Революцията в България 1989-1990: В пантеона на времето

През 89-90 г. всички говореха за революция. Никой не е употребявал друго понятие. Появи се дори понятието „договорена революция“. Българската в известен смисъл е такава по аналогия с полската и унгарската, но какво се разбира под „революция“? Някои си я представят като залпа на Аврора или атаката на Бастилията, а революцията не е еднодневен акт, а процес. Според Оксфордския речник е тотална смяна на системата. В християнството също се говори за революция, защото фундаментално се променя цялата система на живота на човечеството. У нас тя започна с дворцов преврат, но той всъщност бе началната точка на един процес. Само седмица след това страната бе залята от митинги и той се оказа стартовата точка на един огромен демократичен процес. Какво друго е това освен революция? Това коментира в студиото на Алтернативата проф. Димитър Луджев, историк.
Когато Луканов си подаде оставката, комунистическата партия загуби и последната си власт – изпълнителната. На Нова година 89-90-а Петър Младенов говори по телевизията като тогавашен държавен глава и обяви: „Ние правим демократична революция!“ Три месеца по-късно, на 1 април, Александър Лилов на първия голям предизборен митинг на БСП за първи път използва термина „промяна“. Каква е разликата? СДС говореха за смяна на системата, което е революция, а „промяна“ означава същата система, но видоизменена. За съжаление на малко по-късен етап включително и в десените среди беше възприето понятието „промяна“. С „промяната“ Комунистическата партия скри същината на процеса. Самият факт, че при нас политическата опозиция в лицето на СДС се появи на 7 декември, тоест месец след дворцовия преврат, показва, че обществото ни не е било особено готово.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Книгата ми не е съсредоточена само върху 89-90 г. Тя има един голям преамбюл от две глави, от които едната разказва за особеностите на реалния социализъм в България – т. нар. развито социалистическо общество, а в другата проследявам интелектуалната опозиция, а после и гражданската опозиция в България през 60-70-80-те години, за да стигнем до организираната гражданска опозиция в лицето на Русенския клуб и Клуба на интелектуалците. С по-късна дата доста хора казаха, че не били влезли в Клуба, защото членовете му били комунисти. Това е точно така, но в тези тежки години малка група от наши интелектуалци и творци като Радой Ралин, Христо Галев, Валери Петров и Георги Марков са намерили в себе си сила да оспорят властта. Почти всички бяха комунисти. Затова трябва да се откажем от схематичните посткомунистически виждания, че доброто принадлежи само на некомунистите. Не беше така. И Русенският комитет, и Клуба бяха създадени от членове на Партията; бяха срещу режима на Живков и си представяха, че когато той падне, ще изградим един социализъм с човешко лице по шведски и австрийски образец, но се оказа че либералната фракция взе връх и се извърши едно отсяване. Комунистите, които преминаха към СДС, бяха изключени от Партията. Петко Симеонов дори стана един от най-верните радетели на Либерално-демократичната партия. Книгата ми показва, че въпросният революционен период по-скоро беше успешен, защото в крайна сметка сменихме посоката на движение на влака и създадохме условия да тръгнем към гражданско общество. Демокрацията ни е леко уродлива, защото през 89- 90 г. нещата не се получиха. Незрели бяха както опозицията, така и обществото ни.
Едно заключение на Световната банка твърди, че различието в постиженията на Източна Европа се дължи на много причини но основната се оказва различието в капацитета на националните лидери. В крайна сметка всичко опира до хората. Не се оказа особено качествен подбора и отдясно, и отляво.
премиерата на книгата ми „Революцията в България 1989-1990: В пантеона на времето“ е на 12 януари в БТА, уточни в заключение проф. Луджев.