Виждам оптимизма в малките общности – там хората общуват лично и чрез дейността си
Оптимизмът е желание да вярваш, че бъдещото ще е по-добро, защото един от основните проблеми на съвременното ни живеене е това, че хората не искат да вярват. Когато се откажеш да вярваш, че бъдещето може да е по-добро, това действа угнетяващо както на индивида, така и на обществото. Нещата зависят от индивидуалните избори на всяко семейство. Много хора виждаха оптимизма в това да изнесат децата си навън. За тях това беше гаранция, че има възможност за оптимизъм в бъдещето, което в много от случаите има обратния ефект, защото в някакъв смисъл те разделят оптимизма навън и песимизма тук, което не е добрият подход. Всички партии в опозиция са дълбоко песимистични, а партиите на властта са с розови очила. Най-потискащото е, че си мислим, че България извървява уникално лош път, а всъщност така вървят всички демокрации. За мен е голяма изненада, че цели общества се преизмислиха като оптимисти, напр. Финландия. Но има и държави, които са подтиснати. Изследване на европейските ценности, последно от 2017 г., показва картата на оценката за живота и възгледа за света. Впечатлих се, че Европа е разделена на коридори. От Балтийските републики до нас едва 10% от хората са доволни и щастливи от живота. Държавите-щастливци са Франция, Великобритания, Дания, Швеция и т.н. Трудно ми е да намеря причината защо е така, коментира в студиото на Алтернативата историкът и културолог проф. Райна Гаврилова.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Ако се сравним с развитите демокрации, това, което се запечата в съзнанието ни, беше популярната култура. Свързахме живота си с този dream world и започнахме да се самоизмерваме с него. А как да се окажем там, ако не си вдигнем производителността на труда? Затова, като не можем да се сравним с онзи демократичен свят, ни остава да сравняваме само с миналото и то започва да ни се вижда най-велико. Дори грубата чалга поизчезна за сметка на преработени народни мотиви и възстановки. Когато пък се появяват хумор и сатира, са твърде злостни. В момента сатирата просперира, което не е добре. А думите са творчество и искат талант. В театрите настъпи масов хилеж, при това не на място.
Докато работех в Отворено общество, проведох сбирка на умни хора, за да си говорим какво може да се направи. Ще цитирам покойния проф. Б. Богданов: „Малките общности.“. Това е и отговорът ми днес – малките общности. Не вярвам, че промените могат да се правят с големия пергел. Виждам оптимизма в малките участъци, защото там хората общуват лично и чрез дейността си. Там ключово е усещането, че участваш – основа за самочувствие и оптимизъм. Много зависи и доколко гласовити са групите, така че говоренето и показването са изключително важни. Най-страшна е изолацията. Не вярвам в конспиративни теории, но има опити да се контролира масовото подсъзнание. Новите технологии дадоха широки възможности. За съжаление общественото говорене днес е т. нар. 25-и кадър, посочи в заключение проф. Гаврилова.
