Новият фашизъм
Седмите избори за три години минаха. Две нови партии влязоха в парламента, но още сме в задънена улица. Най-лесно, и като че ли най-точно, е да заключим като всеки уважаващ себе си таксиметров шофьор: „Съсипаха я тая държава!“ Виновници за съсипията според него, разбира се, ще са партиите.
Направим ли се на таксиджии обаче, ще сгрешим два пъти. Първо, по отношение на партиите, второ – по отношение на държавата.
По отношение на партиите – защото за да съсипеш умишлено нещо, трябва да го правиш в името на друго нещо. Това означава всяка партия да е декларирала своята идеология – сборът от доктрини относно поведението ѝ в областта на икономиката, политиката, обществото. Тоест, да е казала дали е социалистическа, либерална, консервативна, националистическа…Само тогава можем да преценим дали изневерява на себе си или не. Днес партиите са всякакви, което означава – никакви. Единствената им цел е да влязат и да останат във властта – и те неотклонно я преследват.
Второ – ще сгрешим по отношение на държавата. Държавата е такава, каквото сме поискали да бъде – „да дава хляб на всички, работа за всички, капитали за всички фирми, кредити за всички проекти, лек за всички рани, балсам за всички мъки, отговори на всички въпроси, решения на всички съмнения, истините за всички умове, разтуха за всяко отегчение, мляко за децата, вино за старците, да задоволява всички нужди и всички желания, всяко любопитство, да поправя всички грешки, да ни помага да предвиждаме, да бъдем предпазливи, справедливи, прозорливи, опитни, подредени, пестеливи, умерени и дейни“. Тоест, както заключава великият френски либерал Фредерик Бастиа, направил това брилянтно описание преди 170 години: „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали“.
Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/
Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940
Пожелали сме си такава държава на петия ред в конституцията. Всички партии 35 години поред ни я обещават. Като ги обвиняваме, че правят това, което самите ние сме поискали от тях, незаслужено ги обиждаме.
Но пък да ги наричаме “партии” е незаслужен комплимент. През 19 век представата за партии е била като за група законодатели със сходни идеи как да се постигне общото благо. Тази обществено-икономическа философия отдавна е мъртва. Днес политическите партии са заменени от групи за натиск, стремящи се към привилегии. При това със средства, присъщи на организирани престъпни групи. Най-пресен пример е последната предизборна кампания.
Тогава заслужено ли наричаме държавата “държава”? Също не. Тя отдавна не е “средството за постигане на морално и етично развитие на обществото” според дефиницията на Платон. Държавата е организация на политическите средства. Съвременните държави са възникнали, когато едно племе е завладявало друго племе, и вместо да ограбят победените и да продължат нататък, завоевателите са се заселвали на мястото и са започвали да събират данъци от населението, за да го пазят от други завоеватели. Установявали са монопол върху насилието и са властвали над него. Не са управлявали – тоест, не са търсили взаимно съгласие, за да решават спорове, да защитават права и да се грижат за определени общи нужди. Властвали са.
Първите управляващи, които се опитаха да търсят съгласие с управляваните, са американските Бащи-основатели. Те създадоха Управление. Надяваха се, че една демократична държава – или както те биха казали, една Република – никога няма да нарушава правата на хората или да прави нещо против интересите им. Република идва от латинското Res publica и буквално означава „обществено дело“.
Е, Републиката умря малко след основателите си. А освен че вече не сме общество, не можем да бъдем и дело. Нямаме време да гледаме денонощно в ръцете на тези, които избираме да ни управляват. Кой нормален човек, който работи, за да изкарва прехраната си, е прочел поне един законопроект за държавния бюджет през живота си? Стотина страници са, не повече. Аз не познавам такива хора.
Тогава как избираме тези, които ни управляват? Правим „пакетна сделка“. Харесваме си някое партийно обещание, или някое партийно лице, и гласуваме за тях независимо, че не харесваме всички останали обещания и всички останали лица. Или не харесваме никога и нищо, седим си вкъщи, и избират вместо нас. Обикновено тези, които най-много не харесваме.
А как гласуваме? Като деца от детската градина, които имат 10 лева за харчене и трябва да решат дали да купят сок или сладолед с тях. Броим децата, които искат сок. След това броим децата, които искат сладолед. Ако повече деца искат сок, значи сок за всички. Ако повече искат сладолед, значи сладолед за всички. И загубилите не само не трябва да се сърдят на избора на спечелилите, но дори трябва да приемат, че спечелилите ще им напият сока или ще им отхапят от сладоледа. Защото това прави всяка, особено „социалната“ държава.
Описвам максимално популярно изборния процес и участниците в него, за да заключа, че каквото повикахме в неделя, такова се обади. И няма на кого да се сърдим, че и този предизвестено ялов парламент няма да състави правителство. Или още по-лошо: ще състави правителство с определен властови и времеви мандат, тоест, временно правителство, което няма да прави нищо друго, освен да обещава и да печели време. Да, това правителство ще бъде временно, а не програмно, както вероятно ще го нарекат. Защото и през ум няма да му минава да изпълнява разписаната му от парламента програма. Не непременно от зла воля: просто тази програма ще бъде неизпълнима. Партиите, неограничавани от идеология, могат да излъчат само правителство, неограничавано от политика.
И какво ще прави парламентът тогава? Неговата тъжна задача ще бъде да отменя по възможно най-безболезнен начин, едно по едно, всички решения на временното правителство. То със сигурност ще е обещало повече, отколкото може да изпълни. Но за да не бъде разочарованието пълно, парламентът ще действа с мека ръка. Някои поети от правителството ангажименти ще останат, други ще започват, но няма да се довършват, а администрацията ще расте…и ще вдига данъците. Няма как толкова много дадени обещания да бъдат изпълнени с толкова малко събрани пари. Особено когато все по-трудно се вземат и външни заеми. И какво ще стане тогава?
В друго време, а може би и за друго място, бих отговорил: революция. Сега и за България прогнозата ми е по-скоро: анархия. Не че революцията и анархията взаимно се изключват, но анархията предхожда и отлага революциите.
Което всъщност е добра новина, защото в обозримо бъдеще една революция в България би била комунистическа, не капиталистическа. Или хайде, социалистическа. Тя би върнала социализма в „чистия му вид“ – система, която е „в услуга на благосъстоянието на обикновените хора“. Само че, както уточнява Айн Ранд, единственият вариант на такъв услужлив социализъм е фашизмът. При него индивидът запазва собствеността си, но контролът върху нея е изцяло приоритет на държавата. Това означава, че гражданите са загубили правото на изгодите, които им носи собствеността им, а правителството е придобило всички изгоди, без да носи отговорност. Ако някой обясни на хората, гласували за 86 % от влезлите в неделя партии в парламента, че всъщност искат фашизъм, те ще се стреснат повече, отколкото ако ги нарече комунисти. Добре, да ги наречем рашисти – през този четвърт век, откакто е на власт в русия, путин изгради система на управление със силно централизирана власт, не позволяваща опозиция или критика, в чиито ръце е съсредоточен контрола над всички видове дейност. Този нов фашизъм вероломно нападнатата от путлер Украйна нарече рашизъм.
Опасявам се обаче, че никой от тези 14 процента, които изключих, и под които, разбира се, имам предвид ППДБ, няма да каже на хората това. Обратното на комунизма е капитализмът, а никоя от партиите в коалицията не е прокапиталистическа. Никоя няма куража, а може би и ресурса, да се изправи очи в очи с реалността, да възприеме твърди принципи и да изработи дългосрочна стратегия за развитие – както на страната, така и на себе си. Никоя няма нищо против да подменя истината със статистика, принципите – с бюлетини, а морала – с проучвания на общественото мнение. Всички партии от коалицията ППДБ са „консенсусни“, тоест умерени.
Как обаче ще се прояви умереността им, ако вляза в конфликт с комунист, който иска да отнеме собствеността ми? Мен ли ще защитят или него? Обзалагам се, че него. За да не „клатят лодката“ За да „не се разруши консенсусът“.
Критерият за умереност обаче, който е в основата на консенсуса, не е интелектуален, нито морален. Количествен е. Затова е нужно мнозинството от хората да приемат за нормална липсата на идеологическа идентификация в партиите. Още по-добре да не усещат изобщо тази липса. Това може да стане като партиите превърнат ЛИПСАТА на идеология в идеология, и нарекат тази квази-идеология „консенсусна“, а хората се съгласят с наглата лъжа.
Точно това управление с консенсус е новият фашизъм.
Единствената реална заплаха за подобно управление са безкомпромисните личности, партии, движения. Ако ги няма, трябва да ги създадем. Колкото по-скоро – толкова по-добре.
