През входа за търговци
Илиян Василев
Брюксел разбира за схемите на „Странджа 1“ на „Булгартрансгаз
Неотдавнашният търг на „Булгаргаз“ за доставка на втечнен природен газ за Турция – и предполагаеми свидетелства, че българската компания е резервирала капацитет в турския терминал за втечнен природен газ „Сарос“, който предстои да бъде открит, за да го приеме – означава, че сътрудничеството между газовите барони на двете страни върви гладко. Европейската комисия обръща внимание на изключително странния договор, който позволява това сътрудничество. Подпомаган от държавната собственост на компаниите, мениджърския елит изглежда има значителни умения да заобикаля или игнорира правилата на Брюксел. А според информирани мнения изпълнителният директор на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов стои в основата на планираното продължение на това, което той самия счита, като личен свой успех – реализацията на газопровода „Турски поток“. Битката това да се случи и с „Турски поток-2“ би трябвало да бъде интересно зрелище.
Държавната собственост на българските енергийни компании – в един (все още теоретично) посткомунистически свят, в който много страни отдавна са приключили с приватизацията – е обект, да кажем, на смесени мнения и различни тълкувания. Да вземем за пример двете държавни предприятия (ДП), които се занимават с природен газ: операторът на преносната система (ОПС), „Булгартрансгаз“, и държавният търговец на газ и обществен доставчик, „Булгаргаз“.
Според една от школите държавната собственост върху тях е символ на българската независимост и гаранция за националния суверенитет и енергийната сигурност на страната – да не говорим, че е синоним на ниски цени на газа и защита на националните интереси. Най-вече, когато става дума за огромна корпоративна мощ като тази на руския Газпром, националните шампиони, поне в миналото, са се оказвали от съществено значение за предотвратяване на крайности при злоупотребата на Москва с природния газ като енергийно оръжие.
Но има и друга гледна точка, според която държавната собственост е както маска, така и механизъм за защита на не твърде благотворни специални интереси. Тя е инструментът, който позволява на старата гвардия, окопала се в отрасъла или на един задкулисен проруски елит (или и на двете едновременно) да блокира реформите в газовия пазар и навлизането на националния пазар на конкуренти на руския Газпром и неговия български аватар Булгаргаз. Подобно на унгарския Виктор Орбан, мрачното дуо на България – бившият министър-председател Бойко Борисов и настоящият президент Румен Радев – използваха националните си енергийни шампиони, за да засилят собствената си хватка върху свързаните с тях финансови потоци и да осъществят последващата и трансформация в политическа власт.
Което, като се замислим, не би трябвало да е изненада. Защото „Булгаргаз“ е миниатюрно копие на „Газпром“. А самият Газпром е създаден (през 1989 г.) като корпоративен наследник на съветското Министерство на газовата промишленост (до степен министърът Виктор Черномирдин да остане главен изпълнителен директор на новата компания!). Когато Съветският съюз се разпадна няколко години по-късно, Газпром просто стана малко по-малко издание, запазвайки руските активи и операции на сектора. И въпреки периода на псевдоприватизация от 90-те години на миналия век, той остава по същество част от руската държава. Така и остана, особено след като Владимир Путин затегна държавната (и собствената си) хватка върху икономиката като цяло. Като такава тя е инструмент на държавната политика и по подразбиране не е предназначена да се конкурира при равни условия на пазара. Така че е естествено Булгаргаз, като мини-газпром на малка България, да работи по същия начин.
За редовните читатели на „Анализи и алтернативи“ (АА) няма да е изненада, че според мен второто от тези мнения е по-близо до истината. Много, много по-близо.
На всичкото отгоре не държавната намеса и държавната собственост са тези, които биха гарантирали на българските (или на потребителите в която и да е друга страна) възможно най-ниските цени на газа. Конкуренцията, либерализацията и диверсификацията са тези, които ще направят това.
В края на краищата българските вътрешни цени на газа не се славят с особено ниски стойности. Те не са сред най-ниските в Европа, нито в Централна и Източна Европа (ЦИЕ), нито в по-тесния регион на Югоизточна Европа (ЮИЕ). Сега газът, получаван по дългосрочния договор (ДД) на Булгаргаз с Азербайджанската газоснабдителна компания (AGSC) – договор за един милиард кубически метра годишно (1 млрд. куб. м/г.) азерски газ, около една трета от годишното потребление на България – е най-евтиният в ЕС. Булгаргаз би трябвало да оценява този договор като перла в короната си. Но вместо това той е последователно пренебрегван от държавния търговец на газ, по времето, когато договорът влезе в сила през януари 2021 г. и първоначално вземаше по-малко от една трета от договорените количества – по-малко от 300 млн. куб. м през същата тази година. Булгаргаз последователно даваше предимство на по-скъпия газ от Газпром и това не беше изцяло корпоративно, а по-скоро политическо решение на тогавашното правителство, оглавявано от Бойко Борисов.
И така, виждате: пазарната логика и разумната преценка невинаги е тъждествена на държавната собственост. Нито пък на назначените от тях мениджъри на държавни предприятия.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Странният случай със Странджа 1
Да разгледаме обявения на 25 февруари от „Булгаргаз“ търг за доставка през април на товар от втечнен природен газ (LNG) за терминал в Турция. Това ще бъде първата доставка, която ще се осъществи въз основа на договора, подписан в края на миналата година от „Булгаргаз“ и турската национална газова компания „Боташ“ и съгласуван на най-високо политическо и държавно равнище. Както беше посочено в една от предишните статии на A&A, това дава възможност на Булгаргаз да транзитира така получения газ през турската преносна система и да влезе в България през междусистемната точка (МТ) Странджа 1.
При внимателно вглеждане в детайлите на търга, възникват много въпроси. Не само за конкретната сделка. Но също така и въпроси относно нарастващото вътрешно несъответствие. От една страна, имаме политиките и регламентите на ЕС, които регулират газовия сектор. От друга страна, имаме посока, в която се развива секторът в България. Те не изглеждат съвместими и с времето стават все по-малко съгласувани. Затова нека да разгледаме тези несъответствия – и факторите, които ги обуславят.
Като начало, ако погледнете уебсайта на „Булгартрансгаз“ – както и съответната страница на Регионалната платформа за резервиране (RBP) – ще видите интересен контраст между информаията за МТ „Странджа 1“ и МТ „Странджа 2“. Има много данни за Странджа 2, откъдето в България постъпва руски газ по газопровода „Турски поток“. Но няма никакви данни нито за предлагания капацитет, нито за потоците природен газ през Странджа 1, която, както беше отбелязано по-горе, свързва системите на Боташ и Булгартрансгаз.
Игра на трикове
Между другото, дори в Странджа 2 нещата не са съвсем ясни. Експертите все още се опитват да разберат как изходният капацитет на „Турски поток“ при Малкочлар (от турската страна на границата) може да бъде по-малък от 16 млрд. куб. м годишно, докато входният капацитет при Странджа 2 (от българска страна) е определен на 20 млрд. куб. м годишно. Едно от възможните обяснения е, че това е просто трик, който да позволи привидно спазване на Газовата директива на ЕС – която ограничава използването от един потребител (в този случай Газпром) до максимум 90% от капацитета на даден ИП – като същевременно гарантира, че Газпром разполага с какъвто си иска капацитет, от който се нуждае (90% от завишения капацитет от 20 млрд. куб. м годишно е по-голям от 16 млрд. куб. м годишно) и пълен контрол върху номиналните газови потоци, оставяйки на конкурентите си невъзможната задача да осигурят възможности за изход от Турция.
Да се върнем на Странджа 1, обаче…
„Булгартрансгаз“ дава две оправдания, за да не публикува данни за този ИП:
– Първо, липсата на споразумение за междусистемна връзка с Botas (който е оператор на преносната мрежа, както и търговец на газ, наред с много други функции). Впрочем това не е изненада. Нито българският, нито турският оператор на преносна мрежа не горят от желание за промяна на това положение, тъй като липсата на равнопоставеност за всички позволява извънредни сделки, облагодетелстващи малцина избрани от тях.
– Второ, че тази входна точка няма особено значение за европейския газов пазар.
Последното, може би ще си помислите, е малко ексцентрично съждение, особено за входна точка с годишен капацитет от 13 милиарда кубически метра. Но нека за момент си затворим очите за това. Със или без споразумение за междусистемна свързаност, „Булгартрансгаз“ е задължен по правилата на ЕС да декларира наличния капацитет на входа на Странджа 1 на международната платформа RBP. Именно в това се състои прозрачността. Но нищо не се случва.
Нефункциониращия газов пазар в България
Може би си спомняте, че през декември 2018 г. Европейската комисия (ЕК) глоби „Булгартрансгаз“, „Булгаргаз“ и Българския енергиен холдинг – тяхната закрилящата ги компания-майка (и секторен мастодонт) – с отрезвяващите 77 млн. евро за неспазване на Газовата директива на ЕС, и по-конкретно за отказан достъп до националната газопреносна мрежа при равни условия на конкурентите на „Булгаргаз“. По много необичаен начин българското правителство на г-н Борисов – чиято плаха реакция на злоупотребата с господстващо положение от страна на руските компании е предмет на легенди (и на анекдоти) – изведнъж реши да изправи ръст срещу ЕК и да оспори глобата ѝ пред Общия съд на ЕС.
Което поне предполага известна последователност във времето в отношението на българските правителства по темата за газа – регулациите на ЕС или националния суверенитет. Тоест, държавните ни дружество, под диктовката на изпълнителната власт, са последователни противници на усилията на ЕК да постигне и наложи конкурентна рамка в български отрасъл, който е много труден за регулиране. Мениджърите на тези държавни компании и политиците на власт са постоянно склонни да дават предимство на отношенията с (и да облагодетелстват интересите на) участници извън ЕС, независимо дали са турски или руски, които не държат много на равните условия на конкуренция. Това трябва да се има предвид, когато сделката между Ботас и Булгаргаз наистина стане обект на внимание и когато Булгартрансгаз, Булгаргаз и тяхната кохорта от политически играчи започнат да издигат патриотични щитове и да протестират. Така поне оставят вярни на поведението си през годините.
Между другото, докато сме на тази тема, може би сте чували много за либерализацията на българския газов пазар, за диверсификацията на източниците, за конкуренцията и т.н. Не вярвайте на това! Не и в повечето видове смисъл, които наистина имат значение. Читателите на A&A – които вече са свикнали с това – може би ще простят тук едно малко „лирично“ отклонение.
В памет на програмата за задължително освобождаване на природен газ
Разгледайте тъжната съдба на Програмата за освобождаване на газ (GRP). Това беше една доста разумна политика, стандартно средство на ЕС срещу неконкурентна ситуация на национални пазари на газ с монополен търговец – изискване, предназначено да осигури ликвидност на един неликвиден пазар и да укроти по-крайните злоупотреби на доминиращите играчи. Ако се чудите, „Булгаргаз“ със сигурност е с господстващо положение, тъй като все още има пазарен дял от над 80 %. Съгласно GRP Булгаргаз имаше задължението да извършва редовно и прозрачно предлагане на газ на базираната в България Балканска газова борса (BGHE). Което и правеше, но често заобикаляше BGHE в полза на втората частна газова борса – Българската енергийна търговска платформа – която функционираше по доста странен начин. Офертите се подаваха без предварително уведомление, а сделките се сключваха в рамките на секунди след подаването на офертите. Далеч сме от мисълта, че A&A предполага някаква некоректност, още по-малко, че купувачите са били предварително подбрани и облагодетелствани, но… е факт, че газът беше продаван от Булгаргаз на значително по-ниски средни цени от тези на пазара като цяло. А по-късно е препродаден на много по-високи цени. И въпреки това никой не си мръдна пръста да промени ситуацията.
Въпреки това програмата за освобождаване на природния газ беше нещо. До момента, в който барабаните на войната в Украйна започнаха да бият – и българският парламент отмени това задължение на Булгаргаз, но остави възможността ръководството на компанията да пласира природен газ когато и както си поиска. Това трябва да възприемате като „национален интерес“ в в извънредна ситуация. А служебното правителство на президента Радев се позовава на форсмажорни обстоятелства и на войната в Украйна, за да поддържа монопола на Булгаргаз на вътрешния пазар и да сключва дългосрочни договори за доставка на газ, твърдейки, че двете са равнозначни на национална енергийна сигурност. По този въпрос регулаторът КЕВР странно мълчи.
Последно. В случай че се чудите и на кого принадлежат онези 20% от пазара, които Булгаргаз не контролира, отговорът е: до голяма степен на Лукойл. Точно така: руска компания, едно от чиито дъщерни дружества, както ще видим по-долу, си е осигурило 14% пазарен дял по силата на доставките на газ от Газпром за своята рафинерия Нефтохим в Бургас. Останалите 6 % се разпределят между редица малки търговци на газ, като никой от тях няма голямо влияние на пазара.
Толкова за конкуренцията…
Тук „лиричното“ отклонение завършва! Да се върнем към „Булгаргаз“ и „Боташ“ – и да посетим залива Сарос.
Булгаргаз: добре сложен на терминала в Сарос
Миналата седмица, след като беше обявен търгът за втечнен природен газ на Булгаргаз, Боташ публикува данни за наличния капацитет на новия терминал Сарос – плаваща инсталация за съхранение и регазификация (FSRU), която трябва да влезе в експлоатация в края на март. Сделките за втечнен природен газ на „Булгаргаз“ по подразбиране ще бъдат сред първите на новия терминал. Страницата на Botas показва, че през по-голямата част от април на терминала в Сарос е резервиран капацитет за разтоварване от 2 млн. куб. м на ден, което приблизително съответства на минималните месечни обеми от 48 млн. куб. м (включително опции за споделени товари), поискани от Булгаргаз в търга.
Накратко, Булгаргаз е в силна позиция по отношение на терминала в Сарос и се възползва добре от това. Силата на тази позиция трябва да бъде подчертана. Булгаргаз е единственият търговец на газ в ЕС, който има осигурен изключителен достъп до терминалите в Турция, до нейната преносна система и до входните и изходните точки на тази система. Изглежда, че тази изключителност се разпростира и върху уникалния достъп но компанията до междусистемната „сенчестата“ входна точка Странджа 1, която е вход на газовия пазар на ЕС. Прозрачността и контролът по границите на България със сигурност са актуални въпроси преди влизането на страната в Шенгенската зона. Това е вярно в повече от едно отношение, но газовите интерконектори заемат челно място в списъка.
Брюксел се намесва
В предишната ни статия отбелязахме, че Европейската федерация на търговците на енергия (EFET) реагира на договора между „Булгаргаз“ и „Ботас“, като изпрати писмо до две от генералните дирекции на ЕК – „Енергетика“ и „Конкуренция“. В него EFET обръща внимание на възможна неправомерна държавна помощ и злоупотреба с монополно положение в клаузите на договора за достъп до преносен капацитет в МТ „Странджа 1/Малкочлар“. На 22 февруари в София беше надлежно свикана среща с участието на представители на ЕК, Министерството на енергетиката на България, Булгаргаз, Булгартрансгаз и Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), не особено зоркия български отраслов надзорник.
Информацията, която изтече от срещата, сочи, че има „архитект“, който сглобява отделните части пъзела – макар и зад кулисите – и това не е нито някой от „Булгаргаз“, чийто договор с „Боташ“, е обект на недоволство сред търговците и регулаторите в ЕС. Не, „мозъкът“ на тази операция не е кой да е, а изпълнителният директор на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов, човекът, който направи така, че „Турски поток-1“ да се реализира. И благодарение на този договор с Боташ той използва извънредната ситуация, предизвикана от войната, и Булгаргаз като прикритие, за да прокара истинската си програма – а именно онзи набор от договорености, които можем да наречем с общото име „Турски поток-2“ (ТП-2). Булгаргаз отново ще изпълнява собствената си дефиниция на „национален интерес“, когато става въпрос за задоволяване на нуждите от природен газ на българските потребители, като от време на време ще внася американски или друг неруски втечнен природен газ (договорът с Боташ се отнася за 1,5 млрд. куб. м годишно), докато Булгартрансгаз ще транзитира десет пъти повече „турски газов микс“.
Това би гарантирало значителни изходящи потоци от природен газ от Турция, основани предимно на притока на руски тръбопроводен газ в Турция, но със спорадични доставки на американски и друг неруски втечнен природен газ за „геополитически баланс“ (за цвят и медийно изтъкване от политиците). Това е класически случай на транзакционната дипломация, която бе използвана за прокарването на „Турски-Балкански поток“ през геополитическо минно поле.
Тогава Путин получи своя газопровод и необходимия за него транзит на газ, а САЩ – F-16 за България и газови турбини на американската компания Solar turbines за проекта. Сега историята сякаш се повтаря, или във всеки случай – както би казал Марк Твен – се римува доста добре. Настоящата партида продажби на американски турбини обхваща интерконектора със Сърбия, който беше изведен на преден план в идеалния момент. За да бъдат успокоени САЩ, бяха добавени още подсладители – поръчки за F-16 и ядрено гориво на Westinghouse, което да замени руските горивни пръти TВЕЛ за пети блок на АЕЦ „Козлодуй“. За пореден път беше стартиран и проекта за разширение на ПГХ „Чирен“, един истински евъргрийн на транзакционната дипломация, който аха да се случи, и все не се случва.
Екипът на Турски поток – отново в действие
Вместо да поеме част от вината за това, че развърза ръцете на г-н Путин, за да отприщи войната срещу Украйна, българският екип в операцията „Турски поток 1“ на Кремъл сега обмисля новата му версия. Планът на Малинов е да се използва капацитетът на реверсивния поток през Странджа 1 на Трансбалканския газопровод (ТБП). Преди време основната цел на ТБП беше да пренася руски газ – след транзита му през Украйна – на юг през Румъния и България, а след това към Турция. Използването на ТБП в обратен режим сега ще позволи да се реализира един вид „северна“ версия на „Турски поток“, която стъпва върху геополотическите договорености между Путин и Ердоган. Природният газ от Турски поток-1 ще се движи Сърбия по „западното“ направление. Втората версия на Турски поток, ще включва газови потоци на север към Румъния.
Юридически прекалено сложно? Е, не се притеснявайте твърде много по този въпрос. Проектът за втората версия на Турски поток с дегизиран руски газ, получава обилна високоплатена консултантска помощ както в Турция, така и в България от европейските правни кантори наети от „Газпром“, които преди това оказаха неоценима помощ при прокарването на ТП-1 („Турски поток“ и българското му продължение „Балкански поток“) през ЕК, като го съгласуваха с брюкселските бюрократи и брюкселските разпоредби. В пика на транзакционната дипломация, свързана с „Турски поток-1“, тогавашният министър-председател Борисов използваше редовното експулсиране на руски дипломати, за да балансира медийно пристрастията си към Путиновите геополитически проекти. В наши дни експулсирането не е опция и, на пръв поглед, дъщерното дружество на Газпром „Газекспорт“ не продава директно газ на България. Така че привидно няма руски интерес, който да се отчита. Привидно.
Изпирането на руския газ
Реализацията на Турски поток – 2 ще зависи от това руският газ, който влиза в Европа чрез Транс-Балканския газопровод, да бъде представян за неруски – или поне (и докато Русия остава държава парий) произходът му да бъде достатъчно неясен, за да не задават твърде много въпроси онези, които не са благословени (или прокълнати) с хиперактивна съвест. Това означава, че руският газ, преминавайки през Турция, ще получи заместващ „сертификат за произход“, който ще го направи неразличим от всеки неруски газ, влязъл в Турция. В зависимост от вкуса ви за метафори, можете да наречете този процес „изпиране“ или „дерусификация“.
По-голямата част от изпирането на руския газ за ТП-2 ще се извършва в Турция, извън обсега на ЕС и САЩ. Освен това е малко вероятно ТП-2 да получи по-малко щедро и любящо внимание от адвокатите на „Газпром“, отколкото ТП-1. Защото той е от жизненоважно значение за разширяване на достъпа на бъдещия „турски газов хъб“ до пазара на ЕС и особено до Източна Европа. Този план за действие има всички шансове за успех, тъй като купувачите от ЕС ще се стремят да купуват „дерусифициран“ газ в Турция.
Това няма да е новина за тези, които са следили посредническата роля на Турция в подпомагането на руските компании да заобикалят санкциите, независимо дали като износители (на метали, стратегически суровини или торове) или като вносители (на електроника, компоненти, чипове и т.н.). И във всички горепосочени случаи България е важна входна врата за ЕС. Ако това се случва за всички тези стоки, защо да не се случи и с руския газ?
Теоретично количествата дерусифициран руски газ, преминаващи през Турция, могат да достигнат стойност, равна на потреблението на природен газ в Турция, което е над 50 млрд. куб. м годишно. Но, разбира се, схемите ще започнат на по-ниско ниво, като авторите им постепенно ще тестват диапазона на възможното, наблюдавайки реакциите на ЕК. Както бе отбелязано по-горе, входният капацитет на системата на „Булгартрансгаз“ в Странджа 1 е над 13 млрд. куб. м годишно, а идеята е да се осигури доминиращ дял на дерусифицирания газ в общия обем на газа, излизащ от турския газов хъб, което е съществено подобрение на фактическия монопол на руския газ чрез „Турски поток“ от 15,7 млрд. куб. м годишно, които влизат през Странджа 2. Наред с това, както беше споменато по-горе, дъщерно дружество на търговското дъщерно дружество на Лукойл в ЕС Литаско – оптимистично наречено „Sustainable Energy Supplies“ (SES) – използва част от капацитета на Странджа 2, който остава неизползван от Булгаргаз, за да доставя руски газ до рафинерията на Лукойл в Бургас. А SES вече си е осигурила, в рамките на поредната операция в сянка, 14% дял от българския газов пазар като цяло. Докато Булгаргаз и служебното правителство на Румен Радев бранят пазара от европейски и американски конкуренти.
Тази история е „в развитие“ – след като „Северен поток-2“ вече е в историята – и посоката, в която ще се развие, до голяма степен ще определи успеха на усилията на ЕС и НАТО да блокират достъпа на руски енергийни суровини до европейския пазар през Турция и България. Така че следете това място – с A&A, разбира се! Най-добрата препоръка, както винаги, е: следвайте парите!
