Путин провокира глобална война – Част 2
Илиян Василев
С такива приятели ….
Някои читатели на „Анализи и алтернативи“ (А&A) – особено тези, които го четат само от време на време, за да си вдигнат кръвното налягане – могат да кажат: „Василев отново ни говори за Апокалипсис и се е хванал за всяко и само за злото в човека в Кремъл. Трябват доказателства“
Всичко, което очаквате като доказателство, което да издържи в съд, е от компетенцията на разузнавателните служби, а в бъдеще – на историците (и може би на международните трибунали), а не на обикновените анализатори, които разчитат на материали от открити източници. За нас, простосмъртните, понякога е необходимо да формираме преценки по най-добрия възможен начин сега – докато все още може да се направи нещо в развиваща се ситуация – въз основа на наличните доказателства (дори и да са косвени), обосновани предположения и оценка за вероятност.
Повечето от анализите и изводите могат да стъпят върху два мисловни „кита“:
Първо, като се използва старата римска правна максима „cui bono?“ „Кой има полза?“ Ако искате да получите представа за това кой може да е виновен за дадено престъпление, много е полезно за се запитате, а кой има полза от него? Или може би да попитате кой очаква да се възползва от него?
Второ, като наблюдавате географията на движение на ключовите играчи. В този случай може да бъде много поучително да се види кои столици са посетили руският външен министър Сергей Лавров и неговите заместници, с кого се съобщава, че са се срещнали на международни срещи, и кой е дошъл да ги види в Москва. А понякога и като се чете между редовете на скучните официални доклади за такива посещения и срещи – или като се правят изводи от старшинството на участващите.
Откровенията на Путин пред Карлсон
Има обвинения, има недоволни, има и гневни, има и самообвинения. В това отношение г-н Путин напоследък успя много. По-конкретно, неотдавнашното му маратонско интервю с водещия на американско токшоу Тъкър Карлсън – уволнен миналата година от Fox News – може да послужи като убедително доказателство пред Международния наказателен съд, предоставяйки положително медийно доказателство за геополитическия лудизъм на руския лидер и амбицията му да прекроява (или ретроформира) света в преследване на славата на Русия и собственото си историческо наследство. Свикнал да чува, предава и разпространява толкова много лъжи, г-н Карлсън – видимо поразен от фантастичната половинчасова лекция по история на г-н Путин в началото на интервюто – сигурно също е бил изненадан от откровеното излагане на мотивите и амбициите му.
Въпреки че може да има разногласия по отношение на подробностите, неоспоримата реалност е, че намерението на руския президент, както е формулирано в интервюто, е да триумфира във войната и да подкопае Запада. Това намерение се подсилва от обширната подривна глобална мрежа, с която разполага – в съчетание със забележителната липса на морални спирачки, което проличава и от историческото оправдание на нахлуването на Хитлер в Полша и пакта на фюрера със Сталин.
Г-н Путин действа без вътрешни институционални или правни контролни механизми и ограничения, след като е премахнал последните следи от демократично управление и разполага с абсолютна власт. Неговата неумолима мания за подчиняване на Украйна, НАТО и ЕС е видима за всички и се ръководи от дълбок психологически импулс.
В почти всяка активна гореща точка на глобалната карта на конфликтите има забележима руска следа – независимо дали Кремъл действа чрез пряка намеса или чрез изпреварващи действия, за да предотврати разрешаването на конфликти.
Нещо повече, г-н Путин пренесе възродените си месиански амбиции върху старата си цел да влияе върху политиката на САЩ, което отразява участието му в президентските избори през 2016 г. С една разлика. Преди осем години именно разузнавателните служби на г-н Путин имаха за задача да подкопаят демокрацията в САЩ. Днес самият човек в Кремъл е лично ангажиран в надпреварата за Белия дом, като открито подкрепя определен кандидат – с любезното съдействие на услужливия г-н Карлсон.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Законът на непредвидените последици
Въпреки самочувствието на г-н Путин на Велик Стратег обаче тактическите му решения често имат непредвидени последици, които са всичко друго, но не и „велики“ от негова гледна точка. Новият цар предполага, че може да запази контрола си върху мрежата си от мними съюзници по света – от Северна Корея, Иран и Китай до Индия, Саудитска Арабия, Египет и Турция – и че може да гарантира, че те услужливо ще удолетворяват текущите му нужди от оръжие и финансови ресурси. Но всъщност неотдавнашните провали ни припомнят, че има разлика между неговите желания и действитеността. Поредно доказателство за разминавания между желания и действителност е новината от преди няколко дни, свързана с търговската банка Zhejiang Chouzhou Commercial Bank (CZCB). Това е голяма китайска банка, която е от системно значение в страната и е ключов канал за руските вносители. И тя „временно“ спря да работи с Русия и васалната и държава Беларус. Това създава проблеми на бизнес логистиката, води до закриване на сметки, нарушаване на плащанията и забавя износа, особено след като решението съвпадна с честването на Китайската нова година.
Китайските власти посочиха като основна причина санкциите на САЩ, но изборът на време със сигурност добавя зрънце подозрение относно истинските мотиви. Засега остава неясно какъв точно е истинският смисъл на решението на CZCB. Но то е нежелано усложнение за търговията – а ако подобни ограничения засегнат и други китайски банки, нещата може да се усложнят още повече. А засега нещата не изглеждат добре за г-н Путин. Съобщава се, че той е разговарял с приятеля си г-н Си по въпроса за CZCB. Засега без видим резултат.
Друга пречка е свързана с хитрия турски президент Реджеп Тайип Ердоган, чието балансиране между Изтока и Запада отдавна е източник както на радост, така и на разочарование за човека в Кремъл. Последният обрат в историята е, че г-н Ердоган надхитри г-н Путин в тактическите преговори за турския газов хъб и идеята за продажба на руски газ на ЕС, което доведе до отмяна в последния момент на пътуването на руския президент в Турция.
В следващата част на статията ще се занимаем с видимата липса на удовлетворение у г-н Путин. Междувременно напомняме, че перспективите за кариера на руския лидер като глобален разрушител и печеливш от световния хаос в никакъв случай не са безоблачни. Необходим е по-нюансиран и трезв подход.
Всъщност, нека направим кратка азиатска обиколка за читателите на A&A, за да определим дали отношенията на г-н Путин с неговите ключови съюзници са в геополитически плюс – или в геополитически минус.
Поглед от Техеран
Нека започнем с (като изключим Беларус) вероятно най-близкият съюзник на Русия – а именно Иран. Дори в този случай ситуацията не е толкова ясна, колкото изглежда. Съюзът между Москва и Техеран очевидно е много активен – и все по-активен – по много теми интересите на двете държави са почти идентични.
Доминиращите фактори в иранския елит са микс от две групи:
Първо, групата от клериците, които са социално консервативни и религиозно фундаменталистки настроени, макар и да са подложени на известни вариации и дори разделения по двете направления – консерватизъм и религиозен фундаментализъм; и
Второ, Корпусът на гвардейците на ислямската революция (КГИР) – привилегирована, влиятелна и обособена част от въоръжените сили на страната – която е с религиозни убеждения и със силно участие както в икономиката на Иран, така и в делата на страните от региона. Тя има и някои отговорности в областта на вътрешната сигурност и, което е важно, командва ракетните сили на Иран.
И двете групи се наслаждават на религиозно натоварената конфронтация със САЩ чрез проксита на Иран, както се вижда от конфликтите с Израел в Газа, Западния бряг, Ливан, Ирак и Сирия. И те използват настоящата ситуация като среда за усилване на подобна конфронтация. Освен това военното сътрудничество с Москва се засилва: свидетелство за това е ролята както на иранските балистични ракети, така и на новите версии на иранските безпилотни самолети „Шахед“ за укрепване на позициите на руската армия и ограничаване на настъплението на украинската армия. А това осигурява както външен театър за изява, така и изпитателен полигон за продуктите на иранската отбранителна промишленост, които иначе биха били невъзможни за закъсалата иранска икономика. Така че по тази линия има съвпадение на доминиращи интереси. Неотдавнашните разкрития за това, че Русия плаща за тези безпилотни самолети със злато, подчертават отчаяната нужда на Кремъл от модерно въоръжение и невъзможността да се снабди с него по традиционните канали.
Подобна ситуация представлява нож с две остриета за Иран. От една страна, страната си осигурява път за продуктите на отбранителната си индустрия и получава поле за изпитания на нови военни технологии. От друга страна, тя разкрива недостатъците на руската оръжейна промишленост, която без внос няма да успее да отговори на изискванията на армията. Ако Русия претърпи поражение, Иран може да се окаже обременен с военен сектор, който не може да си позволи да издържа. И обратното, ако Русия излезе победител или договори благоприятна сделка със Запада, аятоласите трябва да се справят с тревожната перспектива да бъдат прелъстени и впоследствие изоставени, като ненужна трета страна.
Сътрудничеството между двете страни, разбира се, не се ограничава само до военната сфера. Сътрудничеството в областта на енергетиката между Русия и Иран процъфтява. Но истинската степен на ползата от него за Иран остава спорна. Меко казано, Русия има свои собствени проблеми. За нейната технологична и финансова зависимост от Запада свидетелстват закъсненията на проекта за терминал за втечнен природен газ в Арктика. А добивът на нефт и газ в Русия намалява, което предполага нарастващи проблеми с приходите и инвестициите. Така че не е ясно какво съществено може да предложи Русия на Иран по отношение на технологиите или инвестициите. И още по-малко е ясно как тя може да помогне на Иран да пласира износа си на нефт и газ в чужбина, след като не може да продава собствените си горива.
Но преди всичко това, което Иран определено не иска, е пряка военна конфронтация със САЩ.
Върховният лидер на страната Али Хаменей го посочи изрично и въпреки че само по себе си казаното не е причина да му се вярва, то звучи напълно правдоподобно. Прекият конфликт е нещо, което Иран не би могъл да спечели и което много вероятно би довело до края на ислямисткия режим в Техеран – въпреки че победата за САЩ няма да е лесна и може да се окаже пирова както в постигането ѝ, така и в нейното водене. Последните събития, особено тези в Червено море дори повече от тези в Газа, значително увеличиха риска от такъв пряк конфликт.
Но да бъдем малко по-прецизни. В отношенията си с Русия основната цел на Иран е да предотврати прекия руски контрол върху Хамас, Хизбула и хутите. По този начин се гарантира, че Иран ще запази влиянието си върху тези групи, избягвайки въвличането в чуждестранни конфликти, в които самият Техеран не определя дневния ред. Перспективата за изтегляне на САЩ от Ирак и Сирия остава спорен въпрос с неясни последици за региона. Иран се стреми да запази ключа към регионалните конфликти, като използва своите недържавни актьори /Хамас, Хизбулах, Хути/ като проксита, но и като избягва голяма война, чиито последици ще понесе Техеран, а не Москва. Конфликтите в Газа, Червено море, Ирак, Сирия и Ливан се разглеждат от иранските управници като част от сложно стратегическо противопоставяне и без непосредствена екзистенциална спешност за режима.
Интересите на Русия, обаче, се различават значително от тези на Иран. Непосредствената неотложна цел на г-н Путин е да ескалира агресията и да въвлече САЩ и Запада в пряк регионален конфликт, за да се отклони вниманието от Украйна. Това съответства на значението на войната в Украйна за живота и смъртта на човека в Кремъл, при това потенциално в апокалиптична степен.
Така че, доколкото Москва е тази, която поема инициативата за новите конфликти, може да се предположи, че Техеран е недоволен по две основни причини:
Първо, Кремъл може да наруши грижливо пазения от Иран монопол върху контрола на прокситата.
Второ, Русия се опитва да предизвика мащабен регионален военен конфликт – резултат, от който Техеран се страхува – и който контролираната от него мрежа от проксита има за цел да предотврати. Което е особено дразнещо, тъй като споменатият конфликт се задейства в името на руската победа в Украйна – това е кауза, която аятоласите и КСИР не смятат нито за своя, нито за критично важна за себе си.
В обобщение, фасадата на близост в отношенията между Москва и Техеран вероятно прикрива истински напрежения и още по-големите потенциални разминавания. Русия може да предложи на Иран по-малко, отколкото изглежда. А Иран е много вероятно да е разтревожен от несъгласуваните остри действия на Русия в регион, в който самият Техеран се стреми да бъде доминираща сила с контрол върху събитията.
Председателят Си излиза на авансцена
Що се отнася до ролята на Китай в руско-иранското уравнение, според неотдавнашен доклад на Ройтерс китайски официални лица са поискали от иранските си колеги да помогнат за ограничаване на нападенията срещу кораби в Червено море от страна на подкрепяните от Иран хути, като са заплашили, че рискуват да влошат бизнес отношенията си с Пекин. С други думи, Китай настоява Иран да помогне за намаляване на хаоса, който Русия предизвиква.
Всъщност активизирането на хутите може да е любопитно свързано с проект, който заема голямо място в политиката на г-н Путин към Пекин. От известно време насам той напразно се опитва да получи одобрението на Китай за грандиозния проект „Силата на Сибир 2“ (СС-2), известен още като „Алтайски газопровод“. Това ще бъде 2500-километров тръбопровод, свързващ руските газови находища в Алтай в Западен Сибир с гладния за енергия китайски пазар, създавайки маршрут, аналогичен по значение на „Северен поток 1“, който пренася газ на запад до Германия.
Г-н Путин се нуждае от СС-2 повече от всякога. Развитието на европейския газов пазар отне на Русия почти 50 години търпелива работа. Въпреки това, за по-малко от две години след безразсъдната украинска авантюра на руския лидер, този пазар почти изчезна. Затова г-н Путин отчаяно се нуждае от друг пазар, където да продава своя тръбопроводен газ.
Китайският лидер Си Дзинпин най-малкото се държи несговорчиво и може би просто не е заинтересован да помогне на руския лидер. Въпреки настойчивостта на г-н Путин, г-н Си не е склонен да се ангажира прибързано нито с годишни покупки на 100 млрд. куб. м газ (със 70 млрд. куб. м повече от сегашните нива), нито с финансиране на проекта на стойност 13,6 млрд. долара. Китайският лидер действа предпазливо, избягвайки прекомерна зависимост от доставките на руски природен газ – очевидно поучавайки се от опита на Германия и нейния бивш канцлер Ангела Меркел.
Ето защо някои експерти с известна доза просветена спекуативност тълкуват атаките на хутите в Червено море като деликатно послание на Москва към Пекин, че сухопътните газопроводи са по-сигурни от морските маршрути. А може би дори, също така, това е начин Кремъл да подскаже, че уязвимостта може да обхване и китайския морски износ за Европа и атлантическото крайбрежие на Северна Америка.
Между другото, тръбопроводите може би не са единствената карта в ръцете на г-н Путин. Усложненията в Червено море биха могли да направят северния арктически морски път от Източна Азия до Европа по-привлекателен за Пекин като начин за безопасно и сравнително бързо доставяне на износа му до ЕС, което би удовлетворило г-н Путин от геополитическа гледна точка. Защото, ако г-н Си реши да използва арктическия маршрут, фактът, че Русия разполага с цял флот от ледоразбивачи, докато Китай няма такива, ще бъде силен аргумент за това, че Путин е приятел в нужда. Значението на маршрута може да помогне на руския лидер да продава повече газ, тъй като той може да се използва за доставка на втечнен природен газ от нарастващия капацитет за втечняване на руското газово находище Ямал на северния бряг на Сибир.
Но ако г-н Путин използва хутите, за да направи подобни намеци, друг е въпросът дали г-н Си ще ги приеме. При сегашното положение маршрутът през Червено море е от ключово значение за китайския износ за Европа и Северна Америка, както и за износа на суров петрол от Саудитска Арабия и Персийския залив, предназначен за Китай: едва ли е случайно, че единствената задгранична военноморска база на Пекин в целия свят се намира в Джибути, на входа на Червено море.
Фактът, че при необходимост и по неволя могат да се намерят алтернативи на маршрута през Червено море, не означава, че г-н Си ще се зарадва някой да му напомня за това – или че трябва да изпитва неудобството и разходите, свързани с това напомняне. Тъй като китайският икономически растеж се забавя и г-н Си се бори с продължителните икономически последици от спорния си подход към COVID-19, последното нещо, от което се нуждае, е икономическа нестабилност и забавяне на световната търговия.
Г-н Си може би няма да приветства и насърчаването от страна на г-н Путин на трудния му съсед Ким Чен Ун, диктаторът на Северна Корея. Не става въпрос само за това, че руският лидер подтиква г-н Ким към още по-възпламенена антизападна реторика: той прави това от известно време. Проблемът е, че напоследък руският лидер придава острота и конкретност на заплахите на г-н Ким чрез трансфери на модерни военни технологии. Това устройва г-н Путин по две причини:
Първо, той получава в замяна доставки на техника и боеприпаси.
Второ, удобно е някой друг, освен него, да говори за явната заплаха от ядрена война.
Но непредсказуемостта и подстрекателските заплахи в собствения му двор едва ли служат на целите на китайския лидер.
Що се отнася до вероятността всяка категорична подкрепа от страна на САЩ или Запада в Украйна да бъде използвана от Русия, за да изкуши Китай да започне своя собствена „специална операция“ срещу Тайван, добавяйки по този начин нова геополитическа точка към фронтовата линия между Запада и Русия, и като цяло до степента на въздействие на войната в Украйна върху политиката на Пекин спрямо Тайпе, неотдавнашно проучване сред експертната общност, публикувано във Foreign Policy, на практика отрича такава пряка и пропорционална връзка. Китай има свой собствен списък с приоритети и г-н Путин има слаби шансове да диктува на председателя Си как и кога да се конфронтира със САЩ.
Казусът Индия
Индия, както и Китай, е силно зависима от Червено море и Суецкия канал. Това важи с особена сила за нейния износ – по-специално по отношение на достъпа на индийски стоки до пазарите на ЕС и Северна Америка. Това може да се промени, ако и когато се реализира проектът за икономически коридор Индия – Близък изток – Европа (ИМЕС). Меморандумът за разбирателство за него беше подписан през септември 2023 г. Съперник на китайската инициатива „Пояс и път“, IMEC ще заобиколи Суец, като осигури маршрут през Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), а оттам през Йордания и Израел до Гърция и ЕС.
Но реализацията на този проект ще отнеме години, а междувременно Индия остава със зависимостта си от Суец. Освен това Ню Делхи може да е недоволен от факта, че изпълнението на ИМЕК в момента е спряно поради военните действия в Израел – недоволство, което е много вероятно да бъде насочено отчасти към Москва.
Що се отнася до вноса, петролните потоци на Индия само частично преминават през Суец и Червено море, тъй като Арабският залив е източник на голяма част от нейния петрол. Въпреки това, както беше отбелязано по-горе, суровият петрол, който Индия получава от Русия, идва през Червено море, а това е много важно за Ню Делхи в момента, тъй като този петрол е едновременно изобилен и евтин, благодарение на западното ембарго, наложено след нахлуването в Украйна. Още по-важно е, че продуктите, получени от руския суров петрол, който се рафинира в Индия, се продават предимно в Европа, тъй като са доставени от Индия през Червено море и Суец.
Индия може би е благодарна на Москва в някакъв смисъл за този петрол. Но, ако трябва да бъдем по-цинични, по-вероятно е преобладаващата емоция да е тиха радост, че руснаците нямат друг избор, освен да предложат много добра сделка. Междувременно вероятно отново има недоволство: в този случай от факта, че с действията си в Йемен Русия едновременно прави тази принудителна щедрост по-несигурна.
Струва си да се отбележи също, че дори когато става въпрос за петрол, нещата между Русия и Индия далеч не са хармонични. Доскоро руският петрол бе особено привлекателен за Индия, тъй като тя можеше да плаща за голяма част от него в рупии, а не в долари. Но междуправителственото споразумение в тази насока се разпадна на практика през последните месеци на 2023 г., като руснаците поискаха плащания в китайски юани, а индийците предпочетоха дирхамите на ОАЕ. Проблемът се състоеше в това, че руснаците бяха натрупали повече от 40 млрд. Долара, в равностойност в рупии по официалния обменен курс, от износа на суров петрол, докато двустранния търговски дефицит на Индия щеше да надхвърли 39 млрд. долара през 2023/24 финансова година. Меко казано, руските търговци предпочитат китайските стоки пред индийските.
Резултатът: към края на януари 2024 г. 14 танкера, пълни с руски петрол, според съобщенията са заседнали в индийски пристанища в очакване да бъдат разтоварени, тъй като патовата ситуация с плащанията продължава, а други, първоначално предназначени за Индия карга, са пренасочени в бягство, за да намерят купувачи в долари в неиндийски пристанища, вероятно с много големи отстъпки.
Поуката от тази история може да бъде двойна:
Първо, че „братските“ двустранни договорености не водят до решаване на проблемите на Москва и че индийците знаят как да водят трудни преговори.
Второ, че г-н Путин не би трябвало да разчита на фантазиите си за това, че ще се справи без долари или евро. Русия не се интересува много от рупии, а Индия очевидно не е много впечатлена от юани. Но дори и Ню Делхи да се прехласне по китайската валута, един от възможните варианти за тълкуване на проблемите на г-н Путин с китайската банка CZCB (вж. по-горе) е, че юанът може скоро и да не може да се предлага дълго време като средство за международни разплащания между „приятели“.
От гледна точка на геополитиката и подреждането Русия би искала да види Индия като виден член на „антизападна“ коалиция. Претенцията на Русия, че е успяла да превърне БРИКС в „антизападен блок“ – или изобщо някакъв блок – се подкопава от най-големия антагонизъм в него: традиционното съперничество и недоверие между Индия и Китай.
В икономическо отношение Индия е ориентирана предимно към Запада. Споразумението за свободна търговия с ЕС е на път да бъде сключено, като оптимистите говорят за възможното му сключване още през тази година; със САЩ нещата не са толкова напреднали, но има атмосфера на нарастващо сътрудничество, постепенно разрешаване на проблемите и напредък. И САЩ, и ЕС, както и някои ключови държави от ЕС, подписаха миналогодишния Меморандум за разбирателство за IMEC. А голямата и много успешна диаспора от индийци първо и второ поколение на Запад – включително британски министър-председател, вицепрезидента на САЩ и множество специалисти в областта на технологиите – несъмнено влияе върху нагласите и стремежите като цяло, ако не и върху политиките в детайли. Междувременно Индия постепенно измества Китай като основна дестинация за преки чуждестранни инвестиции от Запада и вече е изпреварила стария си съперник като вносител на суров петрол (както и по брой на населението).
На следващо място, старите връзки на Индия с Русия – датиращи от съветско време – със сигурност вече имат по-малко значение, като действията и на двете страни вероятно се основават на бизнес сметки за непосредствена изгода. Като оставим настрана петрола, статутът на Русия като основен доставчик на оръжия все още издава степен на обвързаност на Индия, но само до известна степен. Защото и той е подложен на размиване, нараства скептицизма, който е резултат от, меко казано, нееднозначното представяне на руските оръжия по време на войната в Украйна, която би трябвало да послужи като демонстрация на достойноствата им.
Това се отнася както за по-утвърдените, обичайни руски оръжия, така и за широко рекламираните най-съвременни оръжия. Последните няколко месеца бяха особено провални за последните. Възхваляваната ракета „Кинжал“, която трябваше да бъде невъзможна за сваляне, се оказа постижима мишена. Шумно рекламираният ЗРК С-400, или новият танк „Армата“, който видимо отсъстваше от бойното поле, а многоцелевият изтребител от експортен клас Су-57 изобщо не беше видян в украинското въздушно пространство.
Нещо повече, точно сега Москва се нуждае, за себе си, от цялата военна техника и резервни части, които може да произведе. Това поставя под въпрос доколко Ню Делхи, в предстоящите бурни времена, може да разчита на приоритетно или дори нормално третиране на военните си нужди и договори. И не само индийците ще обърнат внимание на това.
Накрая, голямата зависимост на Москва от Северна Корея и Иран по отношение на военните доставки вероятно не е добра за имиджа на нейната отбранителна индустрия в Индия и другаде.
Последното разкритие за това колко отчаяна е станала някогашната горда руска оръжейна индустрия е споменатото по-горе неотдавнашно плащане в злато за 6000 ирански безпилотни самолета Shahed. Поръчките от Северна Корея всъщност имат добър смисъл, като се имат предвид плашещо високите темпове, с които се изразходват боеприпасите, и очертаващата се роля на евтини и сравнително нискотехнологични платформи като безпилотните самолети. Но наличието на такива държави като основни доставчици на „великая и непобедимия“ не изглежда добре. Не и за страна, която твърди, че има отбранителен сектор на световно ниво.
Накратко, Индия се стреми към растеж и се стреми към просперитет и величие на международната сцена и има по-скоро конкретна полза от Русия, отколкото от стратегически съюз. Малко вероятно е да има търпение към всяка проява на Москва, което пречи на нейните национални стремежи. Нещо повече, особено малко вероятно е Русия да прояви снизходителност, или мекост, когато предприема икономически разрушителни и политически дестабилизиращи действия по основните си търговски пътища. Особено ако тези действия са свързани с радикален ислямизъм. И особено след като Москва е толкова близка с историческия съперник на Ню Делхи – Пекин.
В третата и последна част на този анализ ще разгледаме други държави, на които Русия може да се надява да разчита в глобалната си война срещу Запада, както и шансовете на тези държави да играят с г-н Путин.
