Договорът между Боташ и Булгаргаз – промяна на правилата?

Илиян Василев

Неотдавнашното споразумение между „Булгаргаз“ и турската „Боташ“ – за достъп до турските терминали за втечнен природен газ и до преносен капацитет, необходим за транспортирането на получения газ до българска граница – разтревожи гръцките коментатори. Но те трябва да погледнат по-дългосрочната перспектива. Вместо да се оплакват от изгубения монопол на терминала в Ревитуса, трябва да си спомнят, че страната им разполага с внушителен списък от проекти за други терминали. И те – както и всички останали – трябва да престанат да мислят в категориите на регионално господство, изключителен статут на хъб и други подобни.

Както „Газпром“ разбра по трудния начин, в ерата на втечнения природен газ, газът вече не е игра с нулев резултат. И пазарът в крайна сметка ще се погрижи това да бъде отразено точно в реалността. Необходими са само здравословна конкуренция, здравословен скептицизъм от страна на политиците – и убедителна настойчивост от страна на Брюксел при прилагането на регулаторните рамки, предназначени да подкрепят конкуренцията.

Някога Гърция бе извор на мъдрост. И трябва да призная, че и днес гърците могат да говорят много разумно и ги слушам с уважение.

По-конкретно имам предвид един анализ, направен наскоро от онлайн версията на гръцкия национален ежедневник Kathimerini (eKathimerini.com). В него експертът по енергетика и геополитика Теодорос Цакирис анализира последиците от неотдавнашното споразумение между две държавни фирми – българския търговец и доставчик на газ „Булгаргаз“ и турската национална газова компания „Боташ“. Боташ е оператор на преносната мрежа на Турция и към момента на подписване на споразумението е едновременно и търговец на газ, собственик и оператор на един от двата терминала за регазификация на втечнен природен газ (LNG regas). (През следващите няколко седмици броят им ще нарасне до два от три). Споразумението дава на Булгаргаз правото в продължение на 13 години да резервира слотове в турските регазификационни терминали за доставка на втечнен природен газ, който след това може да бъде транспортиран до България чрез междусистемната газова връзка между двете страни.

Фокусът на д-р Цакирис е върху влиянието на тази нова възможност за внос от България върху плановете на Гърция да реализира потенциала си като хъб за Югоизточна Европа (ЮИЕ) и Украйна. И това въздействие е доста радикално. Това е нова ситуация, твърди авторът: Гърция вече не разполага с монопола върху капацитета на терминала за внос на втечнен природен газ, достъпен за България, от който се ползваше досега благодарение на своя терминал за регазификация в Ревитуса край Атина. Така че Гърция трябва да преразгледа своите планове и възможности в контекста на това споразумение между Боташ и Булгаргаз. Новината изненада мнозина в Атина, признава д-р Цакирис, и предизвика недоумение там.

Втечненият природен газ в региона е тема, която напоследък ме занимава доста, както са забелязали редовните читатели на Analyses & Alternatives (A&A). И със сигурност бих се съгласил с твърдението, че това споразумение (и новият турски капацитет за регазификация, който го позволява) има потенциала да промени правилата на играта. Така че „уплахата“ в гръцката столица е съвсем разбираема – дори и изненадата да е по-малка. Оттук и решението ми да използвам статията на д-р Цакирис като отправна точка за днешния материал.

Изходните данни – малко информация за Гърция и втечнения природен газ

Нека погледнем нещата в перспектива и с малко предистория.

Неотдавна отразихме в A&A някои твърде нелицеприятни сделки, които Русия върши с втечнения природен газ по време на настоящата криза, и тази тема ще остане във фокуса на вниманието ни още известно време. За никого не е тайна, че откакто преди четири години „Булгаргаз“ подписа първите си договори за внос на втечнен природен газ през терминала в Ревитуса, в София (и в Москва) цари голям оптимизъм относно перспективата за използване на гръцкия терминал като „алтернативен“ маршрут за внос на втечнен природен газ от руския държавен гигант „Газпром“. Всъщност този маршрут беше изпробван от „Газпром“ преди повече от десетилетие, още в началото на 2009 г., когато той прекрати доставките на газ за Югоизточна Европа по газопровода през Украйна за малко по-малко от две седмици в хода на спора си с националната газова компания на тази страна „Нафтогаз“.

Въпреки това, през по-голямата част от последните няколко години – и за целите на настоящата статия – руският втечнен природен газ беше „странична“ тема и втечненият природен газ беше актуален преди всичко като алтернатива на руския газ, а не като въпрос за начините за прокарването му в ЮИЕ. Затова нека да разгледаме как ВПГ се разви тази алтернатива.

След 2017 г. доставките на втечнен природен газ през Ревитуса започнаха да стават повече или по-малко редовни – „повече или по-малко“, защото много зависеше от пазарната ситуация и от това доколко конкурентен е втечненият природен газ, доставян на световния пазар, в сравнение с руския тръбопроводен газ във всеки един момент. Въпреки това започнаха да се появяват проблеми. Проблеми от два вида:

Първо, проблеми с достъпа до слотовете за разтоварване в Ревитуса; и

Второ, проблеми с разходите за пренасяне на газа, след като бъде разтоварен и регазифициран, на север през гръцката преносна мрежа.

Първите товари, които достигнаха България, бяха рагазифицирани в Ревитуса за холандската компания Kolmar NL BV по споразумение с гръцката Mytilineos Group. Те са се радвали на доста добър за тогавашните стандарти ценови арбитраж между втечнен природен газ (по-евтин) и руски газ. Въпреки това втечненият природен газ пристигна в България с допълнителни разходи, направени по време на регазификацията и транспортирането му в Гърция от посредници, което направи аргументите за втечнения природен газ като конкурент на газа от Газпром в България много по-малко убедителни. Достъпът до терминала беше запазен за ключови играчи, а именно националната компания за доставка на газ DEPA, гръцко-италианското енергийно съвместно предприятие ElpEdison и базираният в Швейцария европейски енергиен холдинг MET Group, както и Mytilineos. Те по същество посредничат при вноса на втечнен природен газ в България срещу посреднически премии.

Трябва да подчертаем, че е достатъчно справедливо предприемчивите компании да търсят подобни премии на свободния пазар. Но това което имаме в региона, не е точно свободен пазар. Всъщност няма функциониращ, либерализиран, ефективно регулиран и разумно конкурентен пазар на течен газ. Така че тези прекомерни маржове и множество търговски посредници не добавят стойност, но добяват „ренти“, които несправедливо натоварват българските и регионалните потребители на газ.

Когато Румен Радев срещна Реджеп Ердоган

Нещата стигнаха до своя логичен край през ноември миналата година, когато Булгаргаз не успя да си осигури достатъчно слотове за разтоварване в Ревитуса за следващата година (2023 г.), с изключение на три извън сезона – през април и октомври – на годишните търгове, провеждани от DESFA, гръцкия оператор на преносна система (ТСО), който управлява терминала. Вътрешни лица, запознати с процеса на наддаване, твърдят, че другите кандидати са наддавали срещу Булгаргаз, повишавайки цените до нива, многократно по-високи от началната цена на търга, с надеждата да получат премия по-късно, като препродадат слотовете на Булгаргаз. Което вече го правят, ако можем да съдим по разтоварването на танкера за втечнен природен газ Maran Gas Mystas през последните няколко дни, при което Булгаргаз е използвал слота на MET.

Опитите на българското правителство да помогне на „Булгаргаз“ да договори достъп до терминала в Ревитуса бяха посрещнати с неизбежния (и закономерен) отговор на гръцките власти: според регламентите на ЕС, казаха гръцките чиновници, не можем да „предоставим“ нищо без търг. Което, разбира се, е вярно, точно както българското правителство не може да „предостави“ на гръцките компании пряк достъп до капацитета за съхранение в ПГХ „Чирен“, подземното газохранилище на България, без търг. Но практическата разлика е, че така както се развиха нещата, DEPA имаше достъп до Чирен, докато на „Булгаргаз“ по същество беше отказан пряк достъп до Ревитуса и следователно беше принуден да работи – скъпо, неудобно и несигурно – чрез посредници.

През 2022 г. ситуацията всъщност е почти идентична: около 35% от разтоварвания в Ревитуса втечнен природен газ – близо 2,5 милиарда кубически метра (млрд. куб. м) – в крайна сметка е бил изнасян за България, но процентът на капацитета на терминала, който е бил пряко ангажиран от „Булгаргаз“ или други балкански дружества, не е бил много по-различен от нула. И сега изглеждаше, че 2023 г. ще бъде почти толкова лоша.

Това необичайно несъответствие естествено доведе до желание за диверсификация на риска. И диверсификация на терминалите. Трябваше да се направи нещо от страна на Булгаргаз – и от страна на българския президент Румен Радев и неговия (вече доста устойчив) служебен кабинет. Оттук и посещението на г-н Радев в Турция в началото на декември 2022 г., за да разговаря с турския си колега Реджеп Тайип Ердоган. Което на свой ред и със забележителна бързина доведе до сегашното споразумение между Боташ и Булгаргаз, което повдигна толкова много вежди в Гърция. Нищо чудно: защото регазификационният терминал и капацитетът за внос на газ, които той предоставя на България за 13-годишен период, са не по-малко от 1,5 млрд. куб. м годишно – еквивалентни на около половината от годишното потребление на България и на 60% от този изгоден поток към България през Ревитуса през 2022 г.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Проблеми с терминалите?

В по-общ план гръцките медии предупреждават, че надпреварата между Гърция и Турция за осигуряване на услуги за внос и пренос на втечнен природен газ може сериозно да подкопае бизнес модела както на Ревитуса, така и на новите регазификационни терминали, които сега се изграждат или разработват в Гърция – този край Александруполис на североизточното егейско крайбрежие на Гърция и терминалът за втечнен природен газ „Диорига“ край Коринт, както и още два край Волос и Солун – тъй като всички те разчитат на посредничество при доставките на втечнен природен газ за Централна и Източна Европа (ЦИЕ).

Допълнително масло в огъня – и още малко повече повдигане на вежди – наля турският министър на енергетиката Фатих Дьонмез. През декември 2022 г. той обяви, че новата плаваща платформа за съхранение и регазификация на ВПГ (FSRU) в залива Сарос (на 80 км от Александруполис), която ще бъде третия ВПГ терминал Турция – ще бъде пуснат в експлоатация в началото на февруари 2023 г., почти една година преди планираната дата за терминала в Александруполис. А Булгаргаз би могъл да извлече незабавна полза от този нов капацитет, като превключи към него доставките на втечнен природен газ от Ревитуса в Гърция и дори от Александруполис FSRU, до пускането му в експлоатация, пък и преди това.

Вече е публична тайна, че изграждането на терминала Alexandroupolis FSRU бе умишлено забавяно през годините, за да се забави конкуренцията, която втечненият природен газ създава на газа на Газпром. И именно това забавяне позволи на Турция да отвори своята врата за втечнения природен газ към региона. С други думи, гръцките геополитически енергийни плановици се простреляха в колективния си крак. И ако Атина трябва да обвинява някого за това, то не е нужно да търси по-далеч от Димитрис Копелузос, гръцкият бизнесмен, известен със съвместната си собственост с Газпром в Prometheus Gas, чиято Copelouzos Group реализира проекта Alexandroupolis FSRU с толкова костенуркова скорост.

Не е изненада, че гръцките анализатори изразяват опасения, че ако Турция успее да осигури по-добри условия за внос на втечнен природен газ за ЮИЕ и ЦИЕ, въпреки че не е в ЕС, търговците на газ ще я предпочетат пред Гърция. Следователно съмненията са надвиснали не само над бъдещето на Александруполис FSRU, но и над бъдещето на другите терминали за втечнен природен газ в Гърция, които са в процес на изграждане.

Поне донякъде. Но аз твърдя, че много от опасенията, изразени в гръцките медии, са преувеличени и неоправдани. Не само поради общия контекст на кризата. Те са преувеличени от един специфичен и добре познат вид политическа спекулация: политиците са склонни да преувеличават ролята си в разрешаването на проблеми от този вид и да надценяват способността си да го правят с административни и политически методи, а не чрез пазарни механизми и приети правни и регулаторни рамки.

Договор с пороци?

По начало, договорът между Боташ и Булгаргаз има някои съществени недостатъци, заложени в него. Накратко казано, почти сигурно е, че те противоречат не само на разпоредбите на ЕС, но и българското законодателство, което предполага предварително съгласуване на подобен договор с КЕВР.

Европейската федерация на търговците на електроенергия (EFET) вече насочи вниманието на две генерални дирекции на Европейската комисия (ЕК) – тази по конкуренция и тази по енергетика – към възможна неправомерна държавна помощ и злоупотреба с монополно положение в договора между Боташ и Булгаргаз, който урежда достъпа до преносен капацитет в междусистемната точка (МТ) Странджа-1/Малкочлар.

В резултат на това повечето анализатори смятат, че е вероятно ЕК да започне разследване срещу българското правителство и Булгаргаз с мотива, че чрез този договор президентът на страната и нейният министър на енергетиката са извършили това, което понякога се нарича „решаване на частен проблем“. Това означава, че те са предприели мерки, които са облагодетелствали само един участник на българския и европейския газов пазар – а именно държавния търговец на газ „Булгаргаз“ – като същевременно са отказали да предоставят получените от държавния търговец права по договора с Боташ, на други търговци. По-конкретно, не е решен системния проблем и не сключено споразумение за междусистемна свързаност, което да предостави на други европейски дружества условия за достъп, равни на тези, предоставени на „Булгаргаз“ по силата на договора. А това със сигурност ще предизвика – и несъмнено трябва да предизвика – действия от страна на ЕК.

Особено, между другото, тъй като това би било допълнително утежняващ пазарната конкуренция казус. Защото „Газекспорт“ вече контролира 80% от входния капацитет на ПП „Странджа 1“, което прави още по-очевидно, че в момента няма нищо, което да наподобява справедливо, пазарно взаимодействие между търговците на газ и спедиторите на тази входна точка на газовата система на ЕС.

Няколко думи за терминала в Александруполис

Междувременно си струва да се отбележи подобна тенденция в разпределението на ползите по отношение на Плаващата платформа за съхранение и регазификация на ВПГ в Александруполис. Българският държавен оператор на преносна мрежа „Булгартрансгаз“ притежава 20% дял в проектната компания (ръководена от групата Копелузос), която изгражда терминала. Държавният търговец на газ „Булгаргаз“, вероятно с малко намеса от държавата, е успял да резервира годишен капацитет за разтоварване и регазификация в терминала за втечнен природен газ в Александруполис от 1 млрд. куб. м (10,6 TWh) за първите 15 години от експлоатацията на терминала. Това е почти една пета от общия му планиран капацитет и една трета от капацитета, който вече е резервиран.

Сега тези дългосрочни резервации на капацитет в този терминал гарантират на „Булгаргаз“ възможността за внос на втечнен природен газ, като му позволяват да сключва директни договори за закупуване на втечнен природен газ и да пренася получения газ през междусистемната връзка Гърция-България (IGB). Това е определен напредък в сравнение със сегашната ситуация с терминала за втечнен природен газ в Ревитуса, по отношение на който Булгаргаз почти няма достъп (както и всички други търговци извън сегашните избраници на гръцката ДЕСФА).

Въпреки това Булгаргаз не е в идеална позиция. Преди споразумението с Боташ търговците на газ в Югоизточна Европа с право го възприемаха като слаб играч заложил на бавен кон (Alexandroupolis FSRU) и на друг, който е с хронично буен нрав, и склонен да прави живота труден (Revithoussa LNG). Сега обаче неуспехът на монополиста „Газпром“ в доставките на газ и забавянето на проектите за интерконектор и FSRU принудиха „Булгаргаз“ да търси алтернативи по-рано от очакваното и го поставиха в непознатата ситуация да разполага в дългосрочен план с повече капацитет на терминали, отколкото му е необходим.

Това може да се окаже не толкова лошо за Булгаргаз, тъй като може да го принуди да се ангажира в активна регионална търговия с газ и да преразпредели излишния капацитет изгодно и увеличи транзитните си обеми. Това обаче повдига въпроса дали компанията няма да бъде принудена да избира между турските и гръцките терминали за втечнен природен газ или да стане жертва на регионалния си излишък от капацитети.

Гърция залага на амбициозни цели при терминалите за внос на ВПГ

Независимо от позицията на Булгаргаз, нещата като цяло могат да се променят с пускането в експлоатация на турското съоръжение за съхранение и регазафикация в Сарос. То ще се конкурира с гръцките терминали, чийто брой и комбиниран капацитет всъщност ще бъдат доста впечатляващи, ако бъдат завършени след няколко години. Теоретично конкурентите на Булгаргаз от ЕС биха могли да се възползват от новото FSRU Сарос и терминала за втечнен природен газ в Текирдаг, ако съществуваше междусистемно споразумение. За съжаление – и за момента – съществува само споразумение между Ботша и Булгаргаз за достъп до турските терминали за втечнен природен газ. Но това може да се промени, ако ЕС прояви необходимата активност в защита на собствените си правила и ако турското правителство осъзнае, че не може да преследва претенциите си за регионален газов хъб, без да позволи свободни газови потоци към и от страната. Така че междусистемното споразумение между България и Турция вероятно ще стане факт през следващите месеци, а не години, и това забавяне може да се обясни най-вече с това, че президентът Ердоган се бори за най-добрата позиция за своя „национален шампион“ Ботас в сложните му взаимоотношения с президента Путин по казуса енергиен хъб в Турция. Рано или късно той ще трябва да признае, че ако „Газпром“ не успя да осигури на Русия най-силното и енергийно оръжие спрямо Европа, много по-малко вероятно е Турция да успее в претенциите си за незаменимост на нейния газов хъб.

Във всеки случай надпреварата между гръцките и турските терминали за втечнен природен газ продължава и Гърция вече ускорява работата по своите проекти. Терминалът за втечнен природен газ в Ревитуса наскоро беше разширен до 6,9 млрд. куб. м годишно. В проектната листа са още четири гръцки терминала, които в момента са на различни етапи на развитие. Освен Александруполис FSRU (5,5 млрд. куб. м/г.), който трябва да влезе в експлоатация до края на 2023 г. или в началото на следващата година, има и Диорига FSRU (2,6 млрд. куб. м/г.), който получи наскоро зелена светлина от гръцкото правителство. И още: Арго FSRU, който ще бъде разположен край Волос (5,2 млрд. куб. м/г.), и Thessaloniki FSRU (чийто предложен капацитет е 7,3 млрд. куб. м/г.), който трябва да започне работа през 2025 г. Последните два проекта все още не са достигнали фазата на FID.

Така че, ако всички тези гръцки проекти се осъществят, те и терминала в Ревитуса заедно ще представляват не по-малко от 27,5 млрд. куб. м годишно или 75 млн. куб. м на ден капацитет за регазифициране на втечнен природен газ след няколко години.  Това е значителен обем, много над собствените нужди на Гърция: 27,5 млрд. куб. м годишно е може би четири пъти повече от общото потребление на Гърция от малко под 70 TWh (6,7 млрд. куб. м) през 2022 г.

При това трябва да се отчита и фактът, че Гърция вероятно ще продължи да получава газ по тръбопроводи, който понастоящем покрива повече от 50 % от потреблението ѝ – над 3,5 млрд. куб. м през 2022 г.

Входящият капацитет в гръцката мрежа е по-значителен, отколкото сега се предполага. Понастоящем това са почти 50 млн. куб. м на ден, включително следните: 21,9 млн. куб. м на ден в Кипи (тръбопроводът от Турция); 11 млн. куб. м на ден в Неа Месемврия (транзитния Трансадриатическият газопровод или ТАР); и 17 млн. куб. м на ден през Сидирокастро, където се намира реверсивна тръбопроводна връзка на Гърция с България. (Тези три точки представляват целия настоящ капацитет за влизане в гръцката система, освен входната точка за втечнен природен газ в Агия Триада с капацитет 22 млн. куб. м/ден, която обслужва терминала в Ревитуса).

Всичко това само по себе си е добър знак, защото означава, че Гърция ще бъде в състояние да транзитира количествата природен газ, които постъпят от други пазари. Проблемът обаче е, че 27,5 млрд. куб. м капацитет за влизане на втечнен природен газ ще бъдат несъразмерни с две други ключови цифри, а именно

• капацитетът на системата за пренос на DESFA в рамките на Гърция (TAP е отделна система) е около два пъти по-малък от това количество втечнен природен газ, поради което е крайно необходимо разширение; и
• изходящият капацитет от Гърция към България, който дотогава най-вероятно ще възлиза на малко под 7 млрд. куб. м/г. – включващ реверсивен капацитет от 1,9 млрд. куб. м/г. в IP Сидирокастро-Кулата (винаги зависим от условието за внос на руски газ) и още 5 млрд. куб. м/г. през IGB. (Последната цифра предполага своевременно или дори ранно изпълнение на плановете за разширяване на IGB; но това изглежда доста сигурно предположение, като се има предвид, че данните за пренесените количества през декември показват, че след по-малко от три месеца работа степента на използване на капацитета на IGB вече е над 90 %).

Дотогава част от проблема ще бъде решен от предложения нов газов интерконектор между Гърция и Република Северна Македония (РСМ), чието пускане в експлоатация е планирано за 2024 г. Въпреки това, като се има предвид, че капацитетът на този интерконектор ще бъде само 2,8 млрд. куб. м годишно, съответните количества газ не са толкова впечатляващи.

Сравняването на общия гръцки капацитет за регазификация и пренос с капацитета за влизане/излизане на различни граници може да изглежда неоправдано, тъй като добавянето на капацитет за пренос е сравнително рутинна работа. И все пак, докато проектите за FSRU имат ясен график на проекта – макар и условен за FSRU Волос и Солун (чака окончателно инвестиционно решение – FID) – разширяването на капацитета на преносната система на ДЕСФА може да се окаже conditio sine qua non.

Има и още едно усложнение, което трябва да се вземе предвид. Въпреки че IGB ще разчита основно на внос чрез FSRU в Александруполис, търговците ще могат да го използват – или поне ще се стремят да го използват – и за втечнен природен газ, разтоварен на други гръцки терминали, след като IGB бъде свързан с преносната система на DESFA. Интерконекторът Гърция-България (IGB) би могъл да се използва и от доставчици на ВПГ през турските терминали – по-специално на FSRU Сарос. Това също ще бъде възможно, след като IGB бъде свързан с турско-гръцкия интерконектор Kipi/Ipsala, а по-късно и с Komotini.

В обобщение, очертават се значителни възможности за внос на ВПГ през терминали, по-големи от съществуващите капацитети за пренос и изход от Гърция.

Е, и какво от това, ще кажете? Може да си помислите, че искам да кажа: „О, боже, каква сложна ситуация!“. Но това не е така. Това, което казвам, е следното: и Гърция, и Турция ще се справят с предизвикателствата на пазара по свой собствен начин, без да доминират еднозначно и това е добре за Балканите, добре за търговците от ЕС, добре за региона и добре за всички, с изключение на политиците, които искат да балканизират пазара.

Диверсификацията на риска – основен фактор за смекчаване на последиците от кризата

Намираме се в разгара на глобална газова криза, така че диверсификацията на риска и либерализацията са задължителни условия за стабилността и предвидимостта на газовите пазари в ЮИЕ и ЦИЕ. Това е, което трябва да се има предвид и в крайна сметка е това, което ще ни помогне да преминем през него. Пазарът ще надделее – така както винаги правят пазарите. И той ще надделее независимо от мегаломанията на политиците в Русия, Турция, Гърция, България или която и да е друга страна, които се изкушават от крайностите в енергийния си национализъм и мислят – както правят политиците – от гледна точка на геополитиката, на регионално доминиращата роля на своите страни и на „националните шампиони“. И които следователно се стремят да си осигурят уникален статут на своя „хъб“ и геополитически брокерски хонорари за своите „шампиони“.

Това което искам да отправя като послание: престанете да се опитвате да спечелите за сметка на другия и се разберете! Ако гигант като „Газпром“ не успя да доминира на газовия пазар в Европа, какви са шансовете на държава от нашия регион без неговите ресурси да го направи? Точно нула!

За всяка пречка и прекомерна амбиция си има противодействие – втечнен природен газ срещу тръбопроводен газ, гръцки срещу турски терминали, внос срещу местен добив на газ, управление на предлагането срещу управлението на търсенето и т.н.

В някои ситуации е от съществено значение да имаме терминали за втечнен природен газ, какъвто беше случаят в началото на кризата, след като Русия нахлу в Украйна. В други случаи е изключително важно да се има местен добив на газ като застраховка срещу прекалено високи цени. При определени сценарии може да се окаже, че за дадена страна е по-важно да разполага с конкурентни търговци на газ със стабилни пазарни дялове, които да обръщат големи обеми и да работят на няколко пазара.  Или да разполага с обширни съоръжения за съхранение на газ, за да балансира потреблението и да посреща пиково търсене при възможно най-ниски цени.

Конкуренцията между Турция и Гърция – съревнованието за титлата „газов хъб“ и ролята на „врата“ на региона за втечнен природен газ – е здравословна и ще има положително въздействие върху регионалния газов пазар. Не защото някоя от тези две страни ще успее, а другата ще загуби – смисъла на игра с нулева сума. Но защото и двете едновременно ще успеят и няма да успеят – като междувременно са облагодетелствали както себе си, така и всички останали с упоритите си усилия да не останат по-назад от конкурента.

Всяка една от страните има своите силни карти в това състезание. По този начин:

Гърция, като държава членка на ЕС, ще остане по-сигурен маршрут за внос на втечнен природен газ и държавата с по-нисък политически риск. По-ниското съотношение между вътрешното потребление и потенциала за износ е добро предзнаменование за амбициите на Гърция да си осигури значителен дял от вноса на втечнен природен газ в региона, особено за задоволяване на пиковото търсене. Въпреки това трудностите с инфраструктурата за разтоварване и пренос на втечнен природен газ и по-високите разходи за пренос могат да подкопаят нейния устрем.

Турция, от друга страна, е най-големият вносител и потребител на газ в региона и следователно разполага с най-диверсифицираните доставки и с необходимата ликвидност на газа, за да балансира регионалния пазар. Освен това започването на добива на природен газ от турския участък на Черно море, което трябва да се случи скоро, което ще добави допълнителни аргументи в полза на Анкара.

Политическият риск за Турция обаче остава по-висок поради различни причини, най-малко три:

Първо: Турция не е член на ЕС и там не се спазват разпоредбите на ЕС. Това има своята цена, когато газът с произход от Турция се сблъсква с пречки поради липсата на междусистемно споразумение между операторите на преносни системи на България и Турция.

Второ: скоро в Турция предстоят президентски избори. Въпреки че резултатът от тях е несигурен, е сигурно, че политическите рискове ще скочат до рекордни стойности. Нещо повече, последиците от възможните негативни резултати за отношенията на Турция с ЕС и Запада като цяло са още по-малко предвидими.

Трето и най-важно: настоящият президент на Турция, Реджеб Таип Ердоган – както вече съм писал в A&A – възлага надежди на схемата за посредничество при доставките на руски стратегически стоки, включително газ за ЕС, без да се вземат предвид санкциите. Това е цел, която досега се е изплъзвала на други политици, особено на бившия германски канцлер Ангела Меркел, която не беше случаен политически играч. Така че защо г-н Ердоган да успее там, където всемогъщата г-жа Меркел се провали? И какви ще бъдат политическите последици, ако той се провали?

Къде е България?

Най-силната страна на България е нейната инфраструктура за транзит и съхранение. И все пак значителна част от транзитните капацитети на България са резервирани от „Газекспорт“ – поне 90 % от тези за Сърбия, 65 % в случая с Румъния и доскоро 100 % от транзитните капацитети за Северна Македония. Теоретично българското правителство – а в същото време и гръцкото – е безсилно да предложи на когото и да било начин да заобиколи регулаторната рамка на ЕС, която предполага конкурентни търгове за разпределяне на капацитети за регазификация, пренос и съхранение. И все пак Газекспорт успя да си осигури господстващо положение благодарение на предишен дългосрочен договор за транзит с Булгартрансгаз, който се простира за години напред: този договор, който резервира линии 2 и 3 на Трансбалканския газопровод, изтича в края на 2030 г. С намаляването на обемите (и приходите от) газ, продавани на клиентите му от ЕС, и с началото на санкциите, „Газекспорт“ рано или късно ще трябва да освободи хватката си върху преносната система на България. Но въпросът с освобождаването на капацитета все още не е решен.

Въпреки това споразумението между Боташ и Булгаргаз изглежда предвещава нова реалност, дори и да бъде оспорено от ЕК, тъй като ще ускори приключването на междусистемното споразумение между Булгартрансгаз и Боташ. Реалност, в която вносът на втечнен природен газ през турски и гръцки терминали, в комбинация с неруски газ, пренасян по тръбопроводи по Южния газов коридор, би могъл напълно да компенсира загубата на руски газ в Централна и Източна Европа, включително Украйна.