Какъв искате да бъде вашият премиер?

Всички ли са маскари? През 2021-а г. Борисов беше свален от власт след почти година на протести, снимки с кюлчета и пачки банкноти по 500 евро, прокурорски рейд на президентството, гола снимка на премиера, дебаркиране на опозиционни политици пред резиденцията на Доган и други приключения.

Политически България е различна страна през 2024 г. спрямо 2020-2021 г. Това безспорно показаха и местните избори миналия април.

Ако страната е различна, значи не всички управляващи са едни и същи. Така реши новото поколение избиратели, което си излъчи ново поколение представители и продължи да ги поддържа на избори, вместо да се обърне към добре познатата „стабилност на дъното“ олицетворявана от ГЕРБ.

Изборната кампания от май 2024 г. завари демократичната общност във вътрешен дебат – по-добре ли щеше да е ПП-ДБ да не бяха търсили парламентарно мнозинство с ГЕРБ за едно кратко задържало се правителство на малцинството и заслужават ли ПП-ДБ доверие на следващи избори или заслужават „наказание“ от избирателите.

Този дебат и събития от самата кампания извадиха на показ две големи заблуди, чието преодоляване е условието общността да продължи да се развива, да увеличава политическото си влияние и в крайна сметка да задава посоката на развитие на страната.

Заблуда №1 – „Ще ни освободят отвън“

Все още са твърде много избирателите и политиците преувеличаващи способностите на по-развити демокрации да влияят на местния политически контингент.

Трябва да погледнем истината в очите. Гарантирано като стопроцентната избирателна активност в някои секции във Врачанско – никой доклад на Държавния департамент, никоя статия в „Политико“, нито вкарването на един, на друг (да, дори на Него) в списъка „Магнитски“, ще свършат нашата домашна работа.

Помощта от чужбина по-скоро съвпада понякога с нашите цели, отколкото да ги припознава като свои. Това добре са разбирали нашите възрожденци, днешните лидери на демократичната общност нямат оправдание да страдат от илюзии по въпроса.

Ако заблудите в този план са били простими в началото на 90-те, то те не са разбираеми сега, 30 години по-късно и на 16-тата ни година членство в  ЕС. Хората в чужбина си имат собствен политически дневен ред. Приоритетно важното за тях е, когато им потрябва България, някой да вдига телефона. Дали това ще е Борисов, Пеевски, Радев, Петков или някой друг – може да имат предпочитания по въпроса, но ще работят с когото ние сме поставили.

Така че, колкото и да се възмущават определени лидери и граждански организации от срещата на Пеевски с „посланиците“, животът ще продължи нормалния си ход. Ще се срещат, и не само – и кафе ще пият, пък и по някое парче торта ще хапват.

И при следващата среща като нищо вече може да присъстват и самите онези посланици, които при първата изпратиха по-нисшестоящи представители. Дали и докога – зависи не от друго, а от консолидацията на политическото пространство-антипод на Пеевски. Отговорността е и у самите оплакващи се.

Работа на нашите политици е да обяснят на своите избиратели защо Пеевски е токсичен. И сега специално за „идеалистите“ – не, няма противоречие в това да обясняват Пеевски като токсичен и да използват гласовете на ДПС в парламента. Напротив – именно това би било най-успешно свършената политическа работа. Жалко е, че това не се разбира от уж опитни хора със стаж в политиката. Защото, ако сте забелязали, за Борисов не представляваше никакъв проблем да прокарва закони с ПП-ДБ в залата, а отвън да говори като опозиция. Значи можело?!

Светът няма да спре и да ни чака, докато в България не изберем най-неопетнения и достоен политик на света, със 160 мандата мнозинство в Народното събрание. Държавата трябва да продължава да работи и някой трябва да я управлява. За да бъдат това хора с градивно отношение към функциите си на управляващи, следва да концентрираме вота зад техните кандидатури, а не да го разконцентрираме заради хипотези в стил „как можеше да е по-добре“.

Безсмислеността на чакането на перфектното мнозинство и перфектния лидер ни води и към следващата голяма самозаблуда.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Заблуда №2 – „Всичките неправди ще оправим наведнъж“

В България открай време страдаме от наивните си представи за мащабите и скоростта, с която текат процесите. В българската национална митология се разказва за вековно чакане възнаградено от победен гръм и изведнъж – „Сан-Стефанска България“! Това, разбира се, не се сбъдва, защото така нещата в реалния свят не се случват и победите не се подаряват.

След едно поколение време правим втори опит, през 1912-а, но и този път нетърпението и наивността са българският политически почерк. Без ясна идея как това ще се приеме от света, се захващаме да постигнем целия санстефански идеал наведнъж, за една година – и Македония, и едната Тракия, че и другата, а защо не и Истанбул, който така и така ни е на път? Ходили сме на училище, знаем как завършва и този опит.

А сега, за колко време се раз-корумпира една държава корумпирана от 20 години насам? Двадесет години – значи един пълен мандат на добрите сили трябва да е достатъчен, нали? Или и това е прекалено много чакане…  не може ли и само за 9 месеца и при 60 мандата в парламента – трябва да се справят. Колко логично изглежда това?

Нека кацнем на земята, сред болезнените истини. Напомням безпощадния факт, че сега живеем в 34-та година от разпадането на просъществувал 45 години комунистически авторитарен режим. И ето докъде сме. Именно това е и реалната скорост на трансформацията ни.

В толерантно към корупцията общество, каквото в голямата си част е българското, корупцията се е превърнала от отклонение в смазочен материал на управлението.

В такова общество държавният апарат работи, защото може да получава нещо странично от заплатата. Опитайте се да му кажете, че от следващия понеделник трябва да спре да взема. В името на догонването на европейския среден доход и демократичните ценности. Тогава той просто ще спре да работи.

Тази заплаха вероятно е виждал Борисов, когато е питал Асен Василев „готови ли сме като държава“ за това да няма вече нагласени конкурси. Впрочем чест му прави откровения разговор.

Неприятната новина за теоретиците на демокрацията в стерилни условия е, че демонтирането на корупционните пирамиди става постепенно, отнема време и протича от върха надолу. Често е свързано и с тактически съюзи с хора, които никак не са ни приятни. Това показва и историческият и чуждестранният опит в тази област.

Да видим, къде спряха преговорите за реформи при последното правителство? В сблъсъка за смените на ръководства на служби и регулаторни органи. Тоест, върховете на пирамидите. Ето къде сме в процеса. Но процес има и той върви. Силите ни се определят от размера на присъствието в държавните институции – парламент, правителство, президентство. Останалото са емоционални приказки на хора или борещи се за един процент на избори, или отговарящи единствено за шапката си.

Бонус заблуда №3 – „Всички са маскари, освен актуалния месия, засега“

Какво следва от всичко това?

Политиците, професионални и не чак толкова, нямат историческото време за елементарни грешки, от типа на това да преговарят партийни лидери от едната страна с три „дами“ от другата. Този трик се виждаше от самолет, а жените-мюрета на Борисов в политиката през годините брой нямат. Румяна Желева, Йорданка Фандъкова, Румяна Бъчварова, Цецка Цачева, Цвета Караянчева, Десислава Атанасова, Рая Назарян…

Политкомисарите на антикорупционния морал носят отговорност пред избирателите, пропорционална на способността си да влияят на мнението им. Тя за щастие не е голяма, избирателите са разумни и имат памет. Разколебаното доверие няма изгледи да се прелее във вот за поредната симпатична „група съмишленици“.

Въобще идеята за симпатичните „групи съмишленици“ като жизнеспособна форма на политическо представителство загина отдавна, още след изборите от 2017-а г. Тогава, след тежък изборен провал, три такива групи – ДСБ, ДаБГ и Зелено движение – се събраха в „Демократична България“. Ако трябва да усвояваме тези уроци отново, то „язък за образованието“ на съмишлениците, а уж са хора с претенции. Тяхна воля, а докато те усвояват стари уроци, ще има повече позиции за Борисов и Пеевски. Вакуум няма в природата.

Можем да преценяваме добър ли е напредъкът към дадена цел само ако тя е ясно дефинирана и реалистично постижима в зададения срок. Никога не е било реалистично постижимо преобръщането на ГЕРБ-ДПС клиентелисткия модел в срок от 9 месеца при явно малцинство на реформистите в парламента. И двете управления лидирани от ПП бяха управления на компромиса, а не призвани за радикални реформи, което им се вменява пост фактум, с цел да се докаже техен „неуспех“. Капан, в който падат самите ПП-ДБ е, че се съгласяват с рамкирането като реформистки на правителства, които не са получили такъв мандат от избирателите.

Но поставянето на адекватни цели и срокове изисква първо достъп до качествена аналитична информация. Това е и което платформата „Алтернативи и анализи“ предоставя. Съществуването на платформата не е гарантирано свише. То зависи от подкрепата на читателите. Гарантирана е само постоянната необходимост от анализ и ориентация в събитията.

Георги Антонов

Георги Антонов е роден през 1985 г. в Силистра. Завършва математическа гимназия. Следва специалност „Балканистика“ в СУ „Св. Климент Охридски. Завършва „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ (сега „История и геополитика на Балканите“) в Исторически факултет на СУ. Автор в изданията „Bulgaria Analytica“ и „Алтернативи и анализи“. Работи като старши софтуерен инженер, към момента за геопространствения отдел на Световната банка.