Все по-голям провал: енергийна политика на ЕС – част 3

Русия: възможна ли е промяна отвътре? Няколко основания да бъдем скептични

Може ли открием надежда за промяна в руската вътрешна политика? Изглежда преобладават основанията за песимизъм. Нито демократичната опозиция на Русия, нито евентуален натиск „от улицата“, нито най-вероятен резултат от активизация на „елита“ – процеси, които могат да бъдат анализирани, дават основание да се мисли в друга посока. Разбира се, винаги има място за изненади – „черните лебеди“ са винаги възможни във византийския свят на Кремъл.

В първите две части на нашите логически обвързани и за мнозина вероятно смущаващи анализи за и около енергийната политика на ЕС – които, в стила на безсмъртния Дъглас Адамс, заплашват да се превърнат в „Трилогия от пет части“ – разглеждахме успешните психооперации на Владимир Путин в областта на изменението на климата и енергийната политика, и произтичащите от това предимства за руските фирми, руската политическа система, както и на руския владетел, които те всички заедно и по-отделно имат в конкуренцията със Запада.

Да започнем като спрем внимание на важния въпрос за вътрешната политика, защото анализът ни не е обърнал достатъчно внимание на процесите в самата Русия. След което да си отговорим на въпроса каква е вероятността .потенциални вътрешни събития да ограничат или застрашат властта на г-н Путин в краткосрочен и дори в дългосрочен план? Може ли Западът да получат някаква изгода – или лост за влияние?

Бързам да разредя напрежението още в началото и да избързам с отговора на всички тези хипотетични въпроси с едно ясно „не“. Но въпросът заслужава своя допълнителен анализ. Най-малкото защото има достатъчно условности, които се крият в това заключение и които, ако не предполагат изненади, то поне допълнителнии оценки за наличие на важни нюанси.

Съществуват три основни измерения на вътрешните политически процеси, по които могат да произтекат ограничения или заплахи, поне на теория, за властта на Путин.

Първото е заплаха от вътрешната опозиция в рамките на повече или по-малко демократичен процес, от политици, които се стремят да използат ресурсите и възможностите на вътрешния политически процесс За краткост ги категоризираме като „демократична опозиция“.

Второто измерение е по-функционално – мащабно народно недоволство, което излиза от тясно демократичните рамки на избори и парламентарна политика. То може да включва или не насилие или срещу протестите властите да използват мащабно насилие. При всички случаи, се предполагат, че то ще намери израз  в повече или по-малко масови протести или стачки. Нека наричем тази хипотеза „натиск от улицата“.

Третата магистрала на промяната тръгва от самият управляващ елит – от тези, които са на върха и се възползват от системата на власт при Путин. Конкретните поводи биха могли да бъдат различни: лично или институционално съперничество; политически борби свързани с наследника на Путин; съпротива (реактивна или превантивна) срещу чистка или загуба на привилегии; загуба на доверие от страна на елита в способността на лидера да се справя; появата на истински (дори условен) реформатор, който да е убеден, че за да се спаси „системата“ Путин трябва да бъде отстранен; или комбинация от някои или всички от горепосочените фактори. Нека да отнесем тези вариации в анализите на многопластовите процеси по магистрала на промянанта, като „турбулентност в елита “ или исторически рецидив на „боляри свалят царя“.

Очевидно е, че комбицанията от две или три от посочените обстоятелства, е напълно възможна. Нещо повече, именно подобен микс може да бъде нужен за да се преодолее критичния праг от вътрешна стабилност на системата, преди нейната промяна, след което процесите могат да се самоускоряват. Няма вариант някакъв нов Горбачов да постигне нещо значимо без да успее да мобилизира подкрепа извън елита. Демократичната опозиция,.отвъд определени рамки, също трудно може да разчита да постигне нещо, без удобен повод, без демонстрации и уличен натиск. Освен това, вътрешните фактори биха могли да бъдат подпомогнати или стимулирани, от една страна, или обезкуражени или задушени, от друга, от външни обстоятелства и действията на външни сили.

Но да не избързваме. За сега, нека просто да използваме трите категории посочени по-горе като удобни обобщения при обсъжданете на различни хипотези.

Демократичната опозиция

За да бъдем пределно откровени, на този етап не е реалистично да се залагат надежди върху „демократичната опозиция“. Това е така, не защото тя не съществува, нито защото на руските демократи им липсва смелост, решителност или находчивост. Не, най-малко по три други причини.

На първо място, „демократичната опозиция“ е сравнително малобройна и няма реална масова подкрепа, измерена през влиянието и способността да мобилизира масови прояви и активни действия, или потребност сред обществото да търси и защитава глобалните стандарти на демократичните практики, норми и методи. По тази тема повече малко по-късно, когато разглеждаме „натиск от улицата“.

На второ място, г-н Путин разполага с репресивни ресурси и методи за справяне с опозицията, разполага с инструменти доведени до съвършенство през двете десетилетия на власт. Механизмите за защита на властта му работят добре.

Разполага с послушни медии и възможност да направи нещата по-неприятни, неудобни и направо опасни за журналисти, които не са в тон. Има съдилища, на които може да разчита да организират всеки съдебен фарс, от който може да има нужда, като например този – да държи опозиционния лидер Алексей Навални в затвора, в изолация от всички медии. Путин може да „управлява“ всеки изборен процес без проблем, подпомогнат от възможността да дисквалифицира неудобните кандидати и да забрани несъвемстими с модела на управление партии и политици, както и да ограничи дейността им до степен да ги направи неефективни.

И накрая, не на последно място, той е способен да вкара в затвора всеки опозиционер, или да го тормози до степен, да го принуди по чисто човешки, включително семейни причини, да се откаже от обречена борба и лишено от смисъл страдание, като вместо това приеме „доброволна“ да емигрира. Както направиха мнозина. А  това е важен предпазен клапан в политическия самовар на Русия.

Трето, подкрепата на Запада за демократичната опозиция би могла, ако е достатъчно изразена, постоянна и фокусирана, да промени много неща. Но Западът до този момент е повече от безполезен: поведението му повече подвежда, отколкото да помага.

Например, спомняте ли си западни лидери, които да са реагирали на фалшифицираните избори в Русия, например? Едва ли, и това няма да бъде проблем на паметта ви, а на отсъствието на ярки и запомнящите се факти. Опитайте се да намерите последователна политика на някое западно правителство относно честността и свободата на парламентарни избори в Русия, например!

Каква бе реакцията на западните лидери по казуса Навални? Оскъдни и плахи. Ако руските граждани възприемат реакциите на Запада като доказателсто за неговата неспособност да се погрижи за съдбата на най-известната опозиционна фигура в Русия, като този въпрос влезе в дневния ред на двустранните и многостранните разговори, какъв шанс имат другите опоненти на Путин, които са по-малко видими? Кой може да обвинява руските демократи, ако въз основа на собствения им опит стигнат до заключението, че Западът е място, което съществува, за да бъде пристан за емиграция?

От време на време различните институции в ЕС канят някоя по-видна фигура на опозицията, като и предоставят трибуна за жалбите по съдбата своята страна. Но не се заблуждавайте. Това по-скоро отразява чувство за вина, необходимост от ритуално доказателство за принадлежност към класическата западна демокрация и вярност към ценностите на правата и свободите на човека. След като веднъж жестът е направен, практически действия не последват. И Меркел, Тръм и Макрон могат да се върнат към рутинните си занимания, към бизнес както обикновено, докато руските демократи рискуват живота си.

За да обобщим: опозицията в Русия е фрагментирана и контролирана; тя е принудена да работи в условията на демокрация, която е фасадна, условна; но в международен план руските опозиционери са оставени до голяма степен сама на себе си. Така че руската опозиция в самата Русия е неефективна.

Натиск от улицата?

По-горе отбелязахме, че руското общество и власти нямат особено мащабен или дълбок ангажимент към демократичните ценности, форми и практики. И как да ги имат?

В руската история има много скромен опит с демокрацията: освен крехкият парламентаризъм в края на царския период, краткотрайния период на демокрация през 1917 г., и раздвижванията в късния период на Горбачов, като нито един от тях дори не се доближава до разбирането за функционираща демокрация – има само още една псевдодемокрация през 90-те години, която обаче едва ли днес може да бъде вдъхновяващ пример. За сметка на това имаме богато наследсто и опит с различен тип автократичен режим, прекъснат от кратки периоди на преходна (и малобройна) олигархия. Действително има много малко възможности или вътрешни ресурси за развитието на руската демокрация, за да може тя да пусне корени и да стане обичайна и достоверна практика

В замяна на това руските автократи представят популярна и приемлива алтернатива. Те подчертават ролята на силния човек и значението на националната сила във враждебния свят. Култът към Великата Отечествена война – 80 години след катастрофалното начало на този конфликт, постоянно се вкарва в оборот от поредния силен човек „на деня“ – което показва че мантрата работи.

Националната гордост играе основополагаща роля за формулата на властта на Путин, точно както е играла и при много предишни руски режими. Така владетелите компенсират управляваните, че не могат и не искат да им предоставят разумен жизнен стандарт. От люлката, средният руски човек е научен да гледа картата с несравнимия мащаб на страната, да чете (редактирана) история и да се чувства горд. Болшинството руски граждани се чувстват доволни от това, че техните военни и специални служби са в състояние да държат в напрежение и да плашат Европа, да печелят уважение чрез редовни демонстрации на руска мощ – паради, военни учения, тайни „мокри“ или кибер операции, „изпреварваща“ външна политика и от време на време военни операции. Разбира се, медиите и официалните информационни кампании са важни за насърчаването на гордостта и самочувствието. С времето те заемат все по –централно място в арсенала на Кремъл. Колкото са по-ограничени реалните доказателства за благополучие, толкова по-остра е нуждата от „виртуални“ такива.

При все това, поне в два аспекта г-н Путин не се чувства съвсем неуязвим от натиска от „улицата“:

Първо, сериозен външнополитически или военен провал може рязко да отслаби основния му източник на легитимност – особено ако загубата е толкова сериозна, че пропагандата и услужливите медии не са в състояние да я представят като успех. Ще обсъдим тази възможност по-нататък в следващата статия.

Второ, съществуват обективни граници, в чийто рамки налаганите чрез пропагандата на руските граждани възприятия за силата на Русия могат да компенсират, поне на психологическо ниво, хронично ниския жизнен стандарт. Рязък и внезапен срив в доходи, в отсъствие на перспектива, трудно могат да сдържат обществената реакция, въпреки форсирането на обичайните механизми за поддържане на апатия, усилването на пропагандата и репресиите. Но тази хипотеза няма да придобие реални измерения, поне докато г-н Путин има на своя страна високите цени на енергията и за Европа климатичните политики имат по-висок приоритет от военно-политическата и сигурност. Руският лидер не може да бъде обвиняван, че с охота се възползва от ситуацията, докато Западът тъне в политическа нерешителност, докато западните енергийни политики ограничават проучването и добива на енергийни суровини до степен на самонараняване и докато Европа е безразсъдна и наивна при хронифициране на зависимостта си от доставки на енергия от Русия.

Последно уточнение, преди да преминем към темата за възможни политически предизвикателства от страна елита. Погрешно е да вярваме, че демокрацията – или дори възможността да се организира елементарен бунт – ще намери естествена среда и масова подкрепа. По същия начин е подвеждаща надеждата че нещата се променят заедно със засилването на тежестта на руската средна класа, на ново поколение политици или „интелигенция“, която да предизвика промяна.

За младите хора моделът на г-н Путин предлага прост избор: той интегрира онези, които се съгласят да бъдат кооптирани в системата от патронаж, контрол и лоялност- и принуждава другите, които не се съгласят, да емигрират вътрешно или навън. Това определено важи за Москва и Санкт Петербург. Но е още по-вярно за останалата част на страната. По-голямата част от младите хора – пък и всички други – извън Москва и Санкт Петербург не представляват предизвикателство за властта на Путин, и няма да представлява опасност освен при много специфични и на този етап малко вероятни обстоятелства.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи. Подкрепете ни.

Що се отнася до средната класа, „интеграцията“ на Кремъл работи и там. Пък изобщо не ясно доколко силна и независима може да бъде средна класа в икономика, толкова силно доминирана от големите корпорации в енергийния сектор и, след тях от военно-промишления комплекс.

И накрая – „интелигенцията“, която е постоянно надценена сила в руската история и руското настояще.

Членове на „професионалната“ интелигенция в широкото понятие – по-високо образовани хора като инженери, учени, учители, лекари, бюрократи, медийни работници и дори софтуерни специалисти – са твърде силно кооптирани и обвързани със системата на г-н Путин, с нейния репресивен апарат и доминираните от него сектори, за да могат да действат независимо и да създават значителни проблеми. Дори компютърните маниаци, които при други условия за резервоар за потенциална анархия и бунтарство, са принудени да работят като хакери или тролове за негативната сила на Русия.

В по-тесния смисъл на „интелектуалци“ интелигенцията в по-голямата си част е компрометирана по сходни причини. Дори е спорно доколкото концепцията за „дисидент“ е все още приложима. Дисидентите, дори да приемем че ги има, днес не представляват, голяма заплаха – колкото и такива видни фигури като Андрей Сахаров и Александър Солженицин да предизвикват все още възхищение. Днес те не представляват нито пример за подражание, нито заплаха. Всъщност г-н Путин няма сериозен проблем с интелектуалците, които се жалят за границите на свободата и демокрацията: те не вредят и не представляват пряко предизвикателство за неговата власт. Господин Навални обаче бе различен: той директно предизвика Путин, предлагайки на руснаците смяна на властта и морална и политическа алтернатива, като изложи на показ фалша във основния инструмент на фасадната демокрация – изборите. Путин намери ефективен начин за справяне с г-н Навални, но загуби демократичното си лустро, което обаче не е огромна загуба при услоността на руската демоктрация.

Политика на елита

А сега, третият сценарий. Може ли г-н Путин да падне след бунт на част от елита, който самият той е създал през последните две десетилетия? Моят отговор е: това не е невъзможно, но ще се случи само – поне в краткосрочен до средносрочен план – при настъпването на доста специфични обстоятелства, като война с Украйна, която може да предизвика ефекта Афганистан, който доведе до шок и разпад на Съветския съюз, като парализира репресивните механизми и пропаганда на Кремъл. По различни причини, обаче, това е малко вероятно към момента.

От икономическа гледна точка има някои основания да се твърди, че Русия е навлязла в период на стагнация – всъщност, това не е новост, от няколко години. Въпреки че неволите в икономиката са маскирани от високите цени на петрола и газа е ясно, че реформи и структурни промени не са правени от години и едва ли ще бъдат направени. Днес икономиката е повече, не по-малко зависима от въглеводородите, отколкото от преди. Дори погледнато политически, може да се твърди че има стагнация. Но това е по-активна форма на стагнация, която не напомня на застоя, болестите и гериатрична власт при дългогодишния комунистически лидер Леонид Брежнев. Г-н Путин изглежда бодър и във форма; има енергия да управлява неприемлива, но проактивна външна политика; Той осъществява редовни размествания сред обкръжението и „фаворитите“ си;  не се противопоставя на меки (и понякога медийно осветени) мини-чистки. Няма причина да се предполага, че той не разполага с възможности да прави подобни чистки по по-груб начин и в по-едър мащаб, ако сам го пожелае. Накратко, г-н Путин не е загубил хватката си и е човекът, който определя какво и как да се случи в Русия.

На езика на 16-ти и 17-ти век цар Владимир би трябвало винаги да е нащрек за бунт на „болярите“ – новите „благородници“ или важните хора от неговото царство. Но новите „боляри“ са от друг тип: те са неговите творения. Те не са самостоятелни собственици и изпълнителни директори, а политически назначенци. Знаят много добре, че – във всеки момент и за „нула време“ – могат да бъдат лишени от богатство, работа, статут и привилегии. Никой от тях няма независими корени, Русия не е фрагментирана по княжества. Кремъл назначава и уволнява всички „боляри“.

Например, видимият „боляр“ Игор Сечин, шеф на Роснефт, изглежда най-сетне ще успее да  изпълни дългогодишното си желание да получи достъп до износа на природен газ през газопроводи, като наруши монопола на Газпром. Това може да се окаже интересно развитие достойно за наблюдение – особено ако подобна привилегия получат и други компании и „боляри“. Може да се твърди, че ще бъде обещаващо начало, като създаде предпоставки, след няколко години на практика за нов модел на икономическия плурализъм. Но никой сериозно не смята, че тези движения са нещо друго, освен средство за тестване на начините за заобикаляне на ограниченията върху използването на пълния капацитет на Северен поток-2, постановени от третия енергиен пакет на ЕС. Още по-малко вероятно е Путин, който е истинският шеф на Газпром, да позволи на Роснефт (да не говорим на Лукойл) пряк достъп до търговията с природен газ в ЕС, още по-малко до потребителите в ЕС. Каквито и права да се предоставят на босовете на други нефтени и газови компании в Русия, това няма да ги направи по-малко послушни или лоялни към Кремъл; да не говорим, че няма вариант Газпром да загуби ролята си на главен играч.

Разбира се, неизбежно стои въпроса за наследника, а той може да се окаже достатъчно сложен. Изглежда, че основната цел на г-н Путин е да бъде наследен от негов аватар, лично подбран от него политик от неговия вид. Както всеки силен лидер, който си струва казаното за него, Путин избегна грешката да отглежда в продължение на дълги години очевиден престолонаследник, който в даден момент може да стане нетърпелив и да го измести. Оттук са и постоянните размествания по върховете и тенденцията да подклажда интриги и съперничество в обкръжението си.

Много вероятно е, когато сам прецени, че е дошло време, да избере за наследник някой по-млад, комуто липсва старшинство. Оттук и голямата вероятност, когато той сам прецени, че е дошло време, да избере някой по-млад, комуто липсва старшинство; като го направи заместник преди предаването на властта, като съхрани влиянието си за да го защитава срещу по-старши политици. Разбира се, няма гаранция че процесът ще върви гладко и няма да свърне в нежелана посока. Предаването на щафетата може да излезе извън планираното русло и темпо, при внезапна загуба на работоспособност, на физическа или умствена сила на г-н Путин, особено ако „стария човек“ в Кремъл безкрайно отлага предаването на властта. Но това е малко вероятно да се случи през следващите няколко години. Междувременно и по презумция, Путин ще продължи да поддържа статуквото неизменно и властта под контрол, използвайки досегашните си методи, без да е заплашван от мощни съперници или принуждаван да търси наследник.

Разбира се, ако „черният лебед“ не кацне в Русия. Което е предмет на следващата статия в тази поредица.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Подкрепете и проекта Алтернативата на alternativata.bg