Свързаност, която (не)трябва да свързва: Румен Радев се застъпва за Росатом

Българският президент Румен Радев заяви, че България е на път да наложи вето на предложените от ЕС санкции срещу руската държавна ядрена компания „Росатом“. Той се позовава на българския национален интерес, така че вероятно твърди, че България е твърде зависима от „Росатом“, за да бъдат санкциите приемливи. Ако е така, той греши по три причини:

– Първо, зависимостта на България от „Росатом“ бързо намалява – и нещо близко до независимост е напълно възможно.

– Второ, трябва да бъдем предпазливи, когато облагодетелстваме компания, която е част от тъмната страна на руския стратегически ядрен арсенал.

– Трето, представите на г-н Радев за Русия и отношението ѝ към България са остарели с повече от 15 години – и очевидно са били погрешни още тогава.

Много страни, които някога са принадлежали към бившия социалистически лагер – комунистическия блок, ако предпочитате – са наследили от онази епоха енергийна зависимост, свързана с ядрената енергия, от наследника на Съветския съюз – Русия. Това е наследство, което е трудно да бъде преодоляно, не на последно място защото алтернативите не са нито наблизо, нито лесно достъпни.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Големият шлем, който така и не стана

В продължение на много години подробното проучване на руската енергетика беше в центъра на професионалната ми работа. Началото бе поставено с работата ми като посланик на България в Москва от 2000 до 2006 г. – в първите години на президентството на Владимир Путин. Тогава дейностите, свързани с така наречения енергиен „Голям Шлем“, заемаха важно място сред задълженията ми. Неофициалният термин „Голям шлем“ се отнасяше до тройка грандиозни проекти, които бяха предложени и в които участваха Русия и България, а именно

– Петролопроводът „Бургас-Александруполис“ с дължина 279 км и годишен капацитет от 35 милиона тона, който щеше да пренася руски петрол от българско пристанище на Черно море до гръцко на Егейско море;

– тръбопроводът „Южен поток“ – с дължина 2380 км и капацитет 63 милиарда кубически метра годишно – който щеше да пренася руски газ по дъното на Черно море до България, а оттам до Сърбия и до други страни в Югоизточна и Централна Европа, заобикаляйки неудобните украинци, с които Русия и без това е в конфликт; и

– нова атомна електроцентрала (АЕЦ) край българския град Белене на Дунав, която щеше да добави 2 GW мощност към вече съществуваща такава в по-старата българска АЕЦ в Козлодуй, също оборудвана с руски реактори.

Споразуменията бяха подписани през 2006 г. от двама лидери, свързани с Българската социалистическа партия (бившите комунисти), които тогава заемаха най-високите държавни постове, а именно президентът Георги Първанов и министър-председателят Сергей Станишев. По същество Големият шлем трябваше да послужи като компенсация и застраховка за руските икономически и политически интереси след присъединяването на България към Европейския съюз (ЕС), което се случи в началото на 2007 г.

В крайна сметка нито един от проектите не беше осъществен. Поне не в първоначалния си вид, макар че сегашният газопровод „Турски поток“ има известна родствена прилика с „Южен поток“, а проектът за АЕЦ „Белене“ не беше напълно изоставен, а България плати цяло състояние за два руски ядрени реактора, които сега не може да използва. Борбата за това те да не бъдат реализирани обаче продължи няколко години. И тук идва и моята история: преди повече от десет години, вече без да се съобразявам с посланически ограничения, написах изследване, озаглавено „АЕЦ „Белене“ – мисията невъзможна“, в което подробно аргументирах, че предложената атомна централа е не само много лоша идея от гледна точка на България, но и просто неосъществима. Статията се прие добре в професионалните среди и изглежда, че още се търси. Със сигурност трябва да се осъвремени, но основните тези са актуални и днес. 

Санкции за Росатом: Президентът Радев казва „не“

Може да попитате, защо е това пътуване назад по пътя на спомените? Това, което го предизвика, беше неотдавнашното изявление на Румен Радев, настоящия президент, че България е на път да наложи вето на евентуални санкции на ЕС срещу държавната корпорация „Росатом“, този бастион на руската ядрена енергетика, тъй като те противоречат на „националните интереси“ на България. Г-н Радев не уточни по-подробно какви точно са тези интереси. Но основното му послание беше, че ядрената енергетика на България ще продължи да зависи от „Росатом“ и че тази зависимост е нещо повече от темата за ядреното гориво, за резервните части и лицензите.

ЕС винаги е бил чувствителен към опасенията на България, свързани с енергийната сигурност – съвсем наскоро предостави на страната дерогация по отношение на санкциите срещу вноса на руски суров петрол заради рафинерията в Бургас, собственост на „Лукойл“. Следователно въпросът, който се разглежда, не е въпрос на безразборни санкции срещу „Росатом“ и руската ядрена промишленост, а на санкции, чийто обхват е договорен с консенсус на равнище ЕС и ще бъде разширяван постепенно, така че ползите да надхвърлят разходите, т.е. според график, при който вредите, нанесени от санкциите на държавите членки на ЕС, няма да надхвърлят ползите от тях.

Росатом има както гражданско, така и военностратегическо подразделение. Но няма китайски стени между двете. Точно обратното: ресурсите и материалите текат свободно между тях, а по отношение на пазарите изглежда няма усещане за изключителна територия. Например няма никаква гаранция, че парите, които Росатом е получил за онези неизползвани реактори, които купихме за АЕЦ „Белене“, не са финансирали нови ядрени бойни глави, насочени към нас.

В своето военностратегическо подразделение Росатом отговаря за стратегическите ядрени оръжия на Русия и за производството, проверката и подмяната на ядрените материали в ядрените ракети и бомби на страната. Недопустимо е държавният глава на страна членка на НАТО, при това бивш военен, да не успее да идентифицира заплахата, която Росатом представлява като олицетворение на руската доктрина за първи ядрен удар срещу членовете на НАТО. Включително и срещу нас самите. 

Как да наречем подобен провал? Е, изберете сами. Дали е грешна преценка? Или е предателство?

 Във военната доктрина на Русия стратегическата стойност на АЕЦ, построени от „Росатом“ в чужбина, винаги се разглежда от две гледни точки. От една страна, изграждането и обслужването им се разглежда като търговско начинание, докато стратегическата им стойност е свързана с последващата търговия и услуги към тях, които увеличават зависимостта през целия жизнен цикъл на въпросните ядрени реактори. Но, от друга страна, АЕЦ са и активи, които имат потенциал да бъдат използвани за заплаха и изнудване на приемащите ги държави.

Достатъчно е да разгледаме събитията в Украйна и превземането на Запорожската атомна електроцентрала (ЗАЕЦ) от руските окупационни войски. Първоначално се смяташе, че руснаците са били мотивирани да я окупират заради перспективата да притежават мащабен енергиен източник, който да им позволи да контролират основен актив от енергийната система на Украйна. По-късно обаче АЕЦ става част от психологически операции на Москва в контекста на стратегическите спекулации с уязвимостта, която тя представлява за украинската национална сигурност, на фона на предположенията за възможна първа употреба на ядрено оръжие от страна на Русия. Да, ставаше въпрос по-скоро за заплаха от използването им, отколкото за вероятността от действителното им използване. И все пак това беше класически случай на ядрен шантаж, при който Киев и светът умишлено бяха оставени да гадаят.

Освен това, дори и да не се стигне до пряко използване на ядрено оръжие, не може да се изключи конвенционален удар по АЕЦ, който би имал парализиращия ефект на ядрена бомба, но без да се използва такава. И от руска гледна точка той би имал ясно изразено предимство. С напредването на военните действия ставаше все по-ясно, че г-н Путин и Русия са ограничени от различни възпиращи фактори при обмислянето на пряк първи ядрен удар, но не виждат особени пречки да предизвикат едно от двете неща:

1. – Първо, „техногенна“ катастрофа с неизвестна причина; или
2. – Второ, конвенционален удар по украинска ядрена централа – или от труден за идентифициране източник, или, което е по-вероятно, такъв, който може да изглежда така, сякаш е извършен от самите украинци.

По-близо до дома

Но нека се върнем към България.

Ядреният риск в енергийния сектор на страната надхвърля възможностите на българския държавен бюджет да го поеме и управлява. В мирно време проблемът се ограничава до опасността от техногенна катастрофа – риск, който номинално се покрива от застрахователните полици за ядрен риск. Въпреки това, в случая с единствената действаща АЕЦ в страната, АЕЦ „Козлодуй“, застраховката на ядрения риск на централата е недостатъчна според европейските стандарти и на практика прехвърля целия риск върху българския държавен бюджет, както по отношение на застраховката за щети на централата, оборудването и персонала, така и по отношение на застраховката за щети на трети лица в България и извън нея.

Дотук зле. Но става още по-зле, защото не живеем в мирно време. На фона на войната в Украйна и заплахата за нейните АЕЦ рисковете за ядрената енергетика на България положително светят на фона на околния мрак, зловещо и тревожно.

От една страна, защитата на една атомна електроцентрала е трудно постижима, дори ако държавата инвестира милиарди евро в най-модерните системи за противовъздушна отбрана или антитерористични системи. Защото те могат да се окажат неефективни в деня Х, когато това наистина ще имат значение.

От друга страна, трябва да се запитаме „защита срещу какво?“ Адептите на гражданската ядрена енергетика обикновено изтъкват, че съвременните ядрени реактори могат да издържат на директен удар от граждански самолет. Без съмнение. И това е възможен риск, така че е уместен аргумент. Но няма защита срещу съвременни оръжия, предназначени да разрушават бетонни убежища и бункери. На тях не може да издържи нито един реактор. И да, има международни конвенции; и има ангажименти на държавите да не атакуват ядрени обекти. Но колко струват тези гаранции сега, когато г-н Путин грубо наруши гаранциите, предоставени на Украйна по силата на Будапещенското споразумение от 1994 г.? Според мен не много. Особено като се има предвид, че самият г-н Путин е най-вероятният нарушител на тези конвенции и ангажименти в близко бъдеще.

„Зависимостта“: фалшивият аргумент

И накрая да се върнем към предполагаемия аргумент на г-н Радев, че България е „зависима“ от „Росатом“. Отговорът е, че това не е така. Или поне, че не е необходимо да бъде, ако не искаме да бъде – и ако сме готови и предприемем някои доста очевидни и лесни стъпки.

Нека първо разгледаме свежото ядрено гориво. Досега АЕЦ „Козлодуй“ се снабдяваше с него изцяло от „Росатом“ – или по-точно от неговото подразделение за гориво „Твел“ – като настоящият договор е до 2025 г. На пръв поглед това не звучи окуражаващо, но всъщност проблемът със зависимостта вече е почти решен. По силата на договора, подписан през 2019 г., Росатом планира доставка на гориво по-късно през 2023 г., която може да се осъществи, но може и да не се осъществи. Но няма недостиг на гориво, така че Козлодуй разполага с достатъчно запаси от ядрено гориво.

И когато те най-накрая свършат, АЕЦ също ще бъде добре, защото сме предприели решителни стъпки към диверсификация. Те са под формата на 10-годишни договори за доставка, подписани в края на декември 2022 г. с шведското дъщерно дружество на американската компания Westinghouse (за блок 5 на АЕЦ) и с френската Framatome (за блок 6: затворените блокове 1-4 бяха по-стария тип ВВЕР-440). Доставките трябва да започнат през 2025 г. А включените количества гориво са достатъчни за експлоатацията на блоковете, така че няма да се наложи АЕЦ да сключва нов договор с Tvel.

Ситуацията не е идеална по две причини.

Първо, изглежда, че и двете западни фирми може да искат по-висока цена от руснаците, които са имали своите причини да предлагат в последния момент „щедри“ условия, просто за да затормозят избора. Но разликите в цените на горивата са сравнително незначително съображение: например през 2022 г. АЕЦ „Козлодуй“ е консумирала само ядрено гориво Tvel на стойност 100 млн. долара за всеки от двата си блока, но е продала 16,5 тераватчаса електроенергия за повече от 2,5 млрд. долара. И, между другото, цените на електроенергията са се повишили значително оттогава.

Второ, „Фраматом“ и „Уестингхаус“ биха могли да доставят гориво, произведено от руски уран. Това означава, че рисковете остават, тъй като доставката на гориво от Framatome зависи от доставките на Росатом, които могат да бъдат прекъснати, ако нивото на напрежение между Русия и Запада стане достатъчно високо. Някои могат да твърдят, че г-н Путин „никога не би направил това“, че това би било ирационална стъпка. Но това е несигурен аргумент. Прекъсването на доставките на газ за Европа е също беше с етикет – това „никога няма да се случи“. И все пак се случи.

Все пак може да се твърди, че да се скараш с „Фраматом“ – голям клиент, зад когото стои голяма държава – би било по-драстична стъпка за Росатом, отколкото да се скараш с малка България. Г-н Путин може да го направи. Но това предполага повече напрежение, още повече отчаяние от негова страна. Следователно е по-малко вероятно.

В края на краищата руският уран е напълно заменим.

В обобщение, зависимостта на България от Русия и „Росатом“ за свежо ядрено гориво вече е драстично намалена, както и рисковете, макар и те да не са нулеви. Така че г-н Радев може да спи много по-спокойно по този въпрос – мечтаейки за неговия Голям шлем.

Но освен свежото гориво, може да се посочи и друг вид зависимост от Росатом. А именно, зависимостта от него по отношение на услугите, свързани с АЕЦ „Козлодуй“ по отношение на оперативните процедури, протоколите за поддръжка, системите за контрол, резервните части, преработката на отработено гориво и сертифицирането на удължаването на живота на реакторите. Подходите към този въпрос се различават. От една страна, дълбоко потопени в постсъветските зависимости, поддръжниците на руската ядрена индустрия настояват, че само Росатом може да потвърди безопасността на реакторите, като игнорират алтернативите. От друга страна, новите български имена в списъка на санкционираните по американския закон „Магнитски“ включват тези на трима видни членове на българския ядрен енергиен елит – бившия министър на енергетиката от БСП Румен Овчаров и двамата бивши изпълнителни директори на АЕЦ „Козлодуй“ Иван Генов и Александър Николов. Това не оставя никакво съмнение относно степента на загриженост сред нашите съюзници, че проникването на руските интереси в отрасъла го превръща както в заложник, така и в проводник на военните цели на г-н Путин.

Що се отнася до идеята, че България е зависима от „Росатом“, това е по-скоро въпрос на възприятие, отколкото на обективна оценка на набора от алтернативи, които са на разположение на страната.

Българската Агенция за ядрено регулиране (АЯР) е тази, която в крайна сметка отговаря за сертифицирането на стандартните 10-годишни удължавания на живота на двата оставащи реактора на АЕЦ „Козлодуй“, които трябва да бъдат получени при изтичане на лицензите им – през 2027 г. за блок 5 и през 2029 г. за блок 6. Неруски лаборатории и технически експерти могат да извършат техническите проверки, необходими на реакторите, за да отговарят на стандартите на АЯР. Украинските компании в областта на ядрената енергетика са развили независима техническа експертиза в обслужването на ядрени реактори съветско и руско производство, която може напълно да замени експертизата на Росатом. В крайна сметка никой не оспорва безопасността на украинските АЕЦ.

Що се отнася до безопасността на ядреното гориво, отново, американско ядрено гориво е използвано както в чешките, така и в украинските АЕЦ. Следователно такова гориво е било лицензирано както в Украйна, така и в ЕС. Така че не би трябвало да има сериозни пречки регламентът на АЯР да разреши използването на американско ядрено гориво и в България.

И в двата случая България трябва да се научи да използва опита на украинските инженери и учени, преди двата реактора на АЕЦ „Козлодуй“ да намерят място като експонати в музея на постсоциалистическите ядрени куриози.

Да не говорим, между другото, за другите два реактора, така неблагоразумно „купени“ при бившия премиер Бойко Борисов за така и не построената АЕЦ „Белене“. Връзката с Киев може да се окаже полезна при намирането на приложение на тези „бели слонове“: украинците могат или да купят реакторите и да ги използват в бъдещата си АЕЦ, или да помогнат на България да ги използва за спрените нови блокове в Белене – или може би за допълнителни мощности в Козлодуй – заобикаляйки Росатом.

Нека си го кажем направо. Независимо дали г-н Радев ще наложи вето на санкциите на ЕС срещу „Росатом“, никой няма да му позволи да строи или обслужва ядрени блокове на територията на ЕС – поне докато трае войната и докато Русия остава екзистенциална заплаха за съюзите, в които членува България. В края на краищата „Росатом“ е компания на г-н Путин, точно толкова, колкото и „Газпром“, и е компанията, отговорна за ракетите, насочени към страните от НАТО. Този факт – и произтичащият от статута на парий на Росатом – е нещо, което такива като г-н Радев не могат да променят в краткосрочен и средносрочен план. Не и днес. И не утре.

Президентската зиг-заги – и необходимостта от ясен избор

Правителството на България направи стратегическа грешка преди години, когато подкрепи идеята на президента Първанов за „Голям енергиен шлем“. Не обичам да казвам „аз ви казах“, но, да, казах ви! Предупредих правителството за тази схема и когато то не ме послуша, регистрирах протеста си, като поисках от министъра на външните работи да прекрати договора ми като посланик в Русия.

Основната теза в докладите ми до правителството беше, че действията на президента Путин стават все по-враждебни и непредсказуеми; и че следователно рисковете, свързани с по-тесни енергийни връзки и стратегически партньорства с Русия при неговото управление, може да станат невъзможни за намаляване.

Истината за това трябваше да е ясна още тогава. И със сигурност е ясна и сега!

И все пак, с невероятен цинизъм, президентът Радев упорито продължава да поддържа наследството на президента Първанов. По този начин той дори заплашва да наложи вето на решение, което отразява общия стратегически интерес на всички държави от ЕС и НАТО – с изключение на Унгария, поне докато странният Виктор Орбан продължава да управлява там. А именно споделеният интерес да се ограничат приходите на режима на Путин и уязвимостта на Европа от евентуално използване на АЕЦ от Русия като спящи ядрени бомби.

Едно нещо е сигурно. Неотдавнашните допълнения към списъка на санкционираните по закона „Магнитски“ разкриха по ярък начин избора, който българите трябва да направят след нахлуването на г-н Путин в Украйна. Просто няма място за трети път между Русия на Владимир Путин и нашите приятели от ЕС и НАТО.