Между Сцила и Харибда
И четвъртият опит за избор на председател на 51-то НС днес бе неуспешен. Всъщност вече четвърта година партиите в парламента са изправени пред подобни дилеми – как да избират председател на парламента и как да съставят правителства, когато изборите не излъчват категоричен победител. Приличат на моряците на Одисей, чийто кораб се клатушка по вълните пред Сцила и Харибда в очакване той да избере чудовището, което ще убие по-малко от моряците му. А Одисей се колебае и все не се решава. Корабът тръгва, спира, обикаля и около плитчината, и около водовъртежа, представени в митовете като чудовища, но не продължава напред. Днес окончателно заора дъното. В петък ще продължи да копае. И по-скоро ще потъне, отколкото да продължи към Итака.
Дотам докараха партиите българския парламентаризъм. До дъното. И всичко това, защото двама души – Борисов и Пеевски – като митичните чудовища от години са запушили входа и изхода на българската политика и не искат да се махнат оттам.
Очевидно трябва да ги махнем ние, гражданите. Има два начина – труден и още по-труден. Трудният е чрез масово гласуване за нови личности. Още по-трудният – да изгоним с камъни старите колкото е възможно по-далеч за колкото е възможно по-дълго. И за двата не сме готови. Докато станем, ще е на ход президентът. Става все по- вероятно до Коледа той да назначи седмия си служебен кабинет, а преди Великден да се избираме за осми път.
Отказът на депутатите и днес заради дребни партийни сметки да си изберат председател, е на път да сътвори невиждан абсурд в българската политика: парламент да се разтури, преди да е заработил! Чак такъв блокаж не бяхме виждали досега. Е,видяхме го. Видяхме и кого ползва – най-верните слуги на Кремъл в България – Румен Радев и неразделната двойка Борисов-Пеевски. Формално Пеевски е заклет душманин на Радев, но ако си спомняте, формално и Борисов беше. Истината е, че и тримата са в една лодка, защото служебните правителства са им изгодни – поне докато, както каза преди дни Пеевски, изборите не излъчат категоричен победител. А категоричен победител в ситуация като сегашната може да се излъчи само ако гласуват предимно твърдите електорати, без ние да им се мотаем в краката. Тогава печелят Борисов – тъй като твърдият електорат на ГЕРБ е най-голям, и Пеевски, защото може да купи най-много гласове. За целта максимално много от останалите избиратели трябва да бъдат демотивирани да гласуват. След десетилетна методична работа на 27 октомври целта бе почти постигната. Окончателният успех предстои догодина.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Вероятно така разсъждават Борисов и Пеевски, провалили реалния шанс на 51-ия парламент да състави кабинет. Наистина, този шанс се състоеше в избора между две злини – правителство, подвластно на русия, или правителство, контролирано от мафията. Но все пак редовно правителство, което щеше да свърши няколко неотложни неща: да покрие бюджетния дефицит, да обуздае инфлацията и да ни вкара в Еврозоната. За целта щеше да му е нужна поне година, през която деструктивизмът на ватниците и корупционният натиск на мафиотите поне теоретично можеше да бъде ограничен. Особено ако, каквито анонси имаше, бе съставено програмно и широко коалиционно правителство по модела на кабинета Попов от 1990 г. Правителството на Димитър Попов, гласувано на 22 декември 1990, беше едновременно програмно, експертно и на националното съгласие. В него доминираха представители на демократичната опозиция СДС, които определиха и реформаторския му облик. Но имаше и седем безпартийни министри, включително самият премиер.
Липсата на политически гръб не ги направи зависими от политическото съотношение на силите в НС повече от колегите им партийни членове. Кабинетът Попов не прикри и реалната политическа отговорност на бившата компартия – СДС спечели изборите през октомври 1991. С „малко, но завинаги“, както каза тогава Александър Йорданов.
Само първата част от тази крилата фраза се оказа вярна. Правителството на СДС с премиер Филип Димитров бе свалено след още година, и дойде правителството на Беров, наречено „правителство на мафията“. Оттогава в българската политика действа неписано правило: когато нарушат руски, предимно енергиен интерес, българските правителства падат. Когато го обслужват, управляват. Справка: ГЕРБ – три мандата, БСП – два мандата, ДПС – един мандат. Румен Радев – 6 служебни правителства!
Но понеже за служебни правителства отново и напоително ще си говорим, още малко за редовното на Димитър Попов. От първия си ден то работеше по Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество, сключено от партиите в 36-тото Народно събрание в края на 1990 г. Кабинетът имаше половин година, за да освободи цените на стоките, което перестройчикът Луканов преди него не пожела да направи. Непопулярните икономически реформи бяха направени от представителите на СДС. Започна реституция и връщане на земята. Вместо половин, кабинетът Попов изкара почти цяла година. И, малко или много, стабилизира икономиката.
Ако сега беше съставен такъв кабинет, вероятно икономиката и финансите щяха да бъдат управлявани от министри на ППДБ и партиите им щяха да понесат негативи от това на следващите избори. Но негативите от отказа на 51-ия парламент да състави какъвто и да било кабинет, вината за което ще бъде приписана на ППДБ, не по-малко ще им навреди. Затова коалицията трябва да преосмисли стратегията си за санитарен кордон около Пеевски. Какво имам предвид?
Подозирам, че Петков и Василев са взели тази идея от бизнеса, където бяха преди политиката. Може би са си спомнили Теорията на ограниченията на Елиаху Голдрат. Привържениците на тази теория са убедени, че всеки конфликт може да се разреши и всяка ситуация може да бъде съществено подобрена, ако се фокусираш върху най-тясното място на една система. Отстраниш ли го, цялата система ще заработи.
Последователността на действията на ППДБ по отношение на Пеевски сякаш прилагаше по учебник Теорията на ограниченията. Те първо идентифицираха Ограничението (разбира се, Пеевски), после подчиниха процесите в партиите си на него, но… не можаха да го елиминират. Поне не по избрания начин, наречен „санитарен кордон“. Напротив, кордонът по-скоро разклати крехките им вътрешни баланси. Очевидно трябва да се избере друг подход. И той е – реално отваряне на демократичните партии в парламента към сродните им извънпарламентарни партии, плюс обръщане към неправителствени организации и активни граждани. Трябва да бъдат измислени нови инструменти и механизми за пълноценното участие на всички изброени в политическия процес. Само така ще бъде преодоляна апатията и подобрен гражданският контрол върху органите на властта. Но най-важното е да бъде създадено единно политическо представителство, основано на принципна основа, закрепено с нарочно споразумение, и излъчило избрани на общи вътрешни избори кандидати за следващия парламент. Ако процесът стартира буквално от утре, има достатъчно време. Такъв „санитарен кордон“ вече едновременно около Пеевски и Борисов – нека не ги разделяме незаслужено! – ще бъде доста по-ефикасен. И ще разкъса здравата връзка между тях, която по думите на съпредседателя на ПП Кирил Петков, „дори съдбата на цял народ все още не може да разруши“.
А е крайно наложително. Изборът ни вече не е между повече и по-малко демократични партии, а между по-голяма и по-малка, но все пак контролирана злина. Изборът е между демокрация и диктатура. Най-вероятният кандидат-диктатор се нарича Пеевски. И той е по-опасен от конкурента си Радев, защото е по-готов. Двамата ще са най-печеливши от осми поред предсрочни избори. Но Борисов наднича зад гърбовете им. И както вече
стана дума, ще е груба грешка от страна на ППДБ, ако припишат желанието на Пеевски за нови избори, на „санитарния кордон“ и продължават да залагат на него и занапред. Ако Пеевски е изолиран, то е защото настрои всички срещу себе си. И той, и Борисов, ще стоварят вината за поредните предсрочни парламентарни избори на деструктивността на ППДБ. Колкото и да е трудно, ППДБ трябва да се опита изпреварващо да направи обратното. Или поне да минимизира щетите.
Още по-наложително е ние да се замислим: защо 35 години след „падането на комунизма“ отново се опасяваме и се опитваме да се спасяваме от диктатура? Какъвто и идеологически етикет да й бъде залепен – комунизъм, нацизъм, фашизъм – диктатурата си е диктатура. Тя унищожава Свободата и я заменя с тирания. И това не винаги се случва с кръв, особено в държави, където липсва обществен морал. За такива държави са достатъчни морков и тояга. Актуалните кандидат-диктатори имат и двете.
Отговорът е: защото позволихме да ни лъжат и не им попречихме да крадат. Това ни върна в патриархата. Защитниците на Свободата трябва да противопоставят на лъжците и крадците Истината и Свободата. Да обяснят на хората, че отказът им да избират между добро и зло неизбежно води до още по-голямо зло.
А какво е добро и зло? Много просто – това, което ни помага да живеем добре, е добро. Това, което ни пречи, е зло. И не е нужно външен авторитет – властови или морален – да ни казва или доказва това.
За да живеем добре, трябва да сме свободни. Когато хората използват свободно умовете си за подобряване на собствения си живот, те са невероятно продуктивни. Свободата е свобода на ума. Потисничеството е потисничество над ума. Трябва да защитим Свободата си, ако не искаме диктатура. Оръжията ни за защита са парламентаризмът и демокрацията. Избраниците ни най-после трябва максимално просто и ясно да обяснят това на избирателите си, когато за пореден път напролет искат тяхната подкрепа. И да я заслужат не само на думи, но и на дело!
Защитата на свободата изисква смелост. Смелостта да мислим, да говорим и да действаме – особено когато е много по-лесно да не правим нищо. Затова призовавам политиците, за които все още гласувам: бъдете смели! Ако сте смели, ще бъдете и успешни. Заедно ще бъдем успешни!
Нали това всъщност е целта на политиката?
