Актуалности – пред 2025 година

Илиян Василев – коментар в Алтернативата

Отдавна не съм правил коментар, но днес ще го направя, защото завърши – или поне така изглежда – една рекордна по продължителност парламентарна криза. Видимият ѝ израз бе невъзможността да се избере председател на Парламента. Тази криза е резултат от години на затваряне на партиите и лидерите в собствения им партиен интерес, както и неспособността им да формулират послания и коалиции, които да отразяват различията в обществените възприятия и интереси.

Това обаче не е просто обичайна политическа криза в страна от ЕС, както често ще чуете анализатори да твърдят. Това е криза на самата парламентарна демокрация, която се оказва неспособна да се защити от хибридни войни срещу нея, от брутални атаки на външни сили и техните вътрешни агенти. Фрагментацията на българския политически живот намира аналози в почти всички европейски страни, но не всичко е следствие на външни фактори. Да, има много грешки, които демократични лидери направиха, някои с месиански амбиции да ни отведат по-бързо в по-съвершен свят със зелена икономика и чисто небе. Съчетанието на ниски нива на самокритичност и на почти безграничния капацитет за спекулативна намеса на финансовия капитал раждат чудовища, не по-малко опасни от хибридните атаки. Технологичната революция и дигитализацията на политиката и обществения живот затвориха хората в техните информационни балони, и така станаха идеална цел за манипулации през съзнание и интерес. Това усили индивидуализма, който доведен до екстремизъм, на практика отрича възможността за търсене и намиране на общи решения. Не само в българското общество, но и във всички демокрации. При цялата нейна условност, българската демокрация все пак съществува.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Предизвикателствата пред способността ни да постигаме съгласие за да се движим напред са огромни. Днес никой не очаква да се яви партия, която да спечели самостоятелно мнозинство за да може да управлява самостоятелно. Роенето в политическия елит продължава. Макар ГЕРБ да е най-голямата партия, тя разполага със само 69 депутати, и няма основание да очакваме по-силен резултат на следващите избори. По-скоро ще видим още по-голяма фрагментация, с повече партии, но без съществено нарастване на подкрепата за водещите политически сили. В този неуправляем хаос и непредсказуемост дори утвърдените олигархични модели на Пеевски и Борисов губят почва – твърде много хора вече живеят, работят и съществуват извън тяхната орбита, което обаче, намалява и равнището на гражданска и избирателна активност.

Така стигаме до класическата дефиниция на социално-политическа криза: масите не искат да живеят по старому, а елитът не може да предложи нищо ново, което да отговори на интересите и възможностите на времето.

Но нека ви успокоя, ако това може да бъде изобщо успокоение: проблемите ни не са изцяло наши. Да, имаме специфични национални особености, в контекста на незрялата ни политическа класа и липсата на достатъчно изявени и просветени лидери. Но трудностите около избора на председател на Парламента отразяват по-дълбоки и сложни преходни процеси в целия ЕС. Кризата не е само на елитите; тя се изразява в подема на крайни и екстремистки течения за сметка на консенсуса в политическия център. Именно това принуждава много страни в Европа да формират странни, дори немислими коалиции между идеологически съперници, за да изолират радикалите, които процъфтяват в среда на хаос и непредсказуемост.

Някои приписват сегашната вълна на несигурност на ефекта от избора на Тръмп в САЩ, което е частично вярно, но причините са много по-дълбоки и системни. И решенията няма да се намерят само отвъд океана, както и не е сигурно, че всичко, което ще предприеме новият американски президент ще се увенчае с успех. За това нуждата от самостоятелен прочит и автономни решения за Европа и за България остават.

Ето само няколко „външни“ причини.

На първо място са външните фактори – рисковете от неефективни решения и действия на общоевропейските институции: Европейската комисия, Европейският парламент и Европейският съвет. Например, енергийният преход е огромно предизвикателство, особено в условията на недостатъчни резерви в системата. Но упованието, че решенията, които се вземат на общоевропейско равнище, задължително трябва да са добри за България, е опасна заблуда. Подобно разбиране преля в безкритичното отношение и подкрепа, намерила най-ярък израз в управленската „мъдрост“ на дългогодишния премиер Борисов – щом Меркел е „за“ и аз съм „за“. Без автономен анализ на рискове и ползи стигнахме до тук. Най-тревожното, че дори проевропейските сили, в това число и ППДБ, не намират за нужно да се дистанцират от откровено неиздържани общоевропейски решение и прокарват сред избирателите си тезата, че да бъде за ЕС и НАТО, означава да бъдеш безкритичен. И това открива огромно поле за спекулации и манипулации от анти-европейските сили. Съвременният европеизъм включва и отговорност да допринесеш с локалното съдържание и оценка за най-добрите общоевропейски решения, а не просто да следваш папагалски спуснати „от горе“ решения.

На второ място са глобалните предизвикателства, свързани с конкурентоспособността. Докладът на Марио Драги само повдигна завесата пред проблема, но въпросите са далеч по-дълбоки. Теми като суровинната сигурност, без която няма устойчив икономически растеж – заострени като проблем след контрасанкциите на Китай и ограниченията върху износа на ключови суровини – редкоземни метали, остават недооценени. Вместо да насърчим инвестициите, за да вземем своя справедлив дял от релокирани обратно в Европа индустири от Китай, в новия бюджет се обсъждат нови данъци върху добивната промишленост. А елементи като талий (страничен продукт от добива на цинк) и германий (от алуминия), които Китай използва като стратегически активи, остават извън вниманието на българската политика.

Мога да продължа, но важното е, че днес приключи символичната част от кризата. Лошата новина е, че тя продължава, а най-страшното е липсата на елит и лидери, способни да вдъхновят обществото с личния си пример и да намерят проекция на най-доброто от глобалните възможности върху националната политическа и икономическа матрица.