Продължителното пребиваване в екзистенциална несигурност поражда чувство за малоценност, което невинаги компенсираме
Светът се разцепва още с раждането ни, когато формираме първичните/надбиологични измерения и феномени на субектността си. Всеки индивид в моята школа – екзистенциалната терапия, е обречен („осъден“ по Сартр) да бъде свободен и да прави избори ежедневно. Защото само присъствието в настоящия избор и действията/бездействието, произтичащи от него, може да променя стрелата на времето и да детерминира бъдещето. Тоест ние сме свободни екзистенциално. Това е човешкото и проклятие, и благословия. Друг е въпросът, че свободата плаши хората, тъй като ги прави отговорни за последствията. „Депресивният реализъм“ е категория от обектните отношения – показната фаза в развитието на психоанализата и екзистенциалната терапия, където ранното детско развитие води до формиране ключови понятия като дихотомизацията: добро-лошо, правилно-неправилно, желано-нежелано. Не случайно на знамето „свободата“ и „смъртта“ са заедно, защото са материални последици от изборите и действията в живота ни откакто свят светува, коментира в студиото на Алтернативата психологът д-р Пламен Димитров.
Подкрепете независимия анализ!
Помогнете ни да продължим да предоставяме безплатни, обективни и задълбочени анализи, като подкрепите нашата работа. Вашето дарение гарантира, че ще останем независими, прозрачни и достъпни за всички. Присъединете се към мисията ни—дарете днес!
Дихотомизациите са част от начина, по който самосъзнанието ни, развивайки се, започва да оцветява и да придава смисъл на реалността. Има две фази/етапи в това развитие. Първичната е да разцепим света, т.нар. шизо-параноидна фаза, водеща до поляризацията на ума, а всяка поларизация води до тоталитарни състояния. Своите се възприемат като по-добри каквито и да ги вършат; чуждите по подразбиране са лоши.
Групата на негласуващите е твърде устойчива и е приела модела на справяне, който е дисфункционален, въпреки че живеят добре – всеки да се оправя както може. Това не води до сплотяване, изграждане на определени общности и създаване на по-големи проекти и визия. Така не виждаме, че има хора, общности, групи, които биха постигнали много повече, ако се научат да излизат от модела на подоптимално живеене – доста комфортно състояние.
Трябва да излезем от тази фалшива и „удобна изтръпналост“. Когато елитът не е способен да си постави общи цели, започва да функционира на неосъзнато ниво в друга модалност. Когато човек няма доверие към себе си, той проектира върху другите своите сенчести и тъмни страни и ги намира. За да избегне себепознанието човек е способен на всякакви абсурдни дейности само и само да не постигне цялост. Продължителното пребиваване в екзистенциална несигурност поражда чувство за малоценност, което не винаги компенсираме, посочи д-р Димитров.
