гърнето със злато в края на дъгата. Но сега те имат много по-малко значение, поне по три причини.

Първо, тъй като страните от ЦИЕ догонват своите западни партньори, тези фондове представляват все по-малки проценти от съответния БВП.

Второ, новите фондове за възстановяване и устойчивост са свързани с изпълнение на много условия, които поставят под въпрос баланса между разходи и ползи.

Трето, оказа се, че фондовете на ЕС имат някои много неприятни „странични ефекти“: в страни като България те създадоха нова паразитна класа от политически посредници и корумпирани политици, подкрепяни и финансирани от Германия и Европейската народна партия (ЕНП) – общоевропейският клуб на дясноцентристките политически формации. А бюрокрацията в Брюксел остана преднамерено снизходителна към корумпираните.

Всичко това беше в ущърб на подкрепата за ЕС. Сред българите тя е спаднала с тринадесет процентни пункта – до сегашното ниво от едва 65% – откакто страната се присъедини към Съюза през 2007 г., според изследване на Центъра за изследване на демокрацията.

Глобалният статут на ЕС отслабва, паралелно с колективната му конкурентоспособност, просперитет и сигурност. И лоялността към „отбора“ на ЕС не е предварително предпоставена, тъй като страните участват в сепаратистки сделки – Германия с Русия, Унгария и Гърция с Китай. Така че е въпрос на време държавите-членки, когато Брюксел не указва по убедителен начин общия път, да започнат да си търсят индивидуални решения, които да превърнат страните-членки в конкуренти, а не част от един отбор.

Министър-председателят Матеуш Моравецки от Полша, една от най-про-европейските страни, изтъкна че обмисля излизане от ЕС по примера на Великобритания, ако Брюксел пренебрегва интересите на Варшава. Въпреки че шансовете за това са малки, подобно ниво на раздразнение и фрустрация говори само за себе си. Освен това, въпреки безпрецедентното финансиране от ЕС за компенсиране на ефекта от повишаване на цените на енергията, породено от политиките в областта на климата, допълнително ще обтегнат отношенията между ЦИЕ и останалата част от ЕС.

Колко зелен да е портфейлът ни?

Има нещо много странно в начина, по който ЕС прави своите изчисления за въглеродните емисии, върху които стъпват алармизмът и политиките и. Наскоро пътувах из България и всичко беше зелено – планини, равнини, полета, гори и растителност. Всичко цъфти, расте и активно поглъща въглероден диоксид (CO2). Обаче отчитането и управлението на общите емисии по държави отсъства в наръчника на ЕС за климата. Съюзът не признава национални нетни баланси на емитиращи и абсорбиращи агенти, включително индустриите, домакинствата, горите, селското стопанство, водите, транспорта и различни други източници.

Науката ни казва, че един хектар гора поглъща 10 тона емисии на CO2 годишно (това е средното за борови и дъбови дървета: акациите са специален случай). България разполага с 4,4 милиона хектара гори, което определя общия капацитет за улавяне на въглеродни емисии в горите на 44 милиона тона, много над 40 милиона тона емисии, които са ни присъдени да заплащаме всяка година, за да може индустрията да работи. Разбира се, подобен опростен баланс на нетните емисии не отчита прецизно сезонните вариации, нито капацитета за улавяне на СО2 от друга растителност и зелена маса (земеделие, пасища). При този общ поглед България, по всяка вероятност, ще се окаже с нетен негативен баланс на емсии, тоест природата ни улавя повече, отколкото емитира индустрията. Но въпреки това трябва да плащаме по 4 милиарда лева годишно за закупуване на разрешителни за емисии (EUA) тази година, защото Европейската комисия така е преценила. И сметката тепърва ще набъбва, последната цена на разрешителните за емисии е 54 евро/тон, което прибавя към горната сметка още 350 милиона лева. А още не сме преполовили годината.

„Изменението на климата“ е всеобхватен термин. Покрива както студ, така и жега, дъжд и суша, бури и неподвижен въздух. Това е сложна тема. И да, това е проблем – макар и не чак толкова спешен проблем, какъвто климатичните алармисти биха ни накарали да повярваме. Истината е, че тези политики принуждават българските граждани да плащат за индустриалните емисии на Китай, тоест се самооблагаме за да може Китай да се развива без проблеми и да стане глобална сила номер едно.

Родината ми стана много по-зелена, екологична, с по-чист въздух и по-чисти води. Но климатичните алармисти изглежда не осъзнават това – или ако го осъзнаят, не им пука. Вместо това “кацат“ в България като марсианци и се опитват да монетизират страха и насажданото чувство за вина, унищожавайки богатство и сигурност, без да предложат прагматичен план съвместяващ климатични цели и развитие.

Можем да се справим по-добре. Вместо да се оплакваме, можем активно да се включим в повторно залесяване, подобряване на горите и ефективно управление на националните емисионни баланси. Можем да добавим възобновяеми енергийни източници с темп и в реалистичен микс, който ще запази цените на енергията на приемливи равнища, като се вземат предвид и системните разходи, свързани с тяхното балансиране и извеждане от експлоатация.

Всъщност вече е направено много, макар и не умишлено. Освен новите екологични технологии, ефект имат и деиндустриализацията и демографския срив. Тези три фактора доведоха до спад на емисиите, много по-значителен, отколкото спестеното от климатичните политики.

Предложението

Има възможност за по-настоятелни действия – ако българското правителство има смелостта да настоява за промяна. Точно сега служебното правителство на България е заето с преработването на Националния план за възстановяване и устойчивост (НПВУ). И тъй като парламентарните избори са на малко повече от две седмици разстояние, НПВУ обещава да бъде гореща тема на дебатите.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи. Подкрепете ни.

Що се отнася до енергетиката, ключов въпрос ще бъде съдбата на комплекса „Марица Изток“ (Марица Изток), с трите си гигантски ТЕЦ на лигнитни въглища. Да си припомним базисната истина, че те са котва на стабилността и независимостта на националната енергийна система на България, защото дават голяма част от базовите мощности на страната. Ако ги нямахме, щяхме да разчитаме на мащабен внос на електроенергия, което би направило България уязвима към ръст на цените на ключови енергийни стоки – енергия, нефт и газ. Това би било особено тревожно, защото колебанията станаха норма: тенденциите в цените в момента са много неблагоприятни и вероятно ще останат такива.

Така че политиките, които включват преждевременно затваряне на въглищни мощности, изглеждат много лоша идея – в България, пък и другаде. Рамката на G7, която се появи в Корнуол, отчита затрудненията на пазара на енергия, като дори е готова да отложи временно забраната за инвестиране във въглищна енергетика без улавяне и складиране на въглерод, но със сигурност вижда технологията, базирана на изкопаеми горива, със CCS, като заслужаващо равно третиране при оценката на алтернативите за декарбонизация.

У нас обаче нещата не изглеждат толкова обнадеждаващо. Досега Брюксел пренебрегваше стандартните процедури за съгласуване между целите в областта на климата и националната енергийна сигурност. Вместо да следи за спазване на целите за намаляване на емисиите, се продължи чрез диктат относно това какви трябва да бъдат целите и кои технологии са допустими. Което предполага, че някой лобира много ефективно.

Що се отнася до реакцията на българското правителство, тя е комбинация между бягтство от отговорност и плахост, но най-вече е повече от същото, което се наблюдава през годините: отношението на поредица правителства към екзистенциалните проблеми на ТЕЦ „Марица Изток“ в най-добрия случай бе блестяща самоизолация, което контрастира с огромното внимание, което получава Ахмед Догановия ТЕЦ Варна .

Това трябва да спре – сега!

Когато България представи своя НПВР, тонът трябва да бъде категоричен. И в процеса на преговори, които неизбежно следват, България трябва да действа енергично за да защити позициите си, без да се страхува че ще „изгуби“ европейски пари. Защото ако тези пари причинят повече беля, отколкото полза, за какво са ни?

Какво означава това? Няколко неща:

Първо, проектът за национален план трябва да включва прецизен анализ на рисковете, водещ до оптимална комбинация на разходи и ползи. Също така трябва да се подчертае основния ни приоритет за плавност и поносимост на прехода.

Второ, проектът за план трябва да настоява за приемане на правото на декарбоновата въглищна енергия на съществуване. Ако тя е достатъчно добра за Г7, защо да не е добра и за нас?

Трето, проектът за план трябва да отстоява принципа, отбелязан по-горе, че общите национални салда на емисии трябва да бъдат основата, върху която трябва да се насочат политиките и планирането. Ако ние имаме нетен негативен баланс, Брюксел да бъдат така добри да оставят в наши ръце управлението на емисиите си.

Четвърто, планът така трябва да отстоява виждането, че Брюксел трябва да се придържа към осъществяването на мониторинг и надзор за спазване на целите за емисии, но да остави комбинацията от технологии за постигането им на самите страни. Освен това, Европейската комисия трябва да не се ангажира с преференции или субсидии, които изкривяват пазара отвъд нормалното за стартиращ бизнес. В крайна сметка отказът от дискриминация между видовете енергия би трябвало да бъде основата на политиката на ЕС, ако те постигат климатичните цели.

Пето, проектът на НПВР трябва да бъде съвсем ясен и реалистичен относно размера на компенсациите, които очакваме от Брюксел, заради щетите от климатичните политики. Например стойността на активите на производство на въглища и енергия от тях в България надхвърля 5 милиарда лева, но тя се срива, защото разрешителните за емисии EUA радикално поскъпнаха. Ако новите инвестиции в изграждане на нови блокове на природен газ или нови възобновяеми енергийни източници са задължителна политика на ЕС, която оскъпява енергията, Брюксел трябва да компенсира крайните потребители за ценова надбавка, която се дължи на неутрализацията на въглерода. Тя е функция на регулация и законодателство, не на пазар.

Шесто, трябва да се иска повече прозрачност за това къде отиват приходите от продажбите на емисии, как се изразходват – защото сега има много малко информация за тях, а пазарът им премина 250 милиарда евро.

Седмо, трябва да има недвусмислено настояване, че енергийната сигурност е национален прерогатив и че НПВР е написан с оглед на това. Нека признаем: ако българското правителство не защити своите граждани, няма кой друг да го направи. ЕС е преминал през всякакъв тип ерозия на националните прерогативи, когато става въпрос за пазарна интеграция, либерализация и конкуренция, трансгранична инфраструктура и т.н. Но когато цените излязат от контрол, Европейската комисия не носи отговорност за осигуряване  на достъпна и устойчива енергия на гражданите на държавите-членки. Така че българското правителство трябва да има самочувствието и съзнанието за неотменимата си отговорност пред българските граждани пред неизбежния ръст на енергийната бедност и своята оценка за това колко болка гражданите могат или трябва да поемат заради климатичните политики.

Осмо и последно, България трябва да бъде готова да води съдебни битки с Европейската комисия, ако е необходимо. Ако в Брюксел не харесат националните приоритети и прочит на европейските климатични цели, изложени в националния план, тогава трябва да предприемем правни действия, като се позоваваме на основополагащите принципи, че всяка страна има право да защити своите граждани и тяхната енергийна сигурност.

Технологиите за улавяне и съхранение на въглерод: пътят напред

Основното нещо, което трябва да помним е, че в този момент имаме нужда от въглищна енергетика, управление на емисии и технологии за улавяне на емисии. Разбира се, има много други възможности за преход към безвъглеродна енергия, включително преход през енергетика на природен газ, но няма такива, които да могат да изключат въглищата в краткосрочен или дори средносрочен план. Скоростта на прехода ще зависи от цените на природния газ и на разрешителните за емисии. Ако те излязат извън контрол, както е сега ситуацията, а въглищните мини са затворени и блоковете на въглища са изведени от експлоатация, тогава можем да забравим за всякакво подобие на плавен преход към свят без въглерод.

Що се отнася до пазара на разрешителните за емисии, цените са непредсказуеми и могат да надскочат значително песимистичните прогнози. Това би подкрепило аргументите в полза на конверсията от въглища към газ, но в уравнението има и друг, не по-малко рисков елемент– природния газ.

Критичното предположение при планирането на нови мощности за производство на електроенергия от природен газ е, че цените му ще останат предвидимо приемливи. Което изглежда малко вероятно. Не само, че току-що се случи немислимото, след като летните цени на газа са по-високи от зимните. Всъщност има и добра причина за това, а именно бариерите пред проучването и добива на нефт и газ и обичайната геополитическа демонстрация на газова мощ от страна на Газпром, чрез която Кремъл се опитвва да да изнуди европейците да приемат Северен поток-2 срещу по-евтин газ. В този контекст ролята на природния газ като „мостово гориво“ и приемлива алтернатива на въглищата беше силно компрометирана.

Едно от следствията е, че трябва да се върнем към управление на руския геополитически и енергиен риск, като насърчаваме българските енергийни компании да инвестират в диверсификация, проучване и добив на нефт и газ в Черно море и на сушата, за да се застраховаме срещу нестабилност на цените. Другото е, че технологиите за улавяне, складиране и управление на емисии трябват да бъдат приемани на сериозно. България няма да може скоро да се справи без въглищата си – и улавянето, изплозване, управлението и складирането на емисии е единственият начин за съвместяане на целите за неутрализиране на въглеродни емисии и енергийната сигурност

Очевидно само технологиите за управление и националните системи за отчитане на емисиите сами по себе си няма да разрешат всички проблем. Но те са от съществено значение за оптималния микс от наличните ни опции за реагиране, ако искаме да управляваме емисионните баланси, без да навредим на растежа и благосъстоянието.

Беше време за мечтане как бързо и радикално ще решим проблемите на климата. Сега е време да станем практични, като възприемем холистичен подход и се заемем с проактивно управление на емисии. Време е за реализъм и действие.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg