Липсата на революция и лустрация доведе до компромиси на всяка крачка

На въпроса: Кой комуникационен модел обяснява най-добре последните 30 години? проф. Росен Стоянов, преподавател по комуникационни модели и практики в НБУ, коментира в студиото на Алтернативата, че липсва теоретична рамка, през която да интерпретираме. Поколенчески (до 80-а) осъзнаваме кое е било редно или нередно. Последва едно по-алиенирано и емоционално необременено поколение. Трябва ли да се интерпретира миналото в теоретична рамка, така че младите да не го повтарят, защото е „опасно“, „страшно“ и „несвободно“? Много българи са изкушени от носталгия по миналото през оценката на младостта си или розова левичарска емоция по иконични псевдогерои.
Младите като че ли нямат паметта и като следствие – устоите да взимат решения за собственото си бъдеще. За да бъде приет и да бъде довереник, всеки публичен говорител трябва да поставя и разказва рамката разбираемо за младите. Разбираемо ще рече да осъзнаят, че могат да пътуват само с лична карта, че са свободни да изказват мнение, че не се налага да пазаруват от КОРЕКОМ, че могат да сами да определят стила и предпочитанията си.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Липсата на революция доведе до компромиси на всяка крачка. Лустрацията щеше да предразположи обществото да бъде по-бдително, щеше да създаде рамка, в която всеки да развива способностите си, да ни предпази рязко да се разделим на бедни и богати.
Едно от постиженията на младата ни демокрация бе отмяната на чл. Първи, началото на всички начала. Кръглата маса предполага равнопоставеност. Базово условие при нея е равнопоставеността – нещо, което не видяхме онзи ден при разговорите ПП-ГЕРБ.
Консенсус означава пълно съгласие и няма такова нещо като „квалифицирано мнозинство“. От демокрацията трудно може да се очаква консенсус. Винаги ще има някой с особено мнение, който да провокира различните алтернативи. „Когато всички мислят еднакво, никой не мисли достатъчно“, е казал Липман.

Трябва да има предварително уговорени правила. Редно е да се преговори постижимото и непостижимото. Подготовката е важна, компромисът – задължителен.
Обикновено побеждава по-кресливата страна, а елитът е малък спрямо множеството. От ирационалното се извличат много повече дивиденти.
Не успяхме да постигнем декомунизацията плюс лустрацията; не успяхме и в това гласът ни да бъде чут през активно гражданско участие, посочи в заключение проф. Стоянов.