Посланието за покаяние не трябва да идва от жертвите, а от средите на насилниците
34-те години преход ни научиха да живеем свободно, научиха ни на толерантността да възприемаме и чуждо мнение, без непременно да сме съгласни с него; че в голяма степен съдбата си е в наши ръце. Научихме ли по-сериозни политически и обществени уроци, на които да стъпим в името на бъдещето? Там сме малко по-несполучливи. Няма истински лоши ученици, а не достатъчно мотивирани; има лоши образователни системи и неподходящи общества каквото е и българското. Един урок не разказахме истински. Българските историци винаги мечтаят да станат политици. Чужди историци са ми споделяли, че са очаквали да се избием на базата на исторически факти, а не проляхме кръв. Тази добродетел на българското общество има своята цена. От Кръглата маса наложиха думата „преход“, от която не можахме да избягаме. От първия ден предпочитам да говоря за „посткомунизъм“. Те казаха, че пускат промяната и енергията на опозицията в замяна на здравето, благосъстоянието, бъдещето на децата и доброто им име да бъдат гарантирани, като всичко останало, което са обещали – свободата, демокрацията, местната власт – се очакваше да идва на части. Това е сделката. Постигнаха съгласието да не се избием при тяхна институционална защита, като чрез Конституцията иззеха контрола. Казахме им, че така не просто имаме ненаказуемост на онзи елит и службите му, но и им даваме пълния контрол при управлението на Прехода. Излязоха тогава 39-те, но Желев натисна Дертлиев и така стана, коментира в студиото на Алтернативата политологът и антрополог проф. Васил Гарнизов.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Едната от страните консумира активите веднага, а при другата очакваните ползи идват бавно. „Покаяние“ на Абуладзе е доста грешен филм. На него сценарист трябва да му е Луканов, консултант да му е Лилов, а режисьор – някой от големите комунистически режисьори. Посланието за покаяние не трябва да идва от жертвите, а от средите на насилниците, а те в България мълчаха. Ва тези избори Петко Симеонов беше един от големите агитатори за Григорова! Много често потомците на насилниците злоупотребяват с травмите и лошите чувства на жертвите.
Сакскобургготски имаше историческия шанс да въведе темата за среща лице в лице на жертви и насилници или потомците им в името на това бъдещето на България да се гради на една по-нефрагментирана основа. За мое най-голямо съжаление д-р Желев беше марксист и проведе целия преход по един тъп марксистки начин. Липсваше разговор между насилници и жертви. Царят, без да е марксист, постъпи по същия начин. Дълбоко вярвам, че той и досега се мисли за цар, който полага усилия за обединител; вкара децата на насилниците в обща листа и получи представителност. Едните ходеха на поклонение на партизански паметници, другите – на поклонение на жертвите в Ловеч и Скравена. Втори провал. При 34 години посткомунизъм, нито един от тях не се извини. И какво? – „Поемам вината с мезетата.“ – убийствен цинизъм. Първият, открехнал уста по темата, се нарича Васил Терзиев. Той започна кампанията си с извинение. И това трябваше да се развие, но сред потомците на ДС се надигна подмолен вой срещу него. При второто си интервю той даде заден ход – разочароващо! Но вратата остана отворена. Въпрос на политическа зрялост е пред нея да се заформи опашка. Технократите се чувстват неловко, когато влязат в разговор за обществените дела, а той е започнат.
Амнистията бе дадена с кръглата маса с „Няма да ви пречим да си ровите в архивите, това е минало.“. Амнистията обаче не предполага амнезия, защото раните се възпаляват, особено по избори. Трудна беше победата на Терзиев. Да носят отговорност лидерите чрез политиките си и да ги адресират. Разговорът е отворен, посочи в заключение проф. Гарнизов.
