Геополитическите рискове ще останат високи, което предполага консерватизъм в енергийната политика

Илиян Василев

По повод на конференция на ЕМИ, на 16 февруари 2023 година в хотел Верея Стара Загора.

Няма да мога да присъствам, поради конфликт с по-рано поети ангажименти, за това ето няколко реда като мой принос към дискусията за бъдещето на въглищната електроенергетика.

Няма да влизам в техническите параметри на спора за Пътя, нито в моделирането на бъдещи процеси, които както знаете са толкова добри, колкото можете да застраховате резултатите им в застрахователна агенция. Не можете, значи гледането в бъдещето при моделирането на неясни процеси, особено в подвижни времена, при които и въведените данни не са устойчиви, е занятие всуе, в най-добрия случай силно рисково особено по отношение на дългосрочни политики които се базират върху тях.

Да погледнем прогнозите за потреблението, които на пръв поглед са умишлено песимистични, като че ли за да влезнат в моделите, доказващи нуждата от приемане на определени политики. Няма е да е за пръв път. Тези които познават прогнозата на БАН, върху която почиваше доказателството за нуждата от АЕЦ „Белене“, знаят колко професионализъм в работата на учени, чиято степен на професионална отговорност е тяхната лична репутация и няколко трудови възнаграждения.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

За това не искам да ви занимавам с прогностика на бъдещи несигурни процеси, за това ще се фокусирам върху непосредствения  хоризонт, нещата които са известни и така да решим какво да правим:

При равни други условия, когато не може да се прогнозира с точност динамика на потребление в бъдеще, и ако сте управленец, трябва умишлено да пренебрегнете други сценарии, освен този с растящото потребление, защото винаги е по-добре да имаме излишък от мощности, отколкото недостиг. Както показаха последните две години няма устойчиви излишъци от предлагане на енергия, които да не срещат своето търсене.

1. Инвестициите във ВЕИ със сигурност ще доминират, но свръхпредлагането на ВЕИ енергия крие рискове за електроенергийната ни система, когато надхвърли определените в стратегията нива – 7 ГВт за соларни и 2 ГВт за вятърни мощности. Да припомня, че навлизането на нови мощности от прекъсваема енергия, по никакъв начин не отменя необходимостта от поддържане на базови и балансиращи мощности, чиито постоянни разходи не се променят особено. В този смисъл от гледна точка на отделните видове енергия за цялостната електроенергийна система е важна не себестойността при генерация на отделните мощности, а системните разходи. Което поставя въглищните ни централи в изключителна позиция спрямо другите видове генериращи мощности – веднъж като бърз старт, стандбай режим /при АЕЦ това просто не става/, така и от гледна точка на ценовото балансиране, доколкото суровината и нейната верига на стойност е независима от външните пазари – за енергийната сигурност на страната те просто нямат заместител към днешна дата.
2. Доколкото енергийната сигурност на страната  е прерогатив на националните правителства, и както видяхме при последната криза със спрените доставки на природния газ, Европейската комисия остави държавите да се справят по единично, като се задоволи с разрешения за отпускане на държавна помощ, така и в бъдеще, националната енергийна сигурност ще си остане задължение на правителствата. При това, изпълнението на климатичните цели не може да бъде с по-висок приоритет и националните правителство ще имат неотменима отговорност са осигуряване на енергийните баланси. В този смисъл, всяка политика на ЕС, която заплашва способностите на всяко правителство да изпълни този ангажимент към своите граждани, трябва да бъде ревизирана или отложена до настъпването на обстоятелства, които позволят изпълнение при позитивно съотношение щети-ползи.
3. Справедливият преход е понятие, което се диагностицира и отчита на равнище потребител, и предполага именно постоянно отчитане на съотношението щети – ползи, както на национална, така и на регионално и локално равнище. При това става дума не само за текущи баланси на развитие, а за такива, които са дългосрочни и устойчиви. В този смисъл енергийният преход трябва да бъде технологично неутрален, тоест емитентите и националните правителства трябва да имат правото да избират нужния микс от технологии, които да осигурят изпълнението на целите за намаляване и зануляване на емисиите, без да има привилегировани технологии. Иновациите и технологичният напредък, доказани през пазара, гарантират най-оптималния подход.
4. Две думи за геополитическия риск – защото при сегашното му равнище – на практика е невъзможно да се предскаже кога и изобщо дали ще се възстанови статуквото от преди войната. Да се спрем на безспорните неща.
5. Енергийните отношения между Русия и Запада са дълбоко разстроени и на практика невъзстановими, което предполага, че енергийната сигурност на ЕС ще зависи от външни фактори, доколко ЕС ще продължи да зависи от външна конюнктура и национални решения.
6. Способностите на ЕК да идентифицира и намери колективни решения на национални проблеми ще остане все по-спорна хипотеза. Именно защото хората разпознават като първично отговорни за осигуряването на горива, топлинна енергия, природен газ и друга енергия, като тяхна първа длъжност, националните правителства, а не на ЕК. Това предполага, че правителствата си остават базисното равнище за решаване на енергийното уравнение.
7. Българското правителство не може да разчита на външната си свързаност, за да балансира вътрешно потребление, най-вече защото кризите предполагат едновременни затруднения на съседните пазари. Това е логично следствие на инвестиционната целесъобразност при изграждането на мощности. Няма решение и с внос на недостигаща енергия от по-далечни европейски дестинации. В региона няма устойчиви котви на енергийната сигурност, или по-друг начин казано нетни енергийни донори. България е в най-значителна степен страната която играе тази роля.
8. В този смисъл отговорност на българското правителство не са само националните баланси, но и регионалните такива, доколкото енергийният преход е синхронизирано усилие в целия регион. ЕК не може да помогне за спешна енергийна помощ, ако в някой от съседните ни страни настъпи внезапен недостиг.
9. Следователно, затварянето на въглищните централи, докато няма доказана алтернатива /не такава на теория, като модели базирани на потребление, доказващи устойчив спад/ не може по никакъв начин да прави плана за устойчивост и развитие и изпълнение на нетните нулеви емисионни цели – единствени, а в много случаи и главни ориентири на енергийната ни стратегия.
10. Колкото и радикални да са амбициите за преход към ВЕИ, те не могат да покрият базисното потребление в ЕС. Ако приемем, че кризата в енергийния сектор, рефлексия на общата икономическа криза и войната в Украйна, ще продължи с нови кризи, а за това има огромен потенциал, особено в контекста на отношенията на ЕС и НАТО с Китай и потенциални ексцесии на Русия, то еднозначно може да се направи заключението, че докато геополитическата обстановка ще се стабилизира дългосрочно, енергийната сигурност ще предполага остра нужда от хеджиране на растящи рискове.
11. КОВИД кризата и войната в Украйна предполагат пренасочване на индустриални мощности от Китай към ЕС, основно Източна Европа, за да се избегне растящия геополитически риск на Китай. А това означава ръст на енергопотреблението в енергоинтензивни производства – онова което е популярно да се нарича реиндустриализация. Да напомня базисна истина – колкото и икономиката да се дигитализира и все повече стойност да се реализира във виртуалната сфера, без здрава индустриална база никаква икономика не може да се развива.
12. Капацитети за съхранение безспорно ще са нужни, но без значение колко мащабни са проектите в тази насока, с изключение до известна степен на ПАВЕЦ, те няма да могат да балансират на 100 процента ВЕИ и пиково потребление. Тоест, каквито и батерии и мощности за съхранение да ви трябва, все ще са нужни базови и балансиращи мощности.
13. При тези условия да са планира закриване на електрогенериращи мощности, в условията на нестабилна и непредсказуема среда, е в пряко противоречие на националната ни енергийни сигурност. Ангажименти за закриване могат да се поемат при ясна алтернатива, стабилизирана външна среда и позитивен баланс на щети-ползи. Към този момент това не е нито очевидно, нито предстоящо.
14. Климатичните цели могат да се постигнат с по-широк набор, включително алтернативни методи и технологии, през управление на търсенето, гъвкави схема за балансиране, и най-вече разглеждането на по-балансирани пътища за преход, които отчитат наличието на технологии за улавяне, утилизация и складиране на СО2, или схеми за отчитане и управление на национални емисионни баланси, които да отчитат и други зелени проекти за абсорбиране на вредни емисии. Сигурен съм, че битката за нетни нулеви емисии все по-явно ще излиза от идеалистичния си етап и ще навлиза в прагматичния, пазарно претеглен етап, там където не политиците, а бизнесът дава решенията. Няма толкова субсидии, които политиците да могат да осигурят, за да победят пазара.
15. В обозримо бъдеще нямаме местни източници на природен газ. В най-оптимистичния случай, ако се докажат находки в блока Хан Аспарух, това ще изисква поне 4-5 години, тоест преди 2030 година няма никакъв друг заместващ източник. В ЕС именно природния газ балансира ВЕИ и покрива пиково потребление, у нас такава възможност няма. Ако се открият значителни находища на местен природен газ, то тогава преходът може да включва и газгенериращи мощности като местен прогнозируем енергоресурс.
16. Европейският съюз няма да бъде самодостатъчен в сферата на природния газ, нефта и нефтените продукти и ще зависи от техния растящ внос. При равни други условия, това означава, че цените няма да имат местна котва и ще изпитват силни колебания. За разлика от цените на природния газ, който Европа не може да управлява, България може да управлява ценовия риск при въглищата. Управлението на ценовия риск ще си остана национална задача.
17. Текущите схеми за кросубсидиране като мярка за подкрепа на потребителите на електроенергия, изцяло зависят от възможността правителството да пренасочва допълнителни приходи от държавните дружества към ФСЕС. Ако приемем, че цените на енергията ще останат високи /по гореизложените и други „системни“ причини/, финансирането на подобни мерки ще става все повече за сметка на бюджета и все по-малко за сметка на преразпределение на финансови потоци в енергетиката от печелившите държавни енергийни дружества, ако те бъдат закрити или ограничени като приходи.
18. Колкото повече се разтваря ножицата между пазарните реалности и климатичните цели, толкова повече ще нараства конкуренцията при субсидирането на зелената енергия и привличането на зелени инвестиции. Проблемът е, че ЕК започна да заема огромни средства от пазарите, за да субсидира централно климатичните политики, а това допълнително натоварва към националния дълг и колективен,  ЕС дълг. Достатъчно е да се споменат тези 369 милиарда евро за финансиране на климатични политики и енергиен преход, с които ЕК ще се съревновава със 300 милиарда долара субсидии по Анти-Инфлационния закон на САЩ.

В заключение – не е нито време, нито мястото за радикални скокове в енергетиката извън пазарно устойчиви доказани схеми, които заместват ниско с високо ефективни средства за генерация, пренос и потребление.

Въпросът за максималното удължаване на срока на въглищните централи не е просто въпрос на самоцелно противопоставяне на някакъв бюрократичен модерн, роден далеч от България, а на управление на процеси, значителна част от които са извън наш контрол, и за намиране на оптималния темп и формат, така че преходът да бъде справедлив и поносим, което ще го направи и устойчив.

Климатичните цели ще си останат водещ ориентир – но само ако са балансирани и споделени с другите големи емитетенти в света. В противен случай задача, която ЕС си е поставила, с по-малко от 7 процента от световните емисии да спаси света от тях ще е поредната политическа илюзия. Европа можа да лидира този процес, само ако той се докаже в рамките на ЕС като ефективен и достъпен, пазарно конкурентен, водещ до икономии и ползи, които другите страни ще искат да възпроизведат. За съжаление, обаче, неподаващите се на прогнозирани огромни геополитически рискове, предполагат провеждането на консервативен тип политики, при които радикализмът отстъпва на умереността и адаптивността. Всяка пробивна технология ще намери своето място на пазара и без силово налагане с политически средства.