„За Празниците и Паметниците“

Коментар за Алтернативата

Празнично ли ви е? Възторжено ли ви е, на 3 март? Както например на 24 май, или на 6 септември. Няма го нещо ентусиазмът. Празникът е истински, когато идва от вътрешно убеждение, от памет, която не е оспорвана или компрометирана във времето от неискреност и злоупотреба.

И на днешния ден ще има хора, които качват връх Шипка, ще полагат цветя пред Мавзолея Костница. Всеки българин поне веднъж в живота си трябва да се качи там. На Шипка всичко е безкомпромисно – и тогава, когато опълченците са удържали на атаките на редовната турска армия на Сюлейман, докато дойде Радецки и така, твърдят военните историци, са предрешили хода на войната. И градежът на този паметник, направен от други герои, останали незабелязани и анонимни, дори на откриването му.

През годините винаги съм се питал, защо вместо цялата разноцветна, истинска история, постоянно ни поднасят полуфабрикати за масова консумация, исторически и ментални шаблони, които вместо да оставят подвига да свети със собствена светлина, го правят да звучи натруфено и изкуствено, за текуща политическа злоупотреба на неуверени в себе си политици.

Колкото и паметници и улици да наречете на чужди генерали, царе и дипломати, паметта за подвига е неръкотворна, Пантеонът е в душата, не в камъка.

Ето и днес прочетох откровената лъжа за тези 200 хиляди руски войници загинали във войната. Кому е нужно да се лъже? С какво признателността и паметта ще спечелят, ако не са реалните цифри на загинали в битка и от болест, а напомпаните с политически анаболи числа, които едни несръчни политичари използват за да изтъкнат /не/значимост на собственото си коленопреклонение, като го превърнат в разграничение спрямо други българи. Не вярвам, че се прави в името на паметта на падналите войници, защото те нямат нужда да бъдат повече, за да има по-голяма признателност. Подвигът не е функция на количество, а на качеството на Духа.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Руски и наши политици, които искат да приспят естествената потребност на хората да знаят и помнят, имат нужда от тези фетиши, за да ги превърнат в раболепен рефлекс, за текуща днешна употреба.

Да, имаме признателност, но не към текущите цари в Кремъл, още по-малко към патриарсите им, нищо че нашите държавни мъже и жени, коленичат пред тях. Признателността е към онези войни и пълководци, и тази памет към тях, се тачи по добре отколкото в самата Русия.

Истинският проблем е в това, че на националния си празник, нямаме памет за собствените си герои. Погледнете наоколо къде са паметниците и признателността на чуждите царе и генерали, и къде са нашите. И ми казвате, че сме завършена нация? Че сме забили устоите на българския градеж во веки веков след като националния ги герой Апостола е в нозете на някакъв незнаен войн под главното тепе на Пловдив, а някакъв нелеп градеж на чужда армия окупатор се извисява в центъра на столицата, над всякаква друга памет и признателност, сякаш за да покаже че още производна, а не органична нация и държава.

И тази историческа ферментация на народа ни продължава и ни пречи да вземем най-правилните решения и днес. Защото признателността навън се превръща в комплекс, който наши и чужди паразити превръщат в корупция, в богатство за малцина и бедност за всички. След признателността идват изключителните сделки за по-скъп природен газ, суров нефт, контролът върху българската икономика и финанси.

Погледнете списъците Магнитски – и първия и втория, до един, всички са свързани с криво разбраната им „признателност“, която те самите са превърнали в лично богатство и политическа кариера именно чрез „сделките на признателност“.

Промяната ни трябва в много посоки, но докато националния си празник, не говорим са националните си герои, докато не сменим имената на централните улици, за да носят белега на българската история и памет, докато не премахнем знаците на принадлежност към чужди империи, и въздигнем паметта за умишелно забравените – като горяните, като българските царе и генерали, все ще кретаме на опашката на европейските народи и като материя и като дух.

Важни са празниците и паметниците, но не тези от миналото, а тези които градим днес. За да има какво да празнуват следващите поколения – примерно Деня на Българската Промяна.

От нас зависи. Днес и сега.