Българската избирателна система в чужбина – крематориум за пари

Начинът, по който гласуваме зад граница е архаичен и води до огромни разхищения

На 9 юни 2024 г. българите гласуваха за Народно събрание и Европейски парламент. По традиция изборният процес се състоя не само на родна почва, но и в чужбина. Около 130 000 сънародници упражниха правото си на глас в една от близо 800-те секционни избирателни комисии по цялото земно кълбо, които българската държава откри за провеждането на шестите подред избори за НС през последните три години. Резултатите от изборите в чужбина носят силен символен заряд и са обилно дискутирана тема във всяко едно следизборно студио поради различните електорални и социални тенденции, които очертават. Далеч по-малко се говори обаче за самата  технология и цена на тяхното провеждане. Настоящата статия има за цел да осветли именно тези аспекти, започвайки от личните ми впечатления като представител на държавата съгласно разпоредбите на изборния ни кодекс в Хаселт, Белгия – една от 15-те открити СИК в Белгия – и оттам да изведе някои от основните структурни проблеми и предизвикателства пред настоящата система.

1. Хаселт – случаят на една българска избирателна комисия зад граница
Ако никога не сте чували за Хаселт, вероятно никой няма да ви се обиди. Самият аз първоначално не бях сигурен къде точно се намира, макар вече шеста поредна година да пребивавам в Белгия. Хаселт е китен малък град с население от 80 000 души. На миналите ни парламентарни избори там също е имало СИК; тогава са гласували около 170 души, но голяма част от тях са били от съседния Генк, където има компактна гурбетчийска общност. За тези избори обаче местните евроатлантически функционери бяха активизирали електората и в рамките на един ден бяха събрали нужните подписи, за да се отвори секция и в Генк. Трета секция пък имаше в близкото градче Маасмехелен, известно с големия си аутлет-център. Поради тази причина в Хаселт желание за гласуване чрез предварителното подаване на заявления бяха изявили едва 13 души, част от които оказаха самите членове на избирателната комисия. Въпреки миниатюрния избирателен списък обаче, заради наличието на СИК в Хаселт в продължение на няколко избора подред, ЦИК автоматично открива секция в същото място. Който дошъл – дошъл, ако дойдат повече от споменатите 13 души, ще ги допишем под черта след като попълнят съответната декларация.

Макар заради гореописаната ситуация настроенията в СИК да бяха за много вял изборен ден, той все пак донесе някаква изборна активност, като до края на деня през урните минаха над 120 избиратели. Сред тях беше един автобус с работещи в транспортния сектор българи от Генк, които явно или не знаеха за тамошната секция, или не искаха да гласуват в нея поради резервите си към политическата ориентация на открилите я. Резултатът от това упражнение беше най-антисистемният вот, на който някога съм ставал свидетел: над половината от гласовете отидоха за „Възраждане“, „Величие“, ИТН и МЕЧ, като особено неочакван за мен спрямо наблюденията ми по време на кампанията беше този за „Величие“, които събраха около 20%. Вотът за т.нар. „системни“ партии беше унищожителен: ГЕРБ и ПП-ДБ събраха по 10-15 гласа, ДПС едва 4, а БСП – 3.  В Генк обаче ДПС доминираше с над 60% от около 180-те гласували, а пък в Маасмехелен отидоха да гласуват всичко на всичко общо 30 души. Така в крайна сметка се оказа, че България беше открила избирателни комисии в три сравнително малки населени места в източна Белгия на разстояние от под 10 километра едно от друго за общо под 350 упражнили вота си избиратели.

2. Разхитителният характер на българската избирателна система в чужбина
Нека за момент да се абстрахираме от тревожните резултати и произтичащите от тях перспективи за развитието на българската демокрация в близките години – те са тема на друг, за съжаление още по-мрачен разговор. Смисълът на тази статия е да хвърли светлина върху излизащата извън всякакъв разумен контрол цена на изборния процес зад граница и да постави въпроса дали можем да продължим да си го позволяваме. За тази цел нека да очертаем различните основни разходни пера на провеждането на избори в чужбина:

1. Само заплащането за тези избори на петимата членове на всяка от комисиите излиза на държавата по 1400 евро. Председателят получава 320 евро, заместник-председателят и секретарят по 290. Останалите двама члена получават по 250 евро. В секции с по 7 члена тази сума набъбва до 1900 евро, а в най-големите секции с по 9 членове (каквато в Белгия нямаше) – до 2400 евро. Наистина, през последните години заплащането нарасна значително, а за тези избори парите са повече, тъй като са два наведнъж, но при всички положения това e възлизащ на милиони левове разход.

2. Всяка изборна секция трябва да се помещава някъде, т.е. посолството трябва да ангажира зала. Понякога това струва малко или нищо, защото залите се помещават в задграничните представителства, училища (като секцията в Хаселт), културни центрове и т.н. В други случаи обаче се налага да се наемат зали в хотели, какъвто беше напр. случаят със секцията в Брюксел-Етербек, която се помещаваше в местен луксозен хотел.

3. Съгласно чл. 103 от изборния ни кодекс във всяка СИК в чужбина трябва да има по един представител на държавата, за да бъде тя легитимна. Това означава, че във всяка секция извън градовете, в които имаме посолства и дипломатически представителства е нужно да се командирова човек. Това, разбира се, също представлява разход, защото този представител има право на пари за дневни, пътни и нощувка, което се равнява на едни допълнителни около 300 евро. В Белгия това попълване на бройката за държавни представители е лесно; заради европейските институции и НАТО никъде по света няма толкова български дипломати, колкото в Брюксел. В много други държави обаче, особено тези с големи български диаспори като напр. Турция, Германия, Обединеното кралство и Испания, това попълване не може да се извърши с наличните служители в посолствата, затова в София започва набиране на служители от МВнР, а когато те неминуемо се изчерпат – и от другите министерства, които да бъдат командировани там, където е нужно. По този начин стотици държавни служители се командироват всеки път от България в чужбина и обратно, от Турция до Нова Зеландия.

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

4. Изборните книжа и материали се изпращат по DHL (!). Което всъщност е разбираемо, по какво друг надежден начин да се изпращат толкова обемисти пратки по цялото земно кълбо и то в определен срок? Куриерите на МВнР нямат капацитета да изпълнят такава задача. Освен с набора от бюлетини и протоколи, всяка СИК разполага с лаптоп, принтер, резервен тонер, на някои се раздават и флашки с интернет. Към това за секциите с машинно гласуване се прибавя и машината, която е поставена в специален и доста обемист защитен куфар. За Белгия всички изборни книжа се изпратиха до посолството в Брюксел и там бяха раздадени на командированите дипломати, които ги занесоха лично до съответните си секции. В редица други случаи обаче, когато се командирова представител от България, той ги пренася лично като дипломатическа поща до секцията. Така напр. през 2017 г. аз занесох изборните книжа от София директно до Мелбърн и след това върнах чувала с бюлетините и протоколите.

И сега нека всички тези разходи ги сметнем по два-три пъти в годината, колкото гласуваме напоследък.

Изводът от всичко това е, че начинът, по който българската държава провежда изборите си в чужбина, е чисто и просто един крематориум за пари, в който с лека ръка отново и отново загробваме гигантски средства, които биха били много по-нужни другаде. Дори и да гласуваме в условията на една стабилна политическа система, в която правителствата изпълняват мандатите си, разходите за поддържането на такава система биха били неоправдани. Какво остава за ситуация, в която гласуваме шест пъти за парламент в последните три години, без да смятаме и изборите за президент и ЕП. Към това следва да се прибавят и хилядите изгубени човекочасове на всички участващи от ЦИК, МВнР и останалите държавни служители, които съвестно изпълняват задълженията си по огромното усилие, което представлява организацията и осъществяването на всеки изборен процес зад граница.

За сравнение – бюджетът на едно българско посолство за представителни разходи е няколко хиляди евро за цяла година, което са жълти стотинки. В това влизат чествания на национални празници, приеми, културни и образователни събития и всякакви други прояви, които представляват ключов елемент от дипломатическата дейност и изграждането на образа на една държава зад граница. Провеждането на всяка една от горепосочените прояви почти винаги е свързано с импровизации и затягане на коланите до краен предел с цел да се спестят средства. В същото време на посолството в Брюксел се пада задължението да разпредели около 30 000 евро за провеждането на избори в един ден от годината. Това е признак за тотално объркани приоритети, които водят до разхищения на грешните места и недоимък на важните.

Друго явление, което се наблюдава, е, че толерансът на електората към подобна система бързо нараства и на гласуването в чужбина вече започва да се гледа като на някакво изконно право, независимо от това къде се е озовал човек в изборния ден.  Сформирането на секции по гръцки курортни села и паланки се е превърнало в своеобразен свеж лайфстайл-пърформънс, в който между карането на кайт и пиенето на коктейли на плажа небрежно отиваш и да хвърлиш една бюлетина. Показателен е примерът с Никити, село с население 3000 души, където в сформираната СИК правото си на глас са упражнили почти 600 българи. Някои от тях не са доволни, защото трябвало да се чака и било жега. На фейсбук-страницата на посолството в Белгия пък граждани се жалват, че точно в северен Антверпен нямало СИК, при положение, че в целия Антверпен имаше общо три секции.

В заключение – българската избирателна система в чужбина е архаична и води до огромни разхищения и възможности за изборни манипулации. Дори бих казал, че в чужбина България гласува така, сякаш е най-богатата държава в света. Подобна система не е устойчива и адекватна на реалностите и трябва спешно да бъде модернизирана. Изходът от тази ситуация може да бъде само решителна реформа на изборното ни законодателство, което да позволи електронно гласуване, гласуване по пощата или други изпитани от други държави методи, които да предоставят възможността на българите зад граница да упражнят правото си на глас и същевременно да елиминират гигантската финансова и административна тежест, която настоящата система произвежда.

Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира Постоянното представителство на България към ЕС.

Даниел Шекерлетов е бакалавър по политология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по антропогеография от Тюбингенския университет със специализация върху европейска транспортна и инфраструктурна политика. В момента работи като секторен дипломат по интермодален и морски транспорт към Постоянното представителство на Република България към Европейския съюз в Брюксел.