Травмата на репресираните е в това, че често не могат да докажат какво им се е случило
Започнах да работя по темата „време-история“ през 2003 г., когато почти нямаше информация по нея и се замислих, че липсва задълбочен научен труд. Имам прадядо, който е бил в Белене с присъда, но в семейството ми има и хора, които са били привилегировани от режима. „Съседите“ е заглавие и на колектива, и на инсталацията ни. По темата работим от 10 години. Всеки от нас е съсед и има съседи. Когато говорим за съседи, можем да преосмислим, че случилото се в концлагерите е колективна травма. През „съседите“ успяхме да преосмислим, че всеки е свързан с тази история, макара и непряко. Говорим за среда и материален свят. Имаше интерес изложбата да се превърне в перманентна експозиция. За съжаление в музеите няма свидетелства за репресиите по време на комунистическия режим. В основата на инсталацията ни е преживяното от хората, които са били по затворите, но не всеки беше готов да говори. Повечето от интервюираните са вече покойници. Имам интервюта и с насилници, но решихме, че в свидетелствата трябва да присъстват само думите на оцелелите от лагерите, за да се еманципират гласовете им. Решихме да преведем интервютата на английски с български актьори, за да са достъпни не само за нашата публика, коментира в студиото на Алтернативата проф. Лилия Топузова от Университета на Торонто.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Тази година на биеналето павилионът ни е единственият, които представя темата по този начин. Причината все още да не знаем много неща е прочистването на архивите в ранните месеци на 1990 г. Ако четем обаче заседанието на комисията, чийто председател е ген. Семерджиев, виждаме, че когато издава заповедта за прочистването, информациите за лагерите са с приоритет, като сам казва: „От Белене да не остане нищо.“. А страданието и травмата на репресираните е в това, че често не могат да докажат какво им се е случило. Репресиите минават от политически в социални и когато започват първите асимилации на турските малцинства, не ги наричат „етнически врагове, а „вражески лица“. „Бивши хора“ е ранно определение отпреди 58-а, когато идва Мирчо Спасов и се установява насилствения му режим в Белене и впоследствие в Ловеч. Тогава има вече ново поколение – т.нар. от ДС хулигани или потенциалните социални врагове – недоволни от социалната си среда млади хора.
В България, въпреки че политическите репресии намаляват, те не затихват. Травмата от ранния период на политическо насилие (2945-1962) е наистина масивна и това влияе на по-късните дисидентски години в България. Целта в лагерите ни не е физическото унищожаване на човека, а пречупването му и това се отразява на обществото.
Ще представяме инсталацията си на различни международни форуми и наистина се надявам тя да намери място в България и развиваме социалните медии като стратегии. В момента част от кариерата в Ловеч е превърната в бунище. Нужен е държавен ангажимент. Липсата му е просто едно потулване на паметта. Когато миналото е неудобно, доказателствата са унищожени и липсва държавнически ангажимент, се получава отровна комбинация от забрава и безмълвие. И ние стоим пред тях, посочи в заключение проф. Топузова.
