Светът след Украйна – част 1: Провалът и изборите на Русия
Войната в Украйна все още не е приключила, но се очертават възможните контури на света, който ще я последва, или поне алтернативните варианти, пред които ще се изправим. В продължение на почти 80 години думата „следвоенно“ обикновено означаваше „след 1945“. Но войната в Украйна е толкова съдбоносна и последиците от нея вероятно ще бъдат толкова значителни, че това може да се промени. Във всеки случай в това есе от две части ние ще използваме думата „следвоенно“ в смисъл на „след войната в Украйна“.
И следвоенният свят наистина ще бъде различен, като всички основни участници ще променят статута си – включително Украйна, Русия и другите членове на Общността на независимите държави (ОНД). Европа ще бъде различна, а обликът на този следвоенен свят предвещава повече примери на възход и падение на нациите, точно както се случи след Втората световна война. Събитията и действията на правителствата, вкарани във войната като гигантски ускорител на историята, ще определят мястото и ролята на всяка държава, на всеки политически, социален или корпоративен лидер и на всеки обикновен човек.
Разказите на „победителите“ и „губещите“ неминуемо ще се различават, както и историите за величието и мизерията, които войната ражда. Нови модели за подражание ще ръководят следващите поколения, докато търсят пътя към просперитета, развитието и сигурността.
Несъмнено картината на следвоенния свят, която рисувам, няма да е съвсем точна. Но ще бъде полезно упражнение да споделя мислите си за основните „котви“ на новия следвоенен свят.
Разрушаването на отношенията на Русия със Запада
Разривът между Запада и Русия, след навлизането на руската армия в Северна и Източна Украйна на 24 февруари 2022, стана непреодолим. С предприемането на тази стъпка Русия пресече важна червена линия. И това бележи основната разлика между 2022 и анексирането на Крим през 2014. В резултат на това мирното съвместно съществуване между агресивния режим на руския президент Владимир Путин и останалата част от Европа изглежда невъзможно, като броят на точките, в които интересите се сближават, става все по-малък – а шансовете за връщане към дипломацията избледняват.
Благодарение на жертвите, които направи, и на успехите, които постигна на бойното поле, Украйна няма нужда да бъде спасявана или съветвана, а само подпомагана. Украйна определено не е Грузия.
Това, което подготвя сцената за дипломацията, ще бъде бойното поле. И Украйна трябва да реши кога ще се случи тази дипломация и каква форма ще приеме. В този смисъл натискът върху Киев от страна на френския президент Еманюел Макрон и други западни политици за преждевременни преговори се възприема от украинците като опит да се спести поражението на Путин и да му се помогне да запази властта си.
И украинците са прави!
В рамките на сегашната парадигма на Кремъл не може да има мир – още по-малко устойчив – докато руските войски са в Украйна. Защото един „мир“ при тези условия просто ще замрази конфликта и ще осигури на Кремъл ясно предимство. След Грузия, Украйна, Сирия и провалената политика на умиротворяване на бившия германски канцлер Ангела Меркел само глупак би повярвал, че Путин няма да нахлуе отново, след като се прегрупира. За съжаление, на Запад не липсват безумци на високи постове, така че няма гаранция, че ще бъдат взети правилните решения. Но наистина би трябвало да е очевидно – и трябва да се казва колкото се може по-често и по-силно – че настоящите тенденции във войната са най-добрият шанс за Запада и Украйна да възстановят баланса в отношенията с Русия от позицията на силата, без да променят границите на Украйна отпреди 2014. Мирът ще възтържествува само ако Владимир Путин и/или неговите наследници бъдат лишени от възможността да нападат своите съседи.
Русия: обновена или реваншистка?
Да започнем с това, че този път пълният и необратим разрив на отношенията между Запада и Русия, до който доведе войната, ще има един от двата крайни резултата. Или ще има нова желязна завеса (или санитарен кордон). Или Русия ще бъде преустроена по такъв начин, че да не застрашава своите съседи и Европа. Всъщност първото изглежда по-вероятно, тъй като идеята за Русия, която не желае или не може да нападне друга държава, е почти немислима. Така че комбинацията от сдържане и ангажиране изглежда единственият възможен път за Европа.
Защо казвам това? Защото Русия е последната империя в света, а насилието е лепилото, което я държи заедно – вътрешно и външно.
Всяка друга нация с глобални амбиции е диверсифицирала източниците си на влияние и власт извън военните опции, като е възприела глобално конкурентен модел на икономическо развитие. Не и Русия. Този начин на съществуване обяснява защо Кремъл прибягва до подривни и деструктивни действия, чиято кулминация е пълноценната война срещу Украйна. В качеството си на лидер, който започна тази война – и ръководи две десетилетия политика на Русия, чийто завършек е очевиден – Путин се нуждае или от победа, или от оправдание, че не я е постигнал.
Победата вече е малко вероятна, но нещо, което може да бъде представено като победа, не е извън границите на възможното. Що се отнася до оправданието, вариантът който се прилага вече, е, че Русия е била несправедливо нападната от коварния и злонамерен Запад. Така че по същество на следващите поколения руснаци се предлага перспективата за реваншизъм и нови войни.
Следователно, ако Русия не се разпадне просто в процеса на пренастройване на стремежите си спрямо потенциала си в рамките на следвоенния глобален световен ред, нейната вътрешна трансформация – управлявана или не – ще бъде задължително условие за това пренастройване. Единственият въпрос тук е дали резултатите от войната в Украйна ще дадат последния тласък, който ще позволи (или ще принуди) руснаците сами да свършат тази работа, или НАТО и ЕС ще бъдат по-тясно ангажирани с постигането на това ново съотношение на силите в Русия и Източна Европа, като укрепят Украйна и изолират Русия.
Мантрата на президента Макрон е, че дипломацията решава всичко, а Русия заслужава гаранция за своята сигурност. Това е класическа парадигма за начина, по който функционира светът, но при настоящите обстоятелства тя просто е погрешна, защото издава фундаментална липса на разбиране за това от какво се нуждае Европа в следвоенна Русия. Защо? Защото, ако войната не завърши с категорична победа за Украйна, Русия неизбежно ще се върне към реваншизма, докато Владимир Путин – или путинизмът – е на власт. Ето защо демилитаризацията или „депутинизацията“ на Русия е съществена предпоставка за стабилен и справедлив следвоенен ред.
Посредничеството на този етап от конфликта, без безусловно изтегляне на Русия от Украйна, би предоставило на Кремъл формула за „спасяване на лицето“, пространство за поемане на дъх – и време за прегрупиране и нов удар. В резултат на това г-н Путин би могъл да затвърди властта си и да осигури продължаване на путинизма чрез избора на свой наследник, като Русия ще остане постоянна заплаха за Европа.
Войната несъмнено ще бъде прекратена с дипломатически действия. Но ако искаме да постигнем истински край, истински мир – за разлика от известното въоръжено примирие или, което е по-вероятно, нов замразен конфликт – тази дипломация не може и не трябва да се случи преди Русия да напусне Украйна.
И това не е нереалистична идея.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Кой ще мигне пръв?
Възможностите на г-н Путин за ескалация са почти изчерпани, въпреки че новите му вълни на мобилизация претендират да произведат до пет милиона новобранци. Причината е проста. В момента Русия няма нито капацитета, нито времето и ресурсите да обучи личния състав на армията си на високо ниво, така че една нова вълна на мобилизация най-вероятно ще доведе до спад в цялостното качество на тази армия. Вместо да подобри състоянието на фронтовата линия на Русия, тя всъщност ще доведе до влошаване на ситуацията, тъй като хаосът се разпространява, слабите места се умножават, а изплашените, необучени, зле въоръжени и облечени войници се оказват пасив.
Разбира се, има и рискове, свързани с възникналата война, такава, каквато предполага реализъм в целта да се изведат руските войски от Украйна преди началото на преговорите. От украинска гледна точка става дума за преход от оцеляване към победа, като оперативна цел, и от чисто отбранителна война към енергично контранастъпление.
Руските сили трябва или да бъдат изтласкани назад, километър след километър, или да бъдат подложени на такъв натиск, че дисциплината, моралът и боеспособността да се сринат до такава степен, че да се стигне до оттегляне или разгром. Това ще бъде труден, кървав и вероятно доста продължителен процес. Освен това г-н Путин няма да се бие по правила. Всъщност той вече го прави с безразборните си атаки срещу гражданската инфраструктура, целящи да предизвикат масови прекъсвания на електрозахранването и водоснабдяването и по този начин да подкопаят волята на украинското население да продължи борбата.
При тези обстоятелства е разбираемо, морално оправдано и логично от военна гледна точка Украйна да прибегне до нанасяне на удари по цели дълбоко в руската територия. Но е наистина жизненоважно такива удари да се нанасят пестеливо; само когато има изключително важна, очевидна и недвусмислена военна цел; и само по такъв начин, че да се избегнат или сведат до минимум „съпътстващите щети“, жертвите сред руското цивилно население. Ударите не трябва да бъдат – и не трябва да бъдат представяни като – отмъщение по вид за това, което прави Русия. Във всеки случай Украйна трябва да избягва да отстъпва на Кремъл терена на високия морал, като му позволява да твърди, че действията му са в защита на Родината. Именно за да не позволи на Путин да призовава за нова Велика Отечествена, нещо към която той така отчаяно се стреми.
Причината, поради която това е жизненоважно, е не толкова рискът от ескалация, която може да въвлече НАТО директно в борбата. Този риск съществува, но е малък: причината е, че Киев е във война с Владимир Путин, неговите приближени и неговия режим. Не непременно с Русия или с руснаците като цяло. Да се третират всички руснаци като врагове би било голяма грешка. Украйна (и Западът) се нуждаят от съюзници в самата Русия, за да се сложи край на войната и да се постигне съгласие за реда, който ще преобладава след войната. Начинът, по който ще се води войната, отчасти ще определи колко многобройни и влиятелни са тези съюзници.
Русия: назад към бъдещето?
Русия е последната колониална империя в света и нейният крах изглежда предопределен, като се имат предвид настоящите тенденции както в Русия, така и във войната ѝ срещу Украйна. Тази война е – или поне се възприема от Русия като – класически случай на колониална война. Имперската сила, „метрополията“, води война в земи, които смята за своя собственост. В този случай земите „принадлежат на Велика Русия“ – евфемизъм, с който се казва, че Москва има право да управлява и дои чуждите народи, които живеят в тези земи. Страната е заседнала в мисленето и моделите на поведение от XIX век, според които светът се състои от Велики сили, всяка със своя сфера на контрол и влияние, като отношенията им се регулират от баланс на силите. И тя е заседнала в това мрачно време, защото съветската епоха не успя да създаде глобално конкурентен икономически и социален модел през ХХ век, който да е приложим през XXI век.
Затова днес руският елит не чертае курс към по-добро бъдеще, което да осигури на Русия място сред водещите държави в света. Вместо това този елит е изправен пред екзистенциално предизвикателство: как да запази една огромна и непохватна държава и да предложи на народа ѝ вариант на управлявана демокрация, като на практика откаже на различните ѝ етнически групи правото на самоопределение или независимост.
Китай, който претендира за световно господство въз основа на модел, включващ растяща и технологично интензивна икономика и достъп до световния пазар. Съпоставете и с Индия и Бразилия – или почти всяка друга възходяка световна или регионална сила. Русия обаче продължава да функционира – както през XIX в. и дори преди това – само като придатък към световната икономика, доставчик на суровини и минерални ресурси и почти нищо друго (освен оръжия, които, както се оказва, в някои случаи са по-скоро втори сорт качество). Тя дори не претендира за технологична и икономическа самостоятелност, каквато беше постигнал Съветският съюз.
Неизбежната загуба на Русия в тази война – или по-точно липсата на каквато и да е перспектива за военна победа за Кремъл – ще доведе в крайна сметка до дългосрочни промени. Тази преценка се отнася както за вътрешния, византийския свят на Кремъл, така и за външния. Глобалният баланс на силите ще се промени. Ще се промени и повече от един регионален баланс, особено този в Балтийския и Черноморския регион и в постсъветското пространство.
Използването на изнудване и агресия от страна на Кремъл напомни на много хора в това пространство, които не са етнически руснаци, колко брутална може да бъде традиционната руска държава – ако изобщо е необходимо напомняне. Но очевидният провал на руската армия показа ерозията на руската мощ и нейните поразителни граници. А степента, в която Москва разчита на работна ръка от неетнически руски региони – например Бурятия, Татарстан, Тува, Башкортостан, Дагестан и Чечения – ще впечатли мнозина в тези региони и с опасността да бъдат използвани като пушечно месо в чужди войни.
Сривът на руската армия би могъл да има бързи последици на огромна територия – от Тираспол до Ташкент и от Баку до Бишкек. Между другото, руската армия не само се представи ужасно, но и провалът беше почти предопределен: откакто стана ясно, че правителството в Киев няма да се предаде веднага или да избяга в изгнание при самото приближаване на руските танкове, войната на Владимир Путин нямаше ясно формулирани и най-вече реалистични цели. Това означава, че Кремъл дори не може да определи какъв би бил приемливият й край.
Забележително е, че неуспехът на руската армия може да се отрази незабавно на надеждността на гаранциите за сигурност, които Русия предоставя на други членове на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Това е евразийският военен съюз на шест постсъветски държави (Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан), който позволява на Русия да посредничи и контролира враждуващи помежду си членове, да предоставя подкрепа на държави, заплашени от нечленуващи, и да изпраща „миротворци“ за потушаване на вътрешни безредици в страните членки. Способността ѝ да изпълни задълженията си по договорите, е поставена под сериозно съмнение за онези, които разчитат на Русия или се страхуват от нейното недоволство.
Демонстрацията на независимост достигна рекордни нива в членовете на ОДКБ – Армения и Казахстан, както и в нечленуващите в организацията Азербайджан и Молдова (които са въвлечени съответно в безкраен териториален спор с Армения и в деликатен, продължаващ десетилетия „замразен конфликт“ с участието на подкрепяни от Москва сепаратисти в молдовския регион Приднестровие, който е разположен по западната граница на Украйна). Дори Узбекистан – който не е член на ОДКБ, но обикновено е доста отзивчив на щенията на Кремъл – отказа да се присъедини към проекта на Москва за общ газов блок.
От останалите бивши съветски републики (освен очевидно особените случаи на Грузия и трите балтийски държави – членки на ЕС) само три са (засега) относително „спокойни“. Това са Таджикистан, Киргизстан и Беларус. Първите две от тях – и двете в Централна Азия – са силно зависими от паричните преводи на граждани, които са мигрирали, за да работят в Русия, и вероятно именно тази уязвимост засега задържа аналогичен процес в отношенията им с Москва. Що се отнася до Беларус, тя е владение на Александър Лукашенко, изключително лоялен (макар и малко ексцентричен) васал на Путин. Вътрешнополитически обсаден, Лукашенко едва ли би издържал и седмица, ако бъде изоставен от човека в Кремъл, макар че е интересно, че досега той устояваше на очевидния натиск да включи Беларус във войната.
Рано или късно, ако Русия продължава да предлага на народа си модел на благосъстояние и сигурност, който не е конкурентен на световния пазар, той ще се противопостави на Москва и ще се стреми към децентрализация. Някои от тях може дори да решат да напуснат империята. И това не бива да плаши Запада. В Европа, Азия, Африка, Латинска Америка и Карибския басейн държавите и преди са напускали империите и са вървели по свой път. И от гледна точка на световния ред процесът не е разклатил прекомерно лодката.
Толкова за Русия, поне засега.
Във втората и последна част на това есе първо ще прехвърлим вниманието си към другата страна на конфликта и ще се запитаме какво предстои след края на войната за ЕС – и по-специално за по-новата, източна част от него – и за самата Украйна, чиято устойчивост изненада света и която се оказва незаменима опора за Запада като цяло.
След като стигнахме до заключението, че перспективите и за двете страни са светли, ще се върнем към по-мрачните теми за Русия и войната. Ще твърдим, че за Русия катаклизмичната версия на дезинтеграция е била надценена като заплаха. Но тъй като самият г-н Путин почти сигурно вече е обречен скоро да премине в историята, процесът на преодоляване на неговото наследство – на „заместване“ на Русия – ще бъде колкото сложен и деликатен, толкова и необходим; и външният свят може да изиграе своята роля в това. Войната също ще отнеме известно време, тъй като в момента тя навлиза в най-интензивната си фаза, изпълнена с опасности от ескалация.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
