Каналите за дестабилизация на България – свързаността между българския и руския политико-олигархичен модел
Българският олигархично-корупционен модел е генетично свързан с руския, но не толкова и само от времето на Елцин, но особено при дългото управление на Путин. И това е нормално, след като голяма част от политическата олигархия у нас има пряко отношение и ползи от проекти и финансови потоци свързани с Русия. При това не само в енергетиката, но и в банки и финанси, икономика, ключови сектори на икономиката като телекомуникации, транспорт и т.н.
Сътресенията днес в българския политически живот са пряко свързани с трусовете в Русия. Обяснението е просто. До войната в Украйна имаше място за съвместимост между корупционните потоци свързани с Русия – последният голям такъв беше проектът „Турски поток“, от една страна и европейското развитие, от друга. Това беше и сделката при влизането ни в ЕС и НАТО – оставаме в двата съюза, но през симбиозата на моделите на управление, на практика изключваме възможността за антируски политики. Не всичко е видимо с просто око, защото голяма част от схемите се реализират в сивата зона, с пари, които не се генерират от прозрачен бизнес, с платени данъци, а от контрабанда, от търговия със санкционирани стоки. Именно санкционния режим спрямо Русия, позволи на редица български политически олигарси да покровителстват схеми, които генерират стотици милиони лева извънредни приходи, които подхранват мрежите на зависимости в служби, съдебна система, изпълнителна и законодателна власт – това което наричаме паралелна държава. Това обаче не е от днес, а от поне двадесет години, че и повече. Част от сделката бе съгласието на Борисов и Първанов, договорката, която се спазва и до днес, българските власти, включително служби и прокуратура, да не работят срещу руските интереси – както на равнище руски служби, така и корпоративни интереси – Газпром и Лукойл. Малцината случаи на разкрития на отделни „агенти“ така и не доведоха до ефективни присъди – всичко остана на ниво медийна пушилка или кризисен пиар.
Какво обяснява днешния разкол в тази ключови политико-корпоративни мрежи у нас?
Няма един единствен отговор. От една страна – Русия след войната в Украйна престана да се грижи за възпроизводството на българския модел и започна да действа на принципа – поляризация и дестабилизация, настройване на всеки срещу всеки. Кремъл вече няма предпочитан център на властта – дори Румен Радев не е такъв. Вместо това работи с различни конкуриращите се нейното внимание мрежи за руски влияние – от преобладаващо идеологически, до чисто материалните. Но и това не е новост след 2014 година, когато се провали Южния поток. Днешните сътресения се обясняват с развития със съдбоносни последици за отделните звена в този модел от това как и кой ще наследи контрола върху задкулисието – дали това да бъдат традиционни играчи или Системата ще допусне нови играчи, и най-вече как и кой ще успее да контролира и се възползва от руското влияние у нас. Защото няма съмнение, че колкото и ограничени възможности да има Кремъл да влияе, той съхранява в значителна степен възможността да превърне в личен интерес на водещите политически олигарси, да не говорим за мрежи от политически инфлуенсъри, съхраняването на възможността да формира нагласи и контролира развитието на България, тоест да управлява и насочва степента на интеграция на страната към Запада. Не, не е само войната в Украйна, тук става реч за политически генотип, за особености на българския управленски модел, който го прави органично несъвместим със западните модели, при което неговите носители търсят собственото и на наследниците си спасение в автократичните тенденции, характерни за Русия, Турция и други страни от Изтока.
Преходът роди новата прослойка на богатите, което беше естествен и до голяма степен очакван резултат. България трябва да има своите състоятелни хора, но още по-важно е да има своята средна класа. Сред класата на новобогатите обаче има две групи – едните предприемчивите, които успяха да издигнат бизнеса си до регионални и европейски стандарти, и другите, които правят пари от политика, власт и силови позиции. Нашият проблем като общество е, че именно тези, с привилегирования достъп до властта, които контролират насоките на развитие и гарантират елементарните баланси на социална справедливост, на демокрация и свобода на развитие, доминират демократичния процес, докато предприемчивите или не проявяват интерес към политиката или силом са заставени да не участват. Именно тази все по-голяма група от паразитиращи около властта новобогаташи, вегетираща върху обществото богатство, търси в момента вариант за унаследяване и на властта и на богатството им. Демократичният процес не има дава никакви гаранции, напротив, там често се отварят ниши за нови проекти, които тръгват от нулата. Жизненият цикъл на системните партии е на изчерпване – и на ГЕРБ, и на БСП и на ДПС. ППДБ също не проявява признаци на дългосрочен възход, и там има задържане на власт, но поне шансът на „мини“ вождовете да останат вечно на власт се изчерпва заедно с понижаващата се линия на толерантност на техния електорат.
В Русия тази темата с наследяването на властта се решава по силов, често летален, и за наследниците и за наследяваните, начин, за това не случайно и близките в обкръжението на Путин, неговите боляри, поне до войната в Украйна, имаха резервен изход в случай на криза – емиграция на Запад, който им гарантираше оцеляване в житейски и материален смисъл. Това не е от сега – като се започне от Сталин, Хрушчев, Брежнев, Андропов, Горбачев и тяхното обкръжение – всички те намираха пристан в Европа и САЩ.
Мирното наследяване на властта между Елцин и Путин, при което Путин гарантира сигурността и благосъстоянието на Елцин и неговите наследници, е абсолютно изключение в цялата история на Русия. Обратното мъст и жестокост, които засягат потомството на станалите „бивши“ всесилни вождове на Партия и държава, е правилото. За това и днес Царят в Кремъл пази семейството си от публична известност, за да не привлече излишно внимание, именно защото познава нравите в елита и традициите в руската история. Легенди се носят за неговите „традиционни“ ценности и добродетели на християнско семейство с извънбрачни деца, при това не само от Кабаева – там са синовете му Иван и Владимир, но и от други връзки.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Но каквото и да се говори за Путин, той познава Системата прекрасно и знае, че най-трудното е да гарантира за децата си възможността неговите деца да съхранят поне част от натрупаните милиарди, и най-важното да запазят живота си. Защото при всяка смяна на властта – отпадат гаранциите за сигурността на семейството и новите вождове се утвърждават стъпвайки върху наследството на предишните. За това Путин се стреми да създаде механизъм за предаването на властта му, който да бъде устойчив на политическия реваншизъм. За това разчита на паралелна власт, на мрежи на ФСБ, на службите, прокуратура, следствени комитети, изобщо на всички силови структури, които при нужда да неутрализират действия на официалната власт. В уравнението на властта, единствената институция, която Путин не контролира е руската армия, за това още с идването си на власт полага системни усилия за неутрализация на способността на ръководството на руската армия да противостои на неговия план за наследство. Това е особено трудно да се направи по време на война, защото в Украйна се решава в немалка степен въпроса за физическото и властово оцеляване на руския президент. За това виждаме и тези редовни чистки по върховете на армията.
Да, в уравнението, трябва да се отчита и реакцията на руското общество, но последните години на управление на Путин, той успя да прекърши волята за съпротива и промяна. Той физически отстрани най-големите си политически опоненти, а другите ги изпрати в безопасна за него политическа емиграция.
Българският модел на наследство е абсолютно копие на Путиновия. Имаме вождове, те изповядват същите „традиционни“ ценности на християнското семейство с извънбрачни деца и безбрачни връзки. По същия начин са натрупали през властта си милиарди левове, но не вярват на официалната държава и на демократичния процес. Търсят всякакви способи да увековечат властта си през паралелната държава и контрол върху силовите ведомства, прокуратура и съдебната система. Именно този контрол гарантира достъпа до власт на политически олигарси като Пеевски и Борисов, независимо от демократичния процес и видимите индикатори на политическа легитимност. Разликата с Путинова Русия не е толкова голяма – да, у нас няма един Вожд на върха на властовата пирамида, но въпросът за наследството стои с пълна сила, особено в края на периода на „първоначалното“ натрупване на капитала, който е придобит по престъпен начин. Това е препъни камъка в битката не само между Доган и Пеевски, но и новият гравитационен център, който диктува поведението и на Борисов и Радев. Всички български политици от „върха“ на властта натрупаха значително материално богатство, което обаче тепърва трябва да се легитимира и наследява, а за това им трябва постоянен контрол върху властта, защото лесно натрупаното богатство, още по-лесно се отнема. Системата работеше безотказно, като даваше възможност и новодошлите политици да получат своя пай, без това да застрашава интересите на старите. Проблемът възникна, когато особено агресивния и амбициозен Пеевски поиска едноличен контрол, като подчини Борисов и погна Доган и неговото обкръжение. С това Корпулентният даде заявка, че всички предишни договорки при него няма да важат и силовото преразпределение на богатство и власт ще зависи само от подчинение на другите играчи на неговото лидерство. В този смисъл Пеевски поиска да бъде българския Цезар.
Тук се крият и известни нюанси на различие между модела на власт и на наследяването и в Русия и България. В Русия може да се спекулира дали Путин няма да опита нейното пряко наследяване по модела на азиатските републики – Азербайджан, Туркменистан, Казахстан /при Назарбаев/ или ще се опита да избегне съдбата на своите предшественици – от Сталин, през Хрушчов до Горбачев, през модел на споделяне на рисковете и ползите с лично избран от него по-широк кръг от по-млади заинтересовани лица от силовите служби и органи. За това Путин започна да издига роднини на своите близки съратници и на практика гарантира пожизнени привилегии на всички, които споделяха неговия път до властта през тези години – от Сергей Иванов в началото до Николай Патрушев.
У нас също протича подобен процес на прехвърляне на властта на лично подбрани от Вождовете младежки структури, но с изключение на Пеевски, никой друг не може и да помисли да бъде върховния жрец, въпреки опитите да се контролират силовите институции и прокуратурата през младата „аристокрация“ на младежките структури на ГЕРБ и ДПС, които се възпитават в дух, че властта и принадлежи не по заслуги, през избори и демократичен, а по наследство.
Борисов дълго време бе ключовия играч във видимата част на този властови модел, именно през контрола си върху най-голямата политическа партия, и така той дълго време успяваше да гарантира възпроизводството на властта си през демократичните процеси. Напоследък и той закъса, тъй като макар и да печели избори, не може да произведе управление, да не говорим устойчиво. Тази негова слабост напълно устройва другите съучастници в йерархично структурираните мрежи на модела, които проектират собствената си значимост извън институции и демократични процеси през влиянието си върху прокуратура, съд, силови структури. Никак не бе случайно признанието на вече бившия министър на вътрешните работи Калин Христов, че министерството трябва да бъде ръководено не от политическо лице, а от вътрешен човек, и така да изолира дори орган на изпълнителната власт от демократичния процес. По същия начин прокуратурата иска да се самоизолира и превърне в независим и безконтролен център на властта. Така и са и службите, които отново разчитат на „професионалисти“, разбирай хора отвътре, за да останат имунизирани за външен институционален контрол. Точно това, което Путин направи в Русия с неговите силови структури.
Поради същата причина, именно за да избегнат възможни външни въздействия, през подмяна на ВСС, виждаме че търсят начин за да рестартират процедура по избор на главен прокурор, за следващите 7 години, който да бъде избран от сегашния състав на ВСС. Именно за да гарантира на ключовите играчи от модела, че наказателната репресия няма да се прилага спрямо тях, а само срещу техни конкуренти. Което пък блокира механизмите през които демократичните системи се самобалансират през взаимния контрол, законност и справедливост.
В този смисъл това, което става у нас, не е по различно от случващото се в Русия. И тук местните аналози на ФСБ, МВР, прокуратура, съд – са опора на автократичните и тоталитарни тенденции, които парцелират права и свободи в полза на новата „аристокрация“ на прехода, на недосегаемите и вечно абонираните за властта. Именно за това в момента сме свидетели на такъв системен сблъсък – тези, които узурпираха възможностите на властта и на развитието търсят начини да проектират в деца и внуци собственото си благополучие и сигурност през власт, като удължат живота на своя внесен от Русия олигархично-корупционен модел, за сметка на цялото останало общество.
Путин презира народа си, но в същото време се страхува, защото познава една негова черта – той е отмъстителен и не прощава на падналия от власт. За това смяната на режима там е малко вероятно да дойде без символни атаки срещу цитаделите на путинисткото благоденствие – дворците на богатите по Рубльовско шосе в Москва, или резиденцията в Ново Огарьово. Както и предишни „революции“ и бъдещите бунтове ще бъдат организирани и стимулирани именно от новите силни във властта, които ще потърсят своята легитимация в бруталното насилие и отрицание на предшествениците, като позволят на бунтовните маси да раздадат улично правосъдие и си отмъстят на падналия вожд.
Войната срещу Украйна лиши бягащите от Русия от спасителен пристан на Запад и това важи и за всички представители на обкръжението на Путин. За това стана още по-трудно оцеляването в собствената страна без контрол върху смяната на властта или нейната пролонгация през наследяване – династично и/или през новата новите номенклатурни мрежи, които могат да остават устойчиви при различни демократични процеси. Още в първите години на управление Путин търсеше начини да „облагороди“ властта си през силовите структури и флиртуваше с възможността да се възстанови монархията или поне да я използва за легитимация на своята власт. Основна фигура в тези усилия изигра Сергей Наришкин, наследник на дворянския род Наришкини, който освен шеф на цивилното разузнаване, стана и шеф на Руското Историческо Общество, през което се лансираха различни проекти за връщане на монархическото и имперско величие в държавното управление на Русия, включително през опити да възстановят част от правата на династията на Романовите.
Връщането на Симеон Сакскобурготски у нас съвпадна с подобни тежнения на Путин и силовиците в Русия. Но и там и тук флиртът с монархията пропадна в момента в който новите силни на деня разбраха, че не им се налага да разделят властта си и могат и без монархически регалии. Остана обаче темата с наследството. Проблемът е сходен и за Путин и за Борисов, защото натрупаното богатство може да бъде отнето или достъпът до него прекъснат за наследниците им. Това, което Путин каза на Ходорковски, че е богат само по волята на ръководството на Русия, се отнася и за самия Путин. За това и Путин, Орбан, Борисов търсят начин да удължат максимално достъпа си до властта, която единствено може да им гарантира оцеляването – и физическо и материално. Но не се залъгвайте, всички тези конструкции могат да се сринат за миг, под напора на събития от типа черен лебед – за Путин това е войната в Украйна и изчерпването на буфера от Фонда за национално благосъстояние. За Борисов това е катастрофата с невъзможността да превърне победите си на избори в управление. За това и вниманието им ще бъде все повече фокусирано върху укрепване на контрола им и властта през паралелната държава.
Голямата привилегия на България е, че е в ЕС и НАТО, и каквото и да правят господата Борисов и Пеевски, свободата им на действие им е ограничена именно поради предлаганата от Брюксел сделка – Шенген и Еврозона срещу Смяна на путиновия модел у нас. Ако се чудите защо постоянно отлагаме Шенген и влизането в Еврозоната – ето ви най-пълния отговор – Борисов и Пеевски нямат интерес от това, докато не решат въпроса с наследството /за Борисов/ и контрола /за Пеевски/ върху модела. Или те ще подчинят България или България ще подчини тях.
Битките по върховете в България напълно устройва Путин, както и крайната поляризация в българското общество. Но това е от полза и на Борисов и Пеевски – защото прикрива зад уж „обективни“ процеси бруталното подчиняване държавата. В този смисъл цялата вербална вакханалия по темата евроатлантизъм по върховете на българския политически живот не е нищо друго освен фасада на опитите за оцеляване на олигархично-корупционния модел през неговата още по-силна свързаност с Путиновия модел в условията на ескалация на конфликта между Запада и Русия. Ако не ви харесват Борисов и Пеевски, Кремъл има резервен вариант – Радев.
Илиян Василев
