Русия блокира Черно море – НАТО не реагира. Засега.
Русия заплаши, че ще третира всички плавателни съдове в Черно море, пътуващи към украински пристанища, като потенциални преносители на военни товари и следователно като легитимни цели за атака. Малко хора осъзнават колко голяма ескалация може да бъде това. Да се надяваме, че сред тези хора са достойните представители на НАТО и неговите държави-членки, които утре ще се срещнат с украинското ръководство. И най-вече да се надяваме, че президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган мисли и за общите интереси както за своите собствени.
Докато украинската авантюра на руския президент Владимир Путин преминава от катастрофа в катастрофа, неговите подчинени реагират, като излизат с все по-страскящи изказвания. Един от последните примери за това е изявление, направено на 19 юли от руското Министерство на отбраната (МО), което се оглавява от добре познатия на Путин кум (и неособено изтънчен в изказа) Сергей Шойгу. Което може да се окаже дори по-страшно, отколкото изглежда на пръв поглед.
В това изявление МО обявява, че „всички плавателни съдове, които пътуват във водите на Черно море до украинските пристанища, ще бъдат разглеждани като потенциални превозвачи на военни товари“ и следователно ще се считат за легитимни цели за нападение. Сега това само по себе си представлява сериозна ескалация на войната и пряко предизвикателство към НАТО, тъй като логично се тълкува като руска претенция за контрол на морския трафик по крайбрежието на черноморските държави, които са членки на НАТО – а именно България, Румъния и Турция.
Има и по-лошо. Министерството на Шойгу предупреждава, че съответно държавите, под чийто флаг плават такива кораби, ще бъдат считани за участващи в украинския конфликт на страната на киевския режим. Нещо повече, продължава руското МО, ефективната блокада засяга не само само украинските части на Черно море, но и „редица морски зони в северозападната и югоизточната част на международните води на Черно море“, фактически части от икономическите зони на Турция, България и Румъния, които са „обявени за временно опасни за корабоплаването“.
По-късно Министерството на външните работи на Русия (МВнР) даде крачка назад от първоначалната „твърда“ версия на заплахата, която униформените му колеги от МО използваха за да предадат посланието, че са готови първо да стрелят, като вместо това потвърди правото на руския Черноморски флот да инспектира всеки кораб в района на Черно море, който се счита за потенциален превозвач на военни товари за Украйна. „Русия ще инспектира всички кораби в акваторията на Черно море, преди да ги унищожи“, заяви руският заместник-министър на външните работи Сергей Вершинин. „Трябва да се уверим, че корабът идва с нещо лошо, което означава разследване, инспекция, ако е необходимо, за да се уверим дали е така или не.“
Е, да благодарим на господин Вершинин за успокояващото уточнение. Трябва да отбележим, обаче, че има и много други неща, в изявленията на руското МО, които не са били обект на успокояващи уточнения от страна на МВнР. По-специално фактът, че блокадата засяга не само териториалните води на Украйна, но и така наречения „безопасен“ или „хуманитарен“ коридор. Тоест, коридорът – включително устието на Дунав – който на 20 юли беше обявен за затворен за корабоплаване през българските и румънските териториални води, въпреки че досега беше отворен през цялото време на войната.
Преди да продължим, може да се отбележат и два други момента:
– Първо, и донякъде в педантичен дух: дори блокадата да беше ограничена до украинските териториални води, това не би разрешило всички неясноти, тъй като анексирането на Крим от Русия и неотдавнашните военни действия вероятно означават, че не всички са съгласни с определените от Русия морски граници
– Второ, морската блокада на Русия няма да засегне само Украйна. Тя би засегнала целия трафик в Черно море, тъй като би повишила цената на застраховането на морските превози в региона. Тя би засегнала и сондажите и добива на нефт и газ в този доста перспективен регион, тъй като често застрахователните компании реагират на подобни рискове, като просто отказват да покриват рисковете по сондажни работи. На всичкото отгоре по крайбрежието на Румъния и България има мини.
Това не е първият случай, в който Русия заплашва и контролира Черно море. Тя го прави от много години – всъщност от векове. Напоследък го прави чрез редовни учения на Черноморския флот и тестови изстрелвания на ракети с морско базиране, непосредствено преди нападението срещу Украйна на 24 февруари 2022 г. (вж. картата по-долу). А отговорът на НАТО през цялото време беше твърде скромен и твърде закъснял. Което насърчи сегашния кръг от твърдо говорене от страна на президента Путин.
През 2016 г., наистина – след като НАТО изтрезня след анексирането на Крим от Путин – на срещата на върха на алианса във Варшава беше направен опит за създаване на военноморски сили на НАТО в региона. Това обаче беше блокирано от – кой друг? – тогавашният български министър-председател Бойко Борисов, който с характерна припряност заяви, че предпочита да вижда туристически кораби и платноходки в Черно море. Тази безстрашна защита на развлекателните дейности направи България единствената от трите черноморски членки на НАТО, която не се съгласи с инициативата, но нейната реакция бе достатъчна, за да я блокира.
Всичко това се случи четири месеца след среща, която Борисов изглежда е взел по-сериозно от съмита на НАТО. Това беше решаващата му среща в края на февруари 2016 г. с генерал-лейтенант Леонид Решетников (доскорошен директор в руската Служба за външно разузнаване, наследник на КГБ от съветската епоха). В продължение на много години Решетников служи като главен експерт на Путин по Балканите и като негов (не твърде секретен) „таен пратеник“ и на тази среща бяха обсъдени и договорени границите на бъдещата „свобода на действие“ на България в рамките на НАТО. С определен ефект, както се вижда…
Възражението на България срещу съвместните военноморски сили на НАТО в Черно море не беше единственият резултат от новото сближаване между Путин и Борисов през 2016 г. Година по-късно Борисов и новоизбраният български президент Румен Радев осъществиха най-важния геостратегически проект на Путин в Европа – газопровода „Турски поток“. Това е постижение, с което – ако гордостта беше подходящата емоция в случая – Борисов и Радев биха могли наистина да се гордеят. Защото за разлика от северноевропейския си събрат „Северен поток“, „Турски поток“ и до днес пренася руски природен газ до страните от ЕС.
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Сделката за зърното и краят на хуманитарните коридори
Прекратяването на зърнената сделка на 18 юли значително повиши перспективите за пряка конфронтация между НАТО и Русия в Черно море. Масираните ракетни атаки на Русия срещу пристанищната инфраструктура, свързана с украинския износ на зърно, ясно показаха, че Русия е готова да унищожи не само инфраструктурата и складовите съоръжения на Украйна, но и всеки търговски кораб, за който прецени, че е взел курс към украинско пристанище. Това на практика означава пълна морска блокада на Украйна и превръщането на Черно море във вътрешно руско. Путин внимателно избира кога и къде да се конфронтира с НАТО, и изглежда, че Черно море му дава най-добрия шанс.
Страните от НАТО реагират предпазливо. Белият дом буквално заяви, че все още не е решил как да реагира. На този етап хипотезата за военен ескорт на граждански кораби е сложна за изпълнение и САЩ очакват от Турция лидерство в този процес. Това изглежда възнаграждава покер политиката на Путин.
Реално погледнато, ограниченията за достъп на кораби на нечерноморски държави до Черно море, които налага Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., подкопават способността на НАТО да проектира своята мощ за да гарантира сигурността на своите членове, тъй като Алиансът не може да използва пълния си морски капацитет за тяхната защита. Опитът на Русия да наложи ефективна блокада на Черно море, дори и в учебниците за максимално умиротворяване по Чембърлейн, следва да се квалифицира като нападение срещу държава членка, ако свободното и неограничено морско корабоплаване в нейните „морски зони“ е застрашено. Ако индикатор трябва да бъде жаргонът на руското МО, тогава корабите, потенциално предназначени за Украйна, и морските блокади като настоящата се възприемат като предприети в условията на военни действия, и логично черноморските държави-членки трябва основателно да очакват прилагането на гаранциите за защита на НАТО. Русия логично се възползва от това слабо място в защитния щит на НАТО.
Какво казва Русия с настоящите си действия?
Настоящите действия на Русия показват, че тя е готова да използва морската си мощ, за да упражни принуда върху Украйна и нейните съюзници. Русия също така заявява, че не се страхува да отправи предизвикателство към НАТО, дори и ако рискува да предизвика по-широк конфликт. Това допълва същата поговорка – ако загубата в украинската война е неизбежна, по-добре Путин да загуби от НАТО, а не от Украйна.
Крайната цел на сделката за зърно и морската блокада на Украйна за Кремъл е двойна полза – по-високи цени на зърното и унищожаване на потенциала на Украйна за износ на зърно. Едновременно с това Москва ще проектира продоволственото си оръжие в световен мащаб и ще породи търкания между Украйна и съседните източноевропейски държави, използвани за алтернативни и по-скъпи сухопътни маршрути за украинския износ на зърно. Милиони хора по света са изправени пред продоволствена несигурност и ситуацията вероятно ще се влоши, ако блокадата продължи. Кремъл разчита да използва храната като оръжие, по начина, по който преди това използваше износа на енергия, и провокира предизвиканата от глада нова миграция, която може да залее ЕС.
Путин отправя послание към Румъния, България и Турция, че гаранциите за сигурност на НАТО не се разпростират до Черно море и тяхната сигурност зависи от двустранните договорености с Русия. Конвенцията от Монтрьо има пропуски, които Кремъл използва, и предстоящата среща НАТО-Украйна трябва да се заеме с мерки по отстраняването им както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.
Непосредствените варианти са пренасочване на военни кораби на НАТО под флага на черноморските държави, което изглежда единственият споделен от НАТО вариант, тъй като всички други решения зависят от двустранните действия на Ердоган и Путин. Независимо от това какви козове притежава турският президент, като пазител на вратата за руския морски и търговски трафик, всички черноморски държави ще бъдат значително подпомогнати от натовска програма за насочване на отбранителни ресурси и смяна на флага на военноморските и бреговите отбранителни средства в страните членки на НАТО.
Стратегията на Путин разчита да унищожи по-голямата част от инфраструктурата на Украйна и да постави света пред необратим свършен факт, от една страна, а от друга – да държи Ердоган щастлив с изгодни сделки – разсрочено плащане и посредничество за руски газ в размер на десетки милиарди долари.
Руският заместник-министър на външните работи Вершинин намекна, че по време на предстоящата си среща и телефонни разговори Путин и Ердоган ще обсъдят контрола върху морския трафик в Черно море, което подканва за по-активна роля на НАТО в разработването и прилагането на контрамерки срещу руската морска блокада на Украйна и Черно море. Русия не трябва да може да разчита на свободен достъп през проливите, докато ограничава правото на свободно преминаване на корабите на другите черноморски държави. Духът на Конвенцията от Монтрьо предполага аналогичен режим на корабоплаване в Черно море и през проливите.
Русия на Путин не би трябвало да се ползва със свобода за преминаване на нейните кораби през проливите, докато отказва такава на кораби на други държави.
Президентът Ердоган разполага с козове, които да изиграе в противостоенето си с Владимир Путин, и с редица възможности за противодействие, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. Един от тях е предложеният Истанбулски канал, чието корабоплаване няма да бъде обвързано с ограниченията на Конвенцията от Монтрьо. Друга възможност е да се блокират кораби, превозващи руско зърно или суров петрол през Босфора (право, предоставено на Турция съгласно Конвенцията от Монтрьо), като част от операция на НАТО за пренасочване на военноморските средства.
В контекста на този вариант турският президент би могъл да обмисли изтегляне на „моркова“ – да стане по-малко снизходителен по отношение на транзита на стоки за и от Русия. Или пък би могъл да покаже повече „тояга“ – като възроди идеята за съвместни военноморски сили на НАТО в Черно море или пък да проведе подкрепяна от НАТО турска военноморска операция за ескорт на зърнен коридор в Черно море. Това би могло да се осъществи или чрез споразумения между НАТО и неговите членове колективно, или на двустранна основа, ако някой от членовете се противопостави.
В известен смисъл, всъщност, това е позната територия, на която вече сме били тук.
Не забравяйте, че именно Борисов, а не Ергодан, блокира съвместните военноморски сили на НАТО в Черно море през 2016 г. И едно изречение от изявление на турския президент през май, произнесено на срещата на балканските министри на отбраната в Истанбул – идва наум: „Трябва да превърнем Черно море отново в басейн на стабилността чрез сътрудничество между крайбрежните държави около Черно море.“ Контекстът на това изказване е визита на генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг в Турция Турция малко преди това и Ердоган съобщава, че е казал на госта от НАТО следното: „Вие сте невидими в Черно море. Вашата невидимост в Черно море го превръща в руско езеро“.
Всичко това беше много обещаващо, тъй като представляваше поразително отклонение от традиционния инстинкт на Турция да държи извънчерноморските държави възможно най-далеч от Черно море. Но обещанието не намери продължение. През юли същата година една фракция в турската армия направи опит за преврат срещу Ердоган. Той се провали, но инцидентът накара президента да промени приоритетите си: вместо върху сигурността в Черно море той се съсредоточи върху създаването и укрепването на партньорство с Путин. Станахме свидетели на „Турски поток“ и останалите проекти.
Въпреки това логиката на тогавашните думи на Ердоган остава валидна и сега. И не е изключено той да сметне за уместно да действа по тази логика, след като Путин се оказа толкова проблемен и опасен партньор.
Нека разгледаме допълнително вариантите извън тези, включващи ограничения върху Босфора. Турция е от решаващо значение за руския износ на природен газ, суров петрол, рафинирани продукти, както и за транзита на санкционирани стоки към и от Русия. Според доклад на Атлантическия съвет Турция играе жизненоважна роля като член на НАТО в подкрепа на руската икономика, като обемът на търговията се е увеличил с приблизително 93% след инвазията. Особено забележителен е фактът, че между март 2022 г. и март 2023 г. турският износ на електроника за Русия е нараснал с огромните 85%.
Зависимостта на Владимир Путин от Турция далеч надхвърля статута ѝ на най-големия вносител на руски газ в Европа. Турция е толкова важна за Кремъл, че когато президента Ердоган беше изправен пред преизбиране през май тази година, Путин се намеси сериозно и скъпоструващо, за да му помогне да спечели. Това се изразяваше и в съгласието на Газпром да отложи до края на 2024 г. плащането за газ на стойност десетки милиарди долари, доставен преди изборите през май. И това се случи въпреки отчаяната нужда на Газпром от средства за подпомагане на военните усилия на Кремъл. Ето колко много Путин се нуждае от Турция.
Нещо повече, ролята на президента Ердоган е жизненоважна за възможността на президента Путин да транзитира газ към ЕС чрез „турския газов хъб“ – идея, която ЕС и НАТО все още сериозно оценяват. Залогът е над 30 милиарда долара годишни продажби на руски газ и, което е по-важно, способността на „Газпром“ да влияе на газовия пазар в ЕС.
Динамиката в отношенията между Путин и Ердоган е свързана с високи залози и огромни печалби и не бива да се оставя единствено на преценката на двамата. НАТО трябва да играе важна роля в този въпрос и да откаже Русия от амбицията ѝ да превърне Черно море в свое собствено „вътрешно езеро“.
Сега президентът Ердоган е изправен пред избор. Той може да избере по-видима и водеща роля в рамките на инициативите на НАТО за отбрана на Черно море. Или може да продължи стратегията си да играе ролята на „посредник“ между Русия и Запада. Но е съмнително дали той може да прави и двете едновременно – поне за много по-дълго време. Като се имат предвид хаосът и извънредните ситуации, които Кремъл създава във и около Украйна, този баланс ще става все по-малко осъществим. НАТО също има избор – макар и не много голям. Съюзът трябва да реагира ефективно на вербалната агресия на Владимир Путин срещу Полша и на ескалацията в делтата на Дунав и в Черно море, и то много бързо. Това не може да означава нищо друго освен участие в ограничаване на щетите и спиране на разпространението на войната. И ако това означава да бъде по-приветлив с господин Ердоган, то нека бъде така. Алтернативите са много по-малко приемливи.
Илиян Василев
