Вселенската патриаршия призна църквата на Северна Македония

Светослав Риболов

Православната църква в днешната Северна Македония се самопровъзгласява за автокефална архиепископия на 17 юли, 1967 г. в град Охрид, имайки предвид древната история на Охридската архиепископия. Това е противоканоничен акт с никакви юридически последствия извън територията на самата Македонска църква. До вчера тя оставаше непризната църква, т.е. неканонична. Тогавашният предстоятел на тази църква е архиепископ Доситей, който заедно със своите събратя епископи от Югославска Република Македония решават, донякъде с мълчаливото одобрението на югославската администрация, да се откъснат от Сръбската православна църква. Няма да влизаме в дълбоките основания на тези епископи, временните условия, отношенията със Сръбската църква, но със сигурност проблемите им не са били за пренебрегване. За да получат международно признание почти веднага, епископите от тази църква първо се обръщат към Вселенската патриаршия и българския епископат, който, доста дискретно и почти тайно подкрепя до 1989 г. македонската църква, като й предоставя свето миро, и я подкрепя дискретно в различни инициативи. През годините с различна интензивност същото прави и епископатът на Вселенската патриаршия[1]. Това е особено забележимо през 80-те години на ХХ в., когато и отношенията между социалистическа България и Р. Гърция са в отлично състояние, и това дава Carte Blancheна епископата от двете страни дискретно да общува с македонските си събратя, като се опитва да не дразни сръбския епископат, който точно в този период постепенно набира все повече влияние в Югославска Република Сърбия и сред югославската диаспора, която се радва на внимание и добри отношения с големите западни държави по онова време. Защо се налага тази дискретност? От 1870 г. до 1920 г. на територията на днешната Република Северна Македония функционират две паралелни църковни структури. Първата е традиционната по тези места Вселенска патриаршия, която е получила двете митрополии – Пелагонийската (с център Монастири/Битоля) и Скопската – след закриването на Охридската архиепископия през  1767 г. по финансови причини[2]. Другата е Българската екзархия, основана със султански документ, през 1870 г., която на територията на днешна Северна Македония има четири епархии – Скопска, Охридска, Битолска и Велешка. Като църква, базирана на етнически принцип, тя не е призната в православния каноничен порядък и въпреки, че е призната от османските власти, няма статут на православна църква, призната от останалите православни църкви. Оттук започва и проблемът.

През 1919 г., след Първата световна война, кралство Югославия, след като е получило териториите на Северна Македония, и не само, практически разполага с църковните имоти и ценности, които сръбските войски са заварили в региона. Вселенската патриаршия е подала иск до международните организации и великите сили, като църковна институция, загубила определени активи на двете си епархии. Тя, макар и основно гръцка църква, все пак има седалището си в губеща войната страна. Кралство Югославия се радва на вниманието и благосклонността на държавите победителки във войната. Все пак е постигнато споразумение Вселенската патриаршия трябва да получи обезщетение за загубените активи, а те не са малко. Така, патриаршията е принудена от великите сили да предостави документ на Сръбската църква, с който да предостави своите епархии на нея, след като са изплатени обезщетенията[2]. Четирите епархии на Българската екзархия обаче не са обезщетени, тъй като българското правителство не поисква обезщетяване. Поне не ми е известно такова. Вероятната причина може да се крие в определен стремеж у българските власти да се присъединят в някакъв момент към кралство Югославия. Това се потвърждава от факта, че подобни имотни, териториални въпроси и размяна на население през следващите години са уредени с Република Турция и с Кралство Гърция, но не и с Кралство Югославия. А в България проюгославските чувства остават силни още десетилетия, бих казал, дори и до днес.

Въпреки временното и неуредено юридически присъединяване на тези епархии към БПЦ по време на Втората световна война, техният статут не е уреден юридически. В крайна сметка и фактът, че Българската екзархия не е международно призната православна църква, а е останала в изолация от останалите православни църкви, дава възможност на СПЦ да получи нейните активи без да има каквито и да е юридически последствия от това.

Така, след Втората световна война тези територии, т.е. епархийски единици, са върнати по силата на документа от 1920 г. на СПЦ и така до 17 юли, 1967 г., когато в Охрид е провъзгласена т.нар. Македонска православна църква – Охридска архиепископия. Противно на някои „патриотични“ гласове в България, че това не е правилно, трябва да се има предвид, че обикновено в православния свят поместните църкви и дори самите епархии на църквите се формират и титуловат по наименованията на древни църковни структури. Това има своя традиционен и каноничен смисъл. В това отношение македонските епископи от 1967 г. несъмнено са търсели именно такъв ефект с избора на град Охрид като седалище на новооснованата църква.

Минават десетилетия, вече повече от пет, СПЦ не желае да признае правото на македонските епископи да имат своя църква съобразно православната практика да се учредява автокефална църква в рамките на една обособила се държава. През 2003 г. се водят преговори между двата синода да се постигне преодоляване на прекъснатото общение, но без успех. През същата година един от македонските епископи, Йован Вранишковски, обявява, че иска да бъде лоялен към СПЦ и получава титула Охридски архиепископ от сръбския патриарх. Започва дългогодишна сага в международни съдилища във връзка с неговия статут.

През 2017 г., във връзка с разведряването между от една страна Скопие, от друга – София и Атина, за да се постигне влизането в НАТО и ЕС на република Македония, се активизират и църковниците от двете страни. Във връзка с това, на посещение в на санаториум в Павел Баня е предстоятелят на МПЦ, където е посъветван от активен български бизнесмен с имидж на патриот, да напише всеизвестното писмо до Св. Синод на БПЦ, в което да се поиска БПЦ да „стане църква-майка“ на МПЦ. Това, разбира се, като практика неосноваваща се на никаква канонична основа, се оказва особено дискредитиращо за предстоятеля на МПЦ, защото издава непознаване на процедурите в Православната църква. В тях автокефалия е била предоставяна и се предоставя единствено от Вселенската патриаршия. Никоя друга църква от древните пет патриаршии не го е правила и няма процедура за това. Въпреки опитите на РПЦ да промени тази древна практика в Православната църква през последните два века, в крайна сметка, това не е станало. Така македонския синод се оказва в неудобното положение на подведен и изглеждащ крайно некомпетентен. Св. Синод на БПЦ, разбира се, отказва да канонотворства произволно и с право дава отказ на писмото. Съставена е комисия, която засега не е публикувала становище.

Скоро след това Св. Синод в Скопие се обръща към Вселенската патриаршия, доколкото тя има право на арбитраж според канони 9-ти и 17-ти на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.). Според това право при възникването на спорни въпроси между клирици и техните епископи, както и между поместни православни църкви, право на арбитраж има само Вселенският патриарх като второинстанционен съд. По този начин беше решено разделението на БПЦ през 90-те години на ХХ в. Същото се случи и сега. След като по-миналата година МПЦ – Охридска архиепископия подава изрядни документи с искане за арбитраж от Вселенския патриарх, в крайна сметка отговорът на патриаршията е, че епископите от сръбската и македонската църква трябва да уредят в братска любов спорните въпроси помежду им и след това може ще се пристъпи към издаване на томос за автокефалия на Охридската архиепскопия от Вселенската патриаршия в границите на съвременната Република Северна Македония.

Мина време, от Патриаршията заявиха, че СПЦ не е проявила интерес към преговори, а в нейната официалната преса постоянно излизаха остри материали, критикуващи Вселенската патриаршия, че тя няма право да се меси в изконни територии на СПЦ. Междувременно преди около седмица на официалната страница на СПЦ излезе за съвсем кратко време и беше свалено съобщение за он-лайн среща на руския патриарх Кирил и сръбския патриарх Порфирий, която е продължила доста време. Тъй като публикацията вече не е налична, така и не стана ясно за какво са говорили двамата първойерарси, намиращи се така или иначе в топла връзка. В крайна сметка СПЦ остана най-верният съюзник на Москва в православния свят.

Междувременно скоро след това, на 6 май, т.г., Зворничко-тузланският епископ Фотий в своя проповед по случай празника на св. влмчк. Георгий заяви, че предходните дни патр. Порфирий се е срещнал в Ниш с представители на МПЦ. Стана ясно, че това е Скопският архиепископ Стефан с още един митрополит. На срещата е било изразено желание СПЦ да признае МПЦ – Охридска архиепископия с названието Македонска автокефална църква. Въпреки половинвековния отказ, сега патриарх Порфирий изведнъж е решил да даде всичко на скопските епископи. Разбира се, това би предизвикало сериозни брожения в Гърция и България, тъй като чисто географски област Македония се намира разделена между Гърция, Северна Македония и България, така че едно название „Македонска църква“ сериозно ще накърни интересите, а и може да се окаже обидно за доста хора в поне две от трите страни. Да не говорим, че може да дестабилизира правителствата на двете страни по време на тежки военни действия, в които РФ не крие експанзионистичните си апетити не само към Украйна, но и към Балканите.

Гръцката църковна преса отрази тези опасения още миналата седмица, виждайки в действията на Москва подклаждане на нова нестабилност на Балканите и опит да се всее разделение между християните в региона и най-вече – да се попречи на евроинтеграцията на Северна Македония, като се разпалят и без това нестихващите националистически напрежения в региона, свързани с църквата в Скопие. Един такъв акт щеше да дискредитира ръководството на тази църква подобно на опита в писмото от 2017 г. Освен това, навлизане отново в националистическо говорене би увлякло нова националистическа енергия в самата Северна Македония, имайки предвид, че основната опозиционна партия е също националистическа, а някои от епископите на МПЦ през годините не са били достатъчно внимателни, и са пригласяли на националистически гласове неподобаващо свободно.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи.

Имайки всичко това предвид, Св. Синод на Вселенската патриаршия, на свое заседание на 9 май, т.г., взе единственото разумно, църковно-канонично и в крайна сметка отговорно решение – да признае църквата в Република Северна Македония за канонична православна църква, като признае за неин титул първата част от традиционното й древно име „Охридска архиепископия“[4], като каквато тя е основана през 1967 г. и като каквато в крайна сметка е функционирала поместната църква на този регион векове наред – от 1018 г. до 1767 г. Така се запазва както историческата традиция, така и поместният принцип на организиране на православната църква, а и не се засягат интересите на съседните страни, в които се разпределя географската област Македония. Онова, което е важно в казуса, е, че патриарх Вартоломей блокира още един опит на Руската Православна Църква да внесе раздор и нестабилност на Балканите. От друга страна, той затвърди атакуваната от руското богословие вече поне два века автокефалия предоставена именно от Вселенската патриаршия. Да не забравяме, че освен руските богослови и епископи, сръбските начело с духовни баща на сегашния сръбски патриарх именно митрополитът на Бачка Ириней е основното острие на оспорването на прерогатива на Вселенския патриарх да предоставя автокефалия и поддържа, че едва ли не всяка помества православна църква има това право, ако реши.

В казуса с Охридската архиепископия не бива да пренебрегваме добре премерените и координирани действия на правителството на Република Северна Македония, обществени организации и редица други международни фактори, включително дипломати на влиятелни държави. Разбира се, РПЦ разкритикува остро решението на Св. Синод в Константинопол. В Северна Македония вчера биха радостно камбаните на храмовете. В България обаче това решение може да се възприеме по два начина. Единият е да се възприеме положително, тъй като самите български епископи, дори самият патриарх Неофит, през последния половин век са работили именно за признаването на каноничния характер на тази църква. От друга страна обаче е възможно проруски настроените симпатизанти на СПЦ да интерпретират събитието като „крадене на история“, което отново ще вкара разговора в задънена улица. Наистина, както в сега действащия устав на БПЦ, така и в този на СПЦ, се казва, че тези църкви са правоприемници на Охридската архиепископия, както и на други исторически титули на тези църкви – съответно на Търновската и Печката патриаршии. Това, разбира се, няма някаква канонична стойност, тъй като в каноничното право понятието „правоприемник“ не е уточнено, а и се оказва, че там, където има двама правоприемници, може да има и трети. Що се отнася до историческата стойност на тази приемственост, която има също особено важно значение в православната традиция, тя със сигурност има значение за БПЦ. В крайна сметка имп. Василий II поставя предстоятел на тази църква при нейното учредяване именно предстоятеля на църквата на Българското царство в Охрид тогава. Освен това епархиите на тази църква през вековете се простират в значителна степен върху територии на съвременна Р. България, така че както днешната Охридска архиепископия с териториите си в Р. Северна Македония е приемник на тази древна църква, така и БПЦ, с епархиите, които са били към тази църква, но намиращи се в България днес е приемник на тази древна църква. Самата Търновска патриаршия в определен момент е обособена върху територия тогава на Охридската архиепископия. Същото се отнася и до Печката патриаршия в Сърбия, така че СПЦ на това основание – територии на Охридската архиепископия върху владения на днешна Сърбия – също се явява приемник на тази древна църква.

От гледна точка на взаимната християнска любов би следвало всички християни на Балканите да си отдъхнат от едно толкова дълго и несправедливо изолиране на жива и действена църква като тази. В крайна сметка, тя е изключително тясно свързана със семейната съдба на много съвременни българи, па макар и вече намираща се в друга, приятелска, братска и съюзническа държава. От друга страна, несъмнено политическият елемент е напълно ясен. Вселенската патриаршия, противно на твърденията на уважавания от мен проф. Христо Матанов, че в Църквата нещата се случват бавно и дълговечно, успя да реагира на странното решение на РПЦ и СПЦ практически за около 48 часа и да стопира нова криза в църковните отношения на Балканите. В документа за признаването на тази църква, както отбеляза известен български журналист днес по БТВ, „не ставало въпрос за задграничните епархии на МПЦ“. Така е, не става дума, но самото присъствие на задгранични епархии на други църкви освен на Вселенската патриаршия е сериозен каноничен казус, който не един път е обсъждан и то включително на Светия и Велик събор в Крит през 2016 г. Там се взе решение да се образуват поместни синоди в диаспора, в които вече съществуващите „изнесени епархии“ да са в общение и заедност. Въпросът е, че всяка поместна църква решава дали да поддържа такива епархии или не. Гръцките църкви освен Вселенската патриаршия, Албанската, Чешката и Словашката, Финланската и Естонската, Украинската, Полската са решили да не поддържат такива, а по-скоро да се съобразят с каноните, предоставящи грижата за диаспората на Вселенската патриаршия. Други църкви като Сръбската, Руската, Българската и Румънската са решили да имат такива епархии. Очевидно сега МПЦ се присъединява към първата група и това вече е договорено.

Остава големият въпрос, ако военната кампания на РФ в Украйна се беше развила по друг начин, Киев беше превзет и автокефалната Украинска църква беше закрита от РПЦ, какво щеше да се случи с църквата в Северна Македония, при положение, че до миналия петък СПЦ не искаше и дума да се чуе за нейната автокефалия.

[1] Предоставянето на свето миро е израз на неразривната връзка между майка-църква и нейната дъщеря. Мирото се използва при извършването на светите тайнствата във всяка поместна православна църква.

[2] Доколкото е известно от документацията на Охридската архиепископия през Османската епоха, тя е имала доста сериозни финансови задължения към правителството и често се е налагало нейните дългове да бъдат покривани от Вселенската патриаршия и християнския елит на столицата. Самата Охридска архиепископия е основана през 1018 г. от имп. Василий ΙΙ, който покорява западното Българско царство, но оставя автокефалната църква с център Охрид по силата на традицията, както от българската държава, така и на древната цръквана структура в региона, идваща от т.нар. Първа Юстиниана, основана от имп. Юстиниан през VI в. в териториите отговарящи на провинция Илирик. Спецификата на тази провинция идват оттам, че през IV  в. тя е прехвърлена от юрисдикцията на Рим към тази на Константинопол като нова столица на Римската империя. Това поражда редица претенции у местната администрация, аристокрация и клир. Вероятно учредяването на тази архиепископия от имп. Юстиниан е свързано с особените настроения в областта и чисто географската откъснатост на този континентален планински регион от столицата. Църковната структура винаги има практични цели и се старае да обслужва лесно и бързо даден регион. Документите за дълговете на тази църква виж публикувани в: Δελικανή,Κ. Πατριαρχικών Ἐγγάφων, τ. 3, Κωνσταντινούπολη, 1905, 894.

[3] За съжаление не разполагам с гръцкия оригинал на този документ. Наличен е лесно достъпен сръбски превод на официалната страница на СПЦ, в който се твърди, че става дума за томос, но доколкото не разполагам с оригинала, не мога да твърдя, че става дума за толкова високо равнище на документ.

[4] В сигилиите на имп. Василий ΙΙ, както и в редица други документи на тази църква, ту е наричана Охридска архиепископия, на цяла България, както и на Сърбия в определени периоди. Този титул обаче има преди всичко географско значение, затова от канонична гледна точка се явява подходящ и издържан.

б.р. Водени от убеждението, че темата е важна, екипът на „Алтернативи и Анализи“ ще предостави трибуна и на други мнения и анализи.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940