Румен Радев гледа на изток – част 1: За историята, постиженията и ядреното гориво

Докато Русия на Владимир Путин губи позиции в Украйна и е все по-изолирана в международен план, президентът на България Румен Радев по странен начин не забелязва това. Служебният кабинет, който той назначи (и все още доминира), е зает с осъществяването на стратегически завой към Москва в областта на енергетиката. Това трябва да бъде осъзнато от българските граждани (и от другите) като нещо, което се случва – което предполага да му се противопоставим.

Не е новина, че България има проблем с енергийната зависимост. Още по-малко е новина и това, че по-голямата част от този проблем се състои в зависимост именно от руската енергия.

Винаги е разумно да застраховаме рисковете. А те не изглеждат много хеджирани в ситуация, в която внасяш цялото ядрено гориво и 95% от природния газ, който използваш, от една страна доставчик; и в която същата тази страна доставя по-голямата част от суровия ти петрол – който след това продължаваш да преработваш в съоръжение, единственото голямо, което имаш на местно ниво и което е собственост на въпросната страна. Особено ако тази държава е известна с това, че е все по-изолирана и е избягвана от учтивото общество заради такива провални решения като изпращане на войски на териториите на съседите си и анексиране на части от тях.

Решения в тази ситуация има! Последната „малка фриволност“ на Русия – нахлуването в Украйна през февруари 2022 г. – изглежда събуди Запада и подейства като катализатор на процес на радикално преосмисляне и адаптация. Шокът подейства и най-накрая въпросът за намаляване на зависимостта на Европа от руската енергия и премахване на заплашителното влияние, което тя дава на Кремъл, вече е с приоритет. Руският газов гигант „Газпром“ също даде своя принос, като ограничи доставките по газопровода „Северен поток“, а в случая с България спря доставките по тръбата още през април, когато София отказа да се съгласи с ексцентричното изискване за плащане в руски рубли.

Така че всичко е наред. В близко бъдеще предстоят трусове, но в края на процеса ще излезем по-силни и разумно диверсифицирани. Е, звучи прекалено благожелателно? Действително, особено, ако президентът Румен Радев, който в момента се възползва от безизходицата на българската политическа сцена, успее да реализира своите намерения.

Главните жалони

Трябва да започнем отнякъде и април 2021 г. изглежда най-подходящият момент. Тогава след парламентарни избори беше сложен край на дългото управление на Бойко Борисов. Г-н Борисов и неговата партия „Граждани за Европейско Развитие на България“ (ГЕРБ), които бяха на власт от 2009 г., само с кратко прекъсване през 2013-2014 г. (когато социалистите в страната се появиха, за да осигурят един от периодичните си пристъпи на значимост), бяха сменени.

По време на управлението на г-н Борисов не беше направено много за намаляване на енергийната зависимост. През 2013 г. беше подписан договор за доставка на газ от Азербайджан. Извършена беше и значителна работа (макар и подозрително бавно и без реални резултати) по интерконектора Гърция-България (IGB). Това беше дълго обмислян и дълго отлаган проект, който имаше за цел да улесни навлизането на газ от южната съседка на България, както на тръбопроводен газ от маршрута TANAP-TAP (за азербайджански газ), така и на втечнен природен газ (LNG) от терминала за регазификация в Ревитуса и следователно на световния пазар на LNG. Това бяха добри вести, макар и все още да нямаше реален газ. От друга страна, г-н Борисов изигра решаваща роля за улесняването на изграждането на газопровода „Турски поток“ – амбициозен проект за доставка на руски газ до България и до Европа през Турция (а не през Украйна).

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Така че ситуацията през април 2021 г. беше до голяма степен такава, каквато загатнахме по-рано:

– 100% зависимост от Русия за ядрено гориво, което се използва от единствената българска атомна електроцентрала (АЕЦ), построена и оборудвана от Русия, – АЕЦ „Козлодуй“. Г-н Борисов не направи нищо, за да промени това положение (макар че, признавам, никой не е настоявал за промяна на този етап). И наистина, основният му принос в ядрената област беше неуспешният опит да се построи втора АЕЦ с руско оборудване в Белене;

– Силна зависимост по отношение на суровия петрол и капацитета за неговото преработване: петролът, който България използваше, беше внасян предимно от Русия под формата на суров петрол и преработван на местно ниво в рафинерията „Лукойл Нефтохим“ в Бургас на брега на Черно море, която отново беше руска собственост;

– 95% зависимост от Русия по отношение на доставките на газ. Между другото, останалите 5 % от газа са азерски: България никога не е добивала много собствен газ, а от 2016 г. насам на практика не добива никакъв – въпреки че потенциалът й е значителен, а г-н Борисов не е направил почти нищо, за да го развие.

Като цяло, това не е кой знае каква отправна точка. Какво се е случило след това?

Три кабинета

Е, случиха се много неща от вътрешната политика (заедно с огромна международна криза).

След оттеглянето на г-н Борисов от правителството имаше два служебни кабинета, назначени от промосковски настроения г-н Радев след нерешителните парламентарни избори през април и септември 2021 г. – и двата оглавени от неговото особено русофилско протеже Стефан Янев. Доста се говореше за диверсификация на енергийните източници, както и за значителни протести в нейна подкрепа. Но по отношение на реалния напредък, постигнат на практика при тези два кабинета, ситуацията може да се обобщи с една дума.

А именно: „нула“.

Третите избори, през ноември 2021 г., дадоха разнороден и несигурен редовен кабинет, оглавяван от реформистката и прозападна партия „Продължаваме промяната“ (Produlzhavame Promyanata или PP). Лидерите на ПП, министър-председателят Кирил Петков и вицепремиерът Асен Василев, се заеха да променят геополитическите котви на страната, но това беше огромно начинание.

Отчасти защото ПП беше в коалиция с някои доста сложни партньори, но най-вече защото целият енергиен елит на България, и в трите области на зависимост, е руски обучен и обвързан с Русия – единствената и неповторима Русия – чрез многобройни сантиментални връзки, лични връзки, лични интереси и в много случаи – чрез откровена корупция.

Както много други неща в съвременна България, това може да се проследи назад във времето на Съветския съюз (СССР) и съветския блок. Тогава разделението на труда в рамките на блока, декретирано от Москва, означаваше, че СССР е доставчик на нефт и газ за Източна Европа, където – с изключение на непокорството на Румъния при Николае Чаушеску – съответните сектори бяха оставени слабо развити, а елитите на тези сектори бяха ориентирани към съветското икономическо и енергийно господство и към сътрудничество със съветския доставчик. Разбира се, СССР вече не съществува. Но ако прочетете „руски“ вместо „съветски“, ситуацията в България три десетилетия по-късно се е променила забележително малко.

Така че Петков и компания си бяха свършили работата. Въпреки това, само за осем месеца управление – и въпреки че министърът на енергетиката е свързан не с ПП, а с една определено по-малко просветена групировка – кабинетът на Петков постигна определено. Войната в Украйна, както и спирането на доставките на природен газ от страна на Газпром през април 2021 г., наложиха известна диверсификация на източниците на газ. При режима на г-н Борисов усвояването на газ от Азербайджан достигна едва една трета от договорения един милиард кубически метра годишно (1 млрд. куб. м/г.): той беше много по-евтин от руския газ, но задълженията към Газпром имаха предимство. При управлението на г-н Петков България започна да доставя цялото количество предлаган азерски газ. Това беше достатъчно, за да започне Кремъл да се притеснява, че загубата на пазарен дял може да е необратима.

Зависимостите, които обвързват

С риск да се повторим, руското влияние в България, както и външнополитическите възможности на Русия спрямо България като цяло, са пряка функция от енергийните зависимости и от обемите и цените на търгуваните енергийни стоки. Ако Русия не доминира в секторите на петрола, газа и ядрената енергетика на България, тогава материалната основа на лостовете за натиск на Кремъл ще изчезне. Оттук и геостратегическата стойност на запазването на тези енергийни лостове.

Това уравнение има две страни. От едната страна стои Кремъл. А от другата са българските политици и свързаните с него предприемачи, чийто статус и материално благополучие зависят от непрекъснатия поток на руски енергийни суровини.

За Кремъл, при все това, загубата на влияние в България, а следователно и на дял от българския пазар, сама по себе си и на пръв поглед не би била толкова сериозен въпрос.

В края на краищата, да погледнем към цифрите.

България потребява около 3 млрд. куб. м природен газ годишно. При рафинираните петролни продукти страната потребява еквивалента на 45 млн. барела годишно (45 млн. барела/г.) суров петрол и тъй като Лукойл Нефтохим извършва голяма част от рафинирането на тези продукти, това е по-изгодно предложение, отколкото просто да доставя суров петрол. И накрая, в Козлодуй се използва ядрено гориво на стойност около 70 млн. долара годишно. През последните 12 месеца българските компании и потребители са платили около 7,5 млрд. долара за петрол и рафинирани продукти, природен газ и ядрено гориво, като тази нетна сума е попаднала в Русия, или по-точно във военното ковчеже на г-н Путин – вероятно най-големият принос на която и да е членка на ЕС спрямо БВП.

Това са сериозни суми. Но те са доста малки като значение в контекста на цялостното европейско търсене на руска енергия и на много по-големите активи, както по отношение на пазарните дялове, така и на политическото влияние, които Русия изглежда губи при геополитическите сътресения, предизвикани от нейната украинска авантюра. Казано направо: след като Русия си разруши привилегированите връзки с Германия, Франция и Италия, не е ясно защо г-н Путин трябва да губи допълнително съня  си заради България.

За русофилските – или по-точно кремлофилските – елити в България обаче отделянето от Русия стана екзистенциален въпрос. Това е така и в индивидуален план, в смисъл на статут, лично богатство и т.н., но и в политически план. Загубвайки връзка с кораба-майка, тези елити биха загубили основната си противотежест срещу непреодолимото западно влияние. Връзката с Русия е жизненоважна за поддържането на корумпирания и автократичен екзистенциален модел, върху който адептите на Кремъл процъфтяват. Без тази връзка техният начин на живот трудно би могъл да оцелее в геополитическата рамка на ЕС и НАТО. Пренареждането на списъка с приоритети на Москва – и някои доста драстични преоценки на икономическия, военния и геополитическия потенциал на Русия – които бяха предизвикани от войната в Украйна, карат българските русофили да стават все по-нервни и отчаяни.

За тях всичко е поставено на карта. Всичко. Ето защо рискът България да се върне към ситуация на близки до монополни руски енергийни доставки нараства експоненциално. И източникът на този обрат няма да бъде някаква външна криза или пазарни колебания. Ако това се случи, то ще е резултат от комбинация от три фактора:

– Първо, решителни и координирани усилия на тримата ключови политически брокери в България – г-н Радев, г-н Борисов и Делян Пеевски, ултрахлъзгавия политик-олигарх, който доминира в предимно етническо-турското Движение за права и свободи (ДПС);

– Второ, фактът, който е изключителен късмет за русофилите в страната, че въпреки малкия си пазар, малка България изглежда, както ще видим по-късно, се намира в центъра на новата схема на Кремъл за ограничаване на щетите, нанесени от войната в Украйна на позицията на Русия като доставчик на газ за Европа;

– И трето, ужасяващо и късогледо примиреченство от страна на Запада. Което не бива да се случва и може да не се случи, но предвид досегашната история трудно може да бъде изключено.

Трите измерения

Както беше отбелязано по-горе, България е зависима от руската енергия в три основни направления – ядрено гориво, нефт и природен газ. Балансирането и намаляването на рисковете, свързани с тях, играе решаваща роля при определянето както на координатите на страната в глобалната геополитика, така и на тенденциите във вътрешната ѝ политика. Затова нека разгледаме тези три измерения последователно – и да видим с какво се занимават нашите български политически оператори и геостратези през последните месец-два.

Измерение 1: Ядрено гориво

Както вече споменахме, ядрените мощности на България работят с руско оборудване и изцяло с гориво, доставяно от Русия. Опитите на правителството на Кирил Петков да диверсифицира доставките на ядрено гориво бяха посрещнати „на нож“ от повечето мениджъри и специалисти в ядрения сектор на България. Докато Чешката република и Украйна вече подписаха договори с американската фирма Westinghouse и френската Framatome, руското лоби в България успя да блокира предложения договор с Westinghouse под претекст, че американското ядрено гориво не е подходящо за руските реактори ВВЕР от типа, инсталиран в българската АЕЦ „Козлодуй“, по-специално за шести реактор.

Това беше потвърдено наскоро в проекта за решение по темата, която се появи миналата седмица при третото и последно служебно правителство на г-н Радев – това, което беше назначено след свалянето на кабинета „Петков“ през юни. Този проект изрично затръшва вратата на американския доставчик на ядрено гориво. И то с очевидно убийствения аргумент, че „Уестингхаус“ не е лицензиран от – почакайте за малко – Курчатовския институт, главния руски център за ядрени изследвания!

Но това не е краят на сагата.

Санкциите, наложени в резултат на нахлуването на Русия в Украйна, на практика дисквалифицираха Росатом – руския гигант в областта на ядреното производство и инженеринг, отговарящ за стратегическия ядрен арсенал – като партньор на България в ядрени проекти. Агресията на Кремъл де факто направи безполезни двата реактора, които България беше закупила за Белене, планираната (преди) втора АЕЦ в страната. По същата причина, поради която правителството на г-н Радев иска руски институт да сертифицира горивото на американските му конкуренти, никое българско правителство няма да може скоро да завърши АЕЦ с руски реактори без Росатом. А сега си представете как точно Росатом ще построи ядрено съоръжение в България в разгара на война. Това просто не би могло да се случи, особено в контекста на ядрените заплахи, които в момента заобикалят Запорожската АЕЦ в Украйна. Защото при сегашните обстоятелства всяка АЕЦ се превръща в потенциална ядрена бомба, която само чака да бъде взривена при нападение с конвенционални оръжия.

Така че посланието от заседанието на служебния кабинет миналата седмица е следното: забравете за американското ядрено гориво, оставаме с Русия. Със сигурност с руско гориво, доставяно чрез Framatome. Но никой не казва нищо за политическия риск за тези „френски“ доставки, за това какво ще се случи, ако Русия спре доставките си на гориво за френската компания. Американското ядрено гориво, напротив, намалява този риск, тъй като САЩ постоянно намаляват зависимостта си от доставките на уран от Русия и от капацитета за обогатяване на уран в Русия.

С други думи, има много силен аргумент в полза на американското ядрено гориво за намаляване на риска при доставките на ядрено гориво, поне отчасти. А аргументите срещу него просто не работят. Да се твърди, че американското гориво е опасно, е очевидно абсурдно, тъй като Чешката република и Украйна вече го използват. А да се твърди, че е по-скъпо от руското гориво, също не е солиден аргумент – ако се включат разходите за застраховка срещу политически риск.

Толкова за ядреното гориво. Във втората част на тази статия в две части ще видим дали има подобна закономерност и в другите две области на енергийната зависимост на България – петрола и газа.

Илиян Василев