Страхувам се либералната общност да не остане малцинство
Фашизмът не е нов феномен, а нещо, което се повтаря. Не виждам точно оразмерена цикличност, но е видно как при овакантяването на идеологическото пространство започва да навлиза друго идеологическо пространство, базирано на представата за ред. Има и друга страна, а тя е страната на тихия еснаф, на човека, който просто иска обезпечен ред в ежедневието си. Тенденцията не е странна – тя просто се радикализира и довежда до устоите на човека, който по-скоро ще ви се стори редови „бюргер“. Фашизмът може да бъде тих и придирчив. Костадинов се вписва в образа на криптофашиста; има видими белези на риторическо умение, фокусиран върху осезаеми точки, и ги покрива. Така е ориентирана речта му. За съжаление посоката е точна. Този политически играч е по-опасен, отколкото проявявалите се досега. Сидеров беше човек, на когото ролята може да омръзне. Той започна да импровизира и премина в друга целева група. Костадинов е по-систематичен и подреден – като самодисциплиниращ се актьор, за съжаление, ще бъде по-ефективен; черпи корени в митологемите на Първото и Второто български царства, а енергия – от по-близко историческо време: от Възраждането до ПСВ. Това коментира в студиото на Алтернативата режисьорът Явор Гърдев.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
В политическите процеси се оголи истина – национализъм, чийто периметър беше покрит от социалистическата партия във времето на Прехода и от комунистическата в периода 1956-89 г. Това, че не сме станали по-дисциплинирани ни имунизира откъм особени тежки последствия в определена посока. Просто липсата на дисциплина проваля дори и лошия проект. Когато ситуацията е нестабилна, да кажем епидемиологична, има естествена склонност към търсене на опори – тогава лозунгите почват да си приличат навсякъде. От една страна има склонност към неособено ангажиране към ангажиране и постигане на нещо, а от друга – желание за ред. В нашия случай тези неща малко се саботират едно друго, но пък тенденцията винаги е да има ред. Перспективата на масовото въображение е този ред да бъде по някакъв начин „монархизиран“.
В Русия, а и не само там, има доста военни детски подразделения – въпросът е доколко този маскарад се свързва с идеологизация, идваща от налагания напоследък дискурс за недостъчност на суверенитет на страната – дискурс, с който лесно се спекулира. Въпросът може лесно да бъде експлоатиран на емоционално ниво и темата лесно да се измести в услуга на геополитически интереси. Българинът много държи всичко да зависи от него, но чрез абстрактния характер на това „зависене“ и произхождащата от него власт, може лесно да бъде подхлъзнат съм нещо, което само изглежда суверенитет. Българската чапатост и склонност към фиктивна резистентност някой да те управлява изобщо, се проявява във всички посоки. Но има и силна инатливост, придаваща особени черти на българския суверенитет и в тази политическа констелация по-скоро го движи към източната сфера. Историята показва, че бденето не е най-полезният вариант. В страната има голям комуникационен проблем. Двете различни в политическия си възглед общности се радикализират, а радикализацията води до тяхното консолидиране. Така политическият проблем ще нараства. Трябва да се търсят пътища за разговор. Изобличаването не е достатъчно, защото то би могло да доведе изобличителя до позицията на малцинство и тогава той ще бъде изобличен. Страхувам се либералната общност да не остане малцинство, посочи в заключение Гърдев.
