Путин провокира глобална война – част 3
Още приятели?
В последната част от тази статия в три части завършваме нашето проучване на държавите, които са – или които руският президент Владимир Путин може да се надява да има за съюзници срещу Запада, като разглеждаме Турция. Саудитска Арабия и Египет. Както и при приятелите му, разгледани във втората част, установяваме, че те са доста по-малко надеждни, отколкото г-н Путин може да се надява, и имат тенденция да стават все по-малко надеждни с времето и с тактиката на тотална деструкция, към която той прибягва напоследък. Завършваме със забележки относно това какъв е правилният подход на Запада при тези обстоятелства и с една изненадващо оптимистична оценка за бъдещето на международната система – при условие че този подход е правилен.
В първата част на тази статия от три части обсъдихме тактиката на дестабилизация и отклоняване на вниманието, към която г-н Путин прибягва в Близкия изток, както и забележителната устойчивост на неговите опоненти и на световната икономическа система, която го принуди да прибегне до нея. Във втората част на статията анализирахме реакциите и мотивите на трима ключови съюзници и/или предполагаеми бенефициенти на политиката на г-н Путин – Китай, Индия и Иран – като установихме, че те (дори последният) са в значителна степен неопределени в отношението си към идеята за глобална битка със Запада, отколкото можеше да се очаква. Сега ще повторим упражнението за друга тройка и ще стигнем до подобни заключения.
Г-н Ердоган надхитри своя приятел в стратегически шахмат
Може би сега е малко трудно да си спомним за това, но много българи, свикнали да гледат на Русия и Турция като на исторически и вечни съперници, бяха озадачени от новината преди няколко години за стратегическо сближаване между техните президенти – тогава, както и сега, Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган. И наистина, това беше забележително развитие, което остана значимо и след това.
Но трябва да се отбележат четири неща.
Първо, от самото начало на процеса отношенията имаха транзакционен и тактически характер.
Второ, като цяло с течение на времето това им качество ставаше все по-видимо.
Трето, през целия период на настоящата война имаше граници на това, което г-н Ердоган беше готов да направи, за да се ангажира с г-н Путин.
И четвърто, последните събития едновременно показват сериозно напрежение в отношенията и подчертават ограниченията, на които тези отношения са били подложени и остават подложени през цялото време.
И така, ако се върнем към 2016 г., то през тази година беше извършен неуспешен опит от страна на турските военни да свалят г-н Ердоган. Г-н Путин бързо се възползва от това, спечелвайки доверието на своя колега автократ, като му предложи както разузнавателни данни, така и лична защита. Възползвайки се от недоверието на г-н Ердоган към обучените и оборудвани от САЩ военновъздушни сили на Турция, руският президент дори подпечата продажбата на произведени в Русия зенитно-ракетни комплекси С-400 на Турция.
Но без да се задълбочаваме в историческите тънкости – включително ключовия проект на г-н Путин за „Турски поток“, който даде възможност за последващото му нахлуване в Украйна – става ясно, че подобно на други глобални съюзници на г-н Путин, като например управляващите в Китай, Индия и Иран, г-н Ердоган с времето свикна да оценява всеки следващ ход, като сравнява осезаемите, непосредствени ползи с очакваните разходи.
Всеки ход на турския лидер спрямо руския му колега е придружен от калкулация, която изисква незабавни и осезаеми ползи.
Помислете за последните събития. В началото на май 2023 г. – в навечерието на горещо оспорваните президентски избори – г-н Ердоган си осигури отсрочка на плащанията за руски газ до 2024 г., която струваше на Газпром милиарди долари. И когато г-н Путин се опита да демонстрира, че не е парий, чрез посещение в Анкара, насрочено за началото на февруари тази година, г-н Ердоган поиска нови ценови отстъпки. Те се оказаха твърде големи за все по-свития откъм приход човек в Кремъл, който отговори със доста унизителна отмяна на посещението в последната минута.
Преговорите за Турския газов хъб (ТГХ) – електронна платформа за търговия, която трябва да служи като инструмент за „анонимизиране“ на руския газ преди продажбата му в Европа – следваха подобна траектория. Подробностите са доста поучителни за руско-турските отношения като цяло, така че нека спрем да ги разгледаме.
Между г-н Путин и г-н Ердоган продължава да съществува конфликт относно начина, по който трябва да функционира TГХ.
Руският лидер последователно твърди, откакто лансира идеята за хъба в разговор с г-н Ердоган в средата на октомври 2022 г., че „Газпром“ трябва да продава своя газ директно на TГХ на европейските купувачи. Логично е той да поддържа тази линия. Това не само ще сведе до минимум отстъпките и комисионните, което Турция може да вземе, като по този начин ще остави повече за Газпром (и Русия – и г-н Путин). Това ще доведе и до ползи, които граничат с геополитически: ако Газпром продава много газ по TГХ, той може да определя цените на газа в региона. И може дори да създаде ценови бенчмарк за ТГХ, който да издърпа килимчето изпод краката на базираната в Нидерландия TTF (която осигурява пазарен репер за целия ЕС). Това е доста взривен материал за един деспот, който се стреми към войни и дестабилизация.
Г-н Ердоган обаче предпочита да не се съгласява и да води своя игра. От самото начало той настояваше Русия да продава своя газ първо на турската национална петролна и газова компания Botas, която след това да го смеси с определено количество неруски газ и да се занимава с продажбите в ЕС, като изнася получената смес като „турски газов микс“, прибирайки премията на посредника. С други думи, г-н Ердоган ще бъде на диригентския пулт, а безпомощният г-н Путин ще свири втора цигулка.
Залогът е доста голям.
Вярно е, че количествата, които в момента се продават за износ от Турция през България, не са впечатляващи. В момента през входната точка на Странджа към българската транзитна система преминава дневен поток от 5-7 млн. куб. м. (между другото, да не се бърка със съседната входна точка Странджа-2, през която влиза изключително руски газ в „Балкански поток“ – продължението на българска територия на газопровода „Турски поток“).
Откакто капацитетът на Странджа започна да се предлага през юли 2023 г., интересът на базираните в ЕС компании към резервирането му нарасна значително. Предварителните заявки до момента действително сочат, че в рамките на три години трансграничните потоци могат да надхвърлят 10 милиарда кубични метра (млрд. куб. м) годишно – при условие (достатъчно вероятно), че договорът за транзит на Газпром с Украйна не бъде удължен, когато изтече в края на 2024 г. Това е около пет пъти повече от годишния обем при сегашния темп на потока. Така че това е доста много газ. И потенциално той ще бъде или изцяло руски, ако г-н Путин постигне своето, което е малко вероятно, и/или вероятно все още предимно руски, ако се приеме вариантът на Ердоган за „турски газов микс“.
Не е ясно как точно стоят нещата в момента. Но от изявленията на руски официални лица в навечерието на проваленото посещение от началото на февруари изглежда, че г-н Путин се е надявал, че един от резултатите от пътуването му ще бъде разрешаване на въпроса в негова полза. В интервюто, което взех и в което се засегна и тази тема – разбира се, в предаването Алтернативата – Михаил Крутихин предположи, че причината за отмяната на посещението е, че е станало ясно, че г-н Путин няма да може да постигне решение в своя полза. Тъй като г-н Крутихин е може би най-добрият руски експерт по енергетика, мнението му заслужава да бъде взето на сериозно.
Във всеки случай изглежда, че все още има много неща за обсъждане и изглежда никой не бърза с анонсите: и Москва, и Анкара посочват края на април като очаквана дата за следващия кръг от разговори по ТГХ. Междувременно и двете страни държат картите си близо до гърдите си. Съвсем разбираемо: европейските (по-конкретно унгарските и румънските) компании активно се ангажират с Botas и азербайджанската Socar Enerji в подписването на договори за доставка на „турския микс“ газ. И не би било добре да се говори за това, че един толкова фундаментален въпрос като този все още не е решен.
По въпроси, различни от газа, сътрудничеството между Анкара и Москва също изглежда е в низходяща тенденция:
Със сигурност не се говори за нови военни сделки в процес на подготовка. И би било странно, ако се говореше. Като се имат предвид слабите резултати на руското въоръжение във войната в Украйна, турските официални лица сигурно вече се чудят дали покупката на С-400 от 2016 г. има голяма остатъчна геополитическа или военна стойност сега.
Вероятно има спад в стойността на личната дипломация между лидерите на тези страни. След като отмени посещението си, г-н Путин изглежда е изоставил Турция в полза на Катар, като предпочитан посредник на Москва в преговорите за размяна на военнопленници и (засега неуспешните) опити за постигане на примирие между Украйна и Русия.
Фанфарите около „дружбата“ в ядрената област с примера АЕЦ „Аккую“ повтаря асиметричния характер на взаимозависимостта – Русия е основният източник на финансиране на строителството на АЕЦ „Аккую“ чрез преки инвестиции и заеми от санкционирани руски банки, което не помага точно на касата на войната на г-н Путин.
От друга страна, г-н Ердоган заля със студена вода очакванията на руските износители на петрол да продават повече суров петрол на Турция. От началото на февруари Турция спря плащанията за вече доставени в страната товари със суров петрол, като се позова на необходимостта нейните банки да спазват западните санкции за банкови транзакции.
Това подсказва за наличието на един общ свързващ всички примери момент. Макар Турция официално да се въздържа от одобряване на международните санкции срещу Русия, досега тя последователно (и доста изгодно) обслужва нуждите на Русия от внос и износ на стратегически стоки и суровини. Това все още е така. Но тя го е правила – и продължава да го прави – само дотолкова, доколкото не застрашава прекия достъп на турските компании до западните пазари, включително и приходите, които те получават от него. А тази уговорка става все повече се стеснява. С постепенното затягане на западните санкции турските банки на всеки етап незабавно ограничаваха участието си в сделки с руски компании, засегнати от тези санкции, далеч извън сектора на суровия петрол и газ.
Накрая, Турция последователно прилага специфични, но значитени мерки, които ограничават руските военни възможности в Черно море. Доста впечатляващо за страна, която почти не разполага с военноморски флот, е, че Украйна успя да нанесе сериозни загуби на руския Черноморски флот по време на войната. И Турция използва значителната свобода на действие, с която се ползва съгласно Конвенцията от Монтрьо от 1922 г., за да попречи на Русия да използва Босфора, за да замени тези загуби с военни кораби от Тихоокеанския, Балтийския или Северния си флот. Тъй като Босфорът е единственият възможен маршрут за такива замени, това е доста важно ограничение.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Накратко, отмяната на посещението на г-н Путин в Турция служи като ясна индикация за все по-малкия потенциал на антизападния общ знаменател в отношенията между Турция и Русия, като подчертава все по-малката роля на Анкара в антизападните действия на Москва.
Случаят със Саудитска Арабия
Изглежда, че г-н Путин е възлагал големи надежди на Дома на Сауд, династията, която управлява Кралство Саудитска Арабия (КСА), като потенциален съюзник в един антизападен „Интернационал на автократите“. Но изглежда, че досега няма особен късмет. Сътрудничеството между човека в Кремъл и ефективния владетел на КСА, престолонаследника принц Мохамед бин Салман („MBS“), в рамките на ОПЕК+ е истинско, но пак ограничено – при това с много малък ефект върху цените на петрола, което беше смисълът на това сътрудничество.
Екстремните действия на г-н Путин едва ли ще скъсят дистанцията му с MBS или ще убедят престолонаследника да се дистанцира от Запада. MBS има свои собствени дългосрочни цели, които трябва да преследва. И едва ли някоя от тях е съвместима с тези на г-н Путин или пък се постига със средствата, които руският владетел е избрал за постигането им. По-специално, MBS едва ли ще се откаже от многогодишния проект за модернизиране на страната си и нормализиране на отношенията с Израел в името на желанието на г-н Путин за глобална война над войната в Украйна. Почти сигурно е, че саудитският престолонаследник е раздразнен от това, че събитията в Газа и Червено море в най-добрия случай са отложили този проект. Що се отнася до групата БРИКС – която се възприема (донякъде пожелателно) от Русия като в значитена степен антизападна – МБС изглежда предпазлив и очевидно не бърза да потвърди членството си в нея и да приеме поканата.
Със сигурност господин бин Салман не може да приветства и ескалация на враждебните действия на собствения си праг и във водите, през които изпраща поне част от своя петрол за Европа. Трудно е да се намери достоверна цифра за процента на саудитския петрол, засегнат от атаките на хутите в Червено море. Някои източници твърдят, че той е незначителен, докато други изчисляват, че смущенията ще доведат до отклоняване или забавяне доставките на 5-10% от саудитския суров петрол, предназначен за Европа. Тръбопроводът от изток към запад в страната означава, че много товари, предназначени за Европа, не преминават през пролива Баб ал-Мандеб и следователно не са засегнати от атаките на хутите. Но може би не в това е смисълът. MBS се нуждае от тези пари за модернизацията си – а дори и да не модернизираше, той пак щеше да ги иска. Освен това трябва да се помисли за регионалния мир и стабилност. Доскоро изглеждаше, че MBS търпеливо се движи към деликатно сближаване с хутите. Така че той най-вероятно не е много доволен от г-н Путин за това, че отново разбърква нещата.
Руският президент явно е има остра нужда, за да направи блиц визитата си на 6 декември миналата година в Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия. Но няма много признаци, че е получил това, което и очаквал.
Що се отнася до палестинския въпрос, който има символично значение за арабските лидери, включително и за МБС, и е от голямо значение за „арабската улица“, обсаденият израелски министър-председател Бенямин Нетаняху, който сега очевидно е в колизия с президента на САЩ Джо Байдън, може да не успее да предотврати създаването на функционираща палестинска държава, след като Хамас бъде озаптен. Така че МБС може да не бъде принуден да прави нежелани избори. Вместо това той може да успее да работи ползотворно както с Израел, така и с евентуалната палестинска държава, като същевременно не се забърква в особено тесни връзки с Русия.
Накратко, г-н Путин се стреми към постоянна ескалация на напреженията в различни региони, докато то не създаде критична маса за глобален конфликт. А това противоречи на всичко, което КСА и нейният действителен лидер искат: регионална стабилност; сближаване с хутите; нормализиране на отношенията с Израел, което не оставя палестинците отвън на студа; достатъчно средства за модернизация и диверсификация (и луксозен живот за елита); и сравнително стабилна световна икономика, която да осигури условия за тази модернизация. Г-н Путин е на път да застраши всичко това! За това е и губещ в тези геополитически уравнения.
Египет – големият губещ
За пълнота на изложението, нека завършим тази „Гранд обиколка на Алтернативи и Анализи“ с няколко забележки за Египет.
Страната едва ли може да бъде причислена към другите държави, разгледани по-горе. В последно време Египет не е особено близък съюзник на Русия: решаващите му стратегически отношения са били със САЩ, които са основният доставчик на оръжие за военните, които доминират египетската политика. И въпреки че Вашингтон има очевидни резерви към режима, малко вероятно е г-н Путин да има големи надежди за потенциалната стойност на Египет като актив в глобалната конфронтация със Запада. Вярно е, че „царят“ в Кремъл изглежда се разбира добре лично с военния управник на страната Абдел Фатах ал-Сиси. Но отношенията им напомнят на „приятелството“ между Ердоган и Путин. В основата си то е транзакционно – сделка за сделка, ползите напред. В крайна сметка г-н Путин няма какво да предложи на г-н ал-Сиси толкова значимо, че да създаде устойчив лост за влияние.
Ако вземем най-очевидния пример, египетският лидер се интересува от това Русия да финансира и изгради предложената нова атомна електроцентрала (АЕЦ) в Дабаа. Но няма големи изгледи за това и вероятно г-н ал-Сиси вече е разбрал за това. Проектът ще изисква 30 млрд. долара, а руската ядрена компания „Росатом“ просто няма такива средства. По начало нейният глобален списък с проекти включва 25 реактора и в почти всички случаи именно „Росатом“ ще трябва да финансира както строителните работи, така и закупуването на реактора и другото оборудване. Така че едва ли ще се заеме с нов проект в Дабаа. Освен това има и война в Украйна. В резултат на нея Русия изпитва недостиг на парични средства и г-н Путин почти е изчерпал последния си източник на парични средства – Фонда за национално благосъстояние.
Накратко, въпросът за скъсяване на дистанцията с близък съюзник не стои. Египет не е такъв.
Трябва обаче да се вземе предвид нещо друго.
От демографска, географска и геостратегическа гледна точка Египет, чието бързо растящо население се смята, че вече е наближило или дори надхвърлило 113 милиона души, има ключово значение за арабския свят и неговата стабилност. Вярно е също така, че Египет може да загуби най-много от настоящата ситуация.
Страната получава 7-10 млрд. долара годишно от транзитните такси за Суецкия канал. Докато има проблеми в южния край на Червено море, тези „сигурни“ приходи ще бъдат засегнати. И това вече е факт: през януари 2024 г. приходите са намалели със шокиращите 46 % на годишна база, като повишенията на таксите в средата на месеца очевидно (и предсказуемо) не успяват да компенсират намаления трафик – и е напълно възможно да допринесат за демотивацията, породена от увеличените рискове, по-високите застрахователни разходи и т.н. Февруари едва ли ще изглежда много по-добре, тъй като в речта си на 19 февруари г-н ал-Сиси споменава (вероятно от началото на годината досега) 40-50 %.
Всичко това е много сериозен проблем, тъй като приходите от каналите представляват значителна част от свръхнатоварения бюджет на страната, а чрез големите субсидии (особено за хляб) бюджетът е от ключово значение за социалната стабилност.
В допълнение към това кризата в Газа, на границата с Египет, води до постоянна опасност от масиран приток на бежанци, а този Дамокев меч означава очевидни политически проблеми за правителството, което „улицата“ възприема (с основание) като сътрудничество с Израел.
Налагат се два коментара.
Първо, въпросът доколкото г-н Путин е в състояние и може да е подбудил – или се смята, че е подбудил – действията на Хамас и на хутите, това не му носи симпатии сред египетските управници. Нито дори сред по-малко войнствените части на египетското обществено мнение. Путин просто радикализира арабските лидери чрез опитите си да ги въвлече и използва като страна във войната му със Запада. Когато става дума за толкова важна страна като Египет няма как подобна политика на Кремъл да се възприема като хитър ход.
Второ, както бюджетният недостиг, така и последиците от размириците в Газа могат да имат сериозни последици за стабилността на Египет.
Дали г-н Путин е взел предвид това в своите апокалиптични планове, вероятно ще си остане въпрос на спекулации. Ако го е направил, тогава плановете му ще предизвика още по-голяма глобална тревога. Така или иначе, той си играе с огъня. Или, за да сменим метафоричните елементи, той, умишлено или не, е посял вятъра – и в крайна сметка може да пожъне буря.
Кремъл: грандиозни планове, слабо съдържание
Разпалването на тези регионални конфликти в крайна сметка в стратегията на Путин произтича от залога на войната му в Украйна, където той е притиснат в ъгъла, без изгледи за мир, да не говорим за победа. Икономиката на Русия е подложена на натиск, тъй като санкциите лишават бюджета ѝ от важни приходи, а разходите за конфликта се отразяват на критичната инфраструктура и стандарта на живот. Тези, които са живели в Русия в началото на миналия век и днес, ще разберат къде е разликата – какво означава да нямаш отопление или светлина в средата на зимата, защото всички пари са отишли за войната на г-н Путин и няма пари за ремонт и поддръжка на отоплителните и електрическите мрежи.
Човекът в Кремъл със сигурност осъзнава, че нито победата в Украйна, нито разрешаването на социалното недоволство от недостига на топло и електроенергия са вероятни в скоро време. И именно това го подтиква да глобализира войната, превръщайки целия свят в арена на неговата епична гладиаторска борба със Запада. Дори и да загуби, това няма да е поражение от малка Украйна – което би било крайно унизително – а ще бъде „стратегическо отстъпление“ в глобалната размяна на удари, в който Той противостои на силите на колективния Запада.
Възниква въпросът: Какъв трябва да бъде отговорът на ЕС и САЩ?
Нека да използваме медицинска аналогия. Да погледнем на тези регионални конфликти като на метастази на основен злокачествен тумор – в този случай режимът на г-н Путин и неговата война в Украйна. Откъде да започнете лечението? Очевидно е, че с целенасочена реакция, която се занимава с основния проблем.
Това означава: да се съсредоточим върху победата над г-н Путин и основния тумор в Украйна.
Като се има предвид, че Русия подстрекава регионални конфликти, за да ангажира ресурсите на местните автократи на ниска цена и с голям ефект, би било значителна грешка Западът да приеме тези регионални конфликти като основни театри на конфронтация с Русия. От гледна точка на крайния ефект – успокояване на света чрез лишаване на човека в Кремъл от глобален ресурс за дестабилизация – изглежда, че няма алтернатива на инвестирането в Украйна в политически, икономически, финансов и военен план. Ако искате, наречете го „brinkmanship“ – игра на ръба. Но това е вид реверсивен инжинеринг, от който се нуждаем и който би сработил.
Дори преди да стане ясен изходът от войната в Украйна, усещането за системна и пълна подкрепа от страна на Запада на Киев ще лиши Кремъл от влияние и доверие сред недържавните участници – като Хамас, Хизбулах, хутите, на които той разчита, за да дестабилизира Близкия изток и света.
Това е урок и за Израел на г-н Нетаняху, който години наред отказваше да подкрепи Украйна в името на един въображаем приятел – „приятеля Владимир“. Докато Израел не беше засегнат от последиците на истинското приятелство на г-н Путин: приятелството му с Хамас.
„Играта на ръба“ може да включва готовност за засилване на военното участие на Запада в Украйна – подобно на ескалацията на надпреварата във въоръжаването през 80-те години на ХХ век чрез програмата „Звездни войни“ на Роналд Рейгън – в контекста на ниските или падащи цени на суровия петрол и природния газ.
Това не е фантастичен сценарий. При равни други условия е напълно възможно цените на суровия петрол и природния газ да не успеят да излязат извън контрол, както се случи през 2022 г. А мащабната надпревара във въоръжаването чрез инвестиции в отбранителната индустрия все още се оформя, тъй като делът на БВП в разходите за отбрана сред европейските държави продължава устойчивия си ръст до нива, значително надвишаващи минимума на НАТО от 2% – и тъй като на преден план излиза концепцията за „изнесена напред колективна отбрана“ в Украйна.
Г-н Путин инвестира значителни средства в президентските избори в САЩ и може да изглежда, че тази инвестиция започва да се изплаща. Претендентът за президентския пост Доналд Тръмп изпрати любимия си водещ на токшоу, Тъкър Карлсън, да интервюира руския президент, като го въвлече пряко в президентската надпревара в САЩ и в суверенния процес на вземане на решения от Конгреса на САЩ относно военната помощ за Украйна. И очевидно изявлението на г-н Путин в това интервю, че би предпочел победа на Байдън, не беше нищо повече от опит за пренасочване на вниманието от блокирането на военната помощ за Украйна от страна на г-н Тръмп.
Вероятно обаче не политическият процес в САЩ е това, което най-много притеснява руския лидер. Неговите уязвимости са другаде – в Китай, Индия и Близкия изток. Интересите на първите две страни, както и на много държави в третата, се различават значително от тези на Русия – особено на Русия, която е обсебено фокусирана върху военни цели, които рушат стабилността и международния ред.
Китайските износители вече са изправени пред загуби, а цените на китайските акции на борсата в Хонконг се доближават до най-ниските стойности от 2005 г., на фона на опасенията от по-нататъшно изтегляне на западни инвестиции. Опитът на г-н Путин да наложи на г-н Си покупкитена природен газ и финансиране на газопровода „Силата на Сибир-2“ вероятно ще предизвика неблагоприятна реакция, особено като се има предвид предполагаемата несигурност за китайския износ за ЕС и САЩ, което ще доведе до забавяния и загуби за милиарди.
Дори при победа на Тръмп, на която г-н Путин разчита, ако тя действително се осъществи, това вероятно няма да има толкова голямо значение, колкото той се надява. Да се предположи обратното би било силно надценяване на склонността на американския елит да се оттегли в рамките на своите граници и да се изолира от световните дела.
Отговорите на подобни въпроси не зависят от капризите на отделни политици, дори на толкова своенравни и непредсказуеми като г-н Тръмп, и не са отвъд обикновените принципи, върху които стъпват националните интереси. Съединените щати поддържат глобални интереси и ангажименти по конкретна причина – не заради абстрактна мечта за световно господство или просто чувство за дълг към отвъдморските съюзници. Причината се крие в необходимостта от продължаване на поддържане на статута на САЩ като икономически, финансов, търговски, технологичен и политически лидер, а това изисква глобално присъствие и глобална проекция на власт.
Като оставим настрана обвиненията в имперски амбиции, единствено САЩ и НАТО могат да гарантират свободата на корабоплаването във водите, които са от решаващо значение за световната търговия и световната икономика – като Арабския залив, Арабско и Червено море. И именно САЩ, а не друга сила, са лидери в този процес. Със сигурност Вашингтон има специфични интереси, които не непременно напълно съвпадат с тези на Китай, Индия, дори Европейския съюз, но в голямото и важното всички имат интерес от ред и сигурност в международните отношения, която е критично важна предпоставка за оптимално планиране и управление в собствените им страни, включително в богатите на петрол арабски държави от Персийския залив.
Същият общ принцип важи и за войната в Украйна. Нейният изход е от решаващо значение не само за Украйна и Европа, но и за САЩ, Китай и света. Победата на Путин би означавала регрес в цялата система на международните отношения. Бихме се върнали два века назад към времето на „баланса на силите“ от XIX век. Или 80 години назад, към споразумението за „сферите на влияние“, което изглеждаше, че се очертава в последния период на Втората световна война, съгласно споразуменията от 1944 г. и началото на 1945 г. между съветския диктатор Йосиф Сталин, президента на САЩ Франклин Рузвелт и британския премиер Уинстън Чърчил.
Настроенията, изразени днес в кремълския наръчник по геополитика на Путин, включват установяване на контрол над Източна Европа и водене на преговори от позицията на силата, като Западна Европа бъде изоставена от САЩ. Г-н Путин не крие, че възнамерява Украйна да бъде началната стъпка и първото изпитание на стратегията му за превръщане на Русия в нов Съветски съюз, нанасяйки стратегически удар на НАТО. Вярно е, че досега нещата не се развиват според очакванията му, но ако си изпуснем нервите, намалим решителността и фокуса си, мечтите на Путин могат да се случат, поне частично. Приемането на идеята на г-н Путин за сфери на влияние би означавало края на НАТО и Европейския съюз във вида, в който ги познаваме в момента.
Да, вярно е, че глобалният пейзаж се измества към многополюсен ред, характеризиращ се със спад на господството на САЩ и потенциално нежелание да се поемат разходите за балансиране на регионалната и международната динамика на силите. Това поражда необходимостта други сили, които се стремят към лидерство, да поемат част от отговорностите, които преди това са носили САЩ. Неуспехът да се намери нова глобална формула на сигурността и точна на равновесие може да доведе до увеличаване на ентропията в международната система – уязвимост, от която Русия може да се възползва.
Да обобщим
В тази нова среда държавите все повече могат да се разделят на две големи категории: такива, които насърчават стабилността (нетните донори със съзидатена сила), и такива, които се стремят да се възползват от нестабилността (разрушителите, тези с негативната сила).
Държавите със силни икономически и технологични основи, мотивирани от присъщото им отвращение към хаоса, вероятно ще се стремят към разбирателство със САЩ и една нова напориста Европа, най-вече в свой собствен интерес.
Другият потенциален център на властта може да се състои от автократични режими, които не разполагат със солидна икономическа мощ. Тези субекти може да са по-склонни да нарушават международния ред и да се възползват от уязвимостите на глобалната система с цел финансова изгода, рефлексия на историческия модел на неизживяни имперски амбиции.
Стабилните държави най-вероятно ще се стремят към сътрудничество със САЩ и Европа, за да осигурят собствените си интереси и предвидима среда за сигурност за своя икономически растеж и благосъстояние.
Автократичните режими могат да се възползват от уязвимостите, за да постигнат целите си, и да формират ad hoc коалиции.
В една международна система, която функционира по този начин, е малко вероятно смутителите на реда да получат надмощие, тъй като атавистичният деструктивен антизападен подход се превръща в самоналожен ограничител, който обикновено води до нетна геополитическа загуба и липса на перспектива.
Законът за непредвидените последици, който е все така актуален след нахлуването на г-н Путин в Украйна, може да доведе и до друг изненадващ резултат. Освен разширяването на НАТО на изток, което потенциално може да включва и Украйна, можем да станем свидетели на неочакваното издигане на ЕС като военна сила, водена от Германия в партньорство с Франция и в тандем с Обединеното кралство. Този обединен фронт, заедно с ресурсите на Европа, представлява военна и икономическа сила, която г-н Путин няма големи шансове да победи или дори да пребори.
Илиян Василев
