Свобода или власт
Измъченият ни оптимизъм накрая се оправда. Избрахме кабинет. На третия месец, но от първи опит. С нашите принципи, но с техните министри. С техните подписи, но без нашия кордон. Без Борисов, но по борисовски. Без Пеевски, но с пеевчета. И с Радев наум. И – да не чуе дявола – за пълен мандат. Искахме по-добре, но стана както винаги. Не съм любител на драматичните обобщения, но на 16 януари Промяната спря, а България стана по-недемократична. За пореден път. Борбата трябва да продължи. Само че срещу какво и за какво? И докога? Повечето хора и ЦЯЛАТА политическа класа избягват да задават на другите и на себе си тези въпроси. Едните не могат, а другите не искат да си дадат честен отговор. А този отговор е: за Свободата. С когото може. И докогато трябва. Активните, предприемчиви и най-вече – свободолюбиви хора, не могат да се борят за друго, освен за Свобода. За тях тя е основна политическа цел. Тя е способността на гражданина да живее без намесата на държавата. „Без намесата“ не означава без държава.
Подкрепете независимия анализ!
Помогнете ни да продължим да предоставяме безплатни, обективни и задълбочени анализи, като подкрепите нашата работа. Вашето дарение гарантира, че ще останем независими, прозрачни и достъпни за всички. Присъединете се към мисията ни—дарете днес!
Означава с държава, чиято работа е само да го пази и да го съди. Всичко останало в живота си гражданинът може и трябва да направи сам. Затова Свободата е индивидуална. Единствено индивидите са способни да вземат решения и да носят отговорност за своите действия. Индивидът, отделният човек, а не някакъв колектив или общество, мисли, действа и чувства. Индивидът е агент и на действието, и на морала. Затова има както права, така и отговорности. И като морално действащо лице има право да бъде защитен от държавата. Плаща ѝ данъци, тоест, издържа я. И трябва тя да слугува на него, а не той на нея. Така мислят свободните хора. Покорните рядко мислят и още по-рядко действат. Покорните искат равенство. Равенството обезсмисля свободата. Сигурността още повече. Да не говорим за просперитета. Особено когато са гарантирани от държавата. Мисленето и интересите на свободните хора и покорните хора винаги са били несъвместими. Но те живеят заедно, и заедно трябва да изберат кой да ги управлява.
Избира мнозинството, а то, естествено, избира тези, които му обещават лесен живот. Любителите на такъв живот, дори да не са били членове на комунистическата партия, са привърженици на комунистическата идеология. Комунистическата идеология е единствената идеология в момента в България – все още без убийствата, но винаги с кражбата и лъжата. Преди четвърт век, когато комунистите докараха царя, самоопределящите се като десни се отрекоха от Свободата. Опитаха се да я заменят с просперитет, без да си дават сметка, че просперитетът обича Свободата. Надявам се вече да са разбрали колко са сгрешили. И да се върнат към корените си, ако не искат окончателно да изсъхнат до края на този правителствен мандат, колкото и дълъг да бъде той. Надявам се, но не вярвам. Забелязвате ли, че преди избори десните партии вече не обещават по-добър живот?
Обещават промени във всевъзможни закони и процедури, най-често насочени срещу конкретни хора. Но не и благоденствие. Благоденствието е невъзможно без социално сътрудничество, социална организация и социално действие. А това са „идеологически въпроси“. Когато нямаш идеология, не можеш да даваш идеологически обещания. За да скриеш липсата, измисляш рискове. Почти винаги тези рискове са преувеличени. Всъщност, те са единствено оправдание за безпринципни компромиси в името на властта. Десните в България правят такива компромиси съвсем съзнателно.
Те всъщност се отрекоха от идеологията си, ЗА ДА МОГАТ да ги правят. За да твърдят с чиста съвест, че правят компромиси, за да изпълняват обещанията към избирателите си. Защото колкото по не участваш във властта, толкова по-малко постигаш целите си. А колкото по-дълго стоиш в опозиция, толкова повече се маргинализираш. Затова трябва да си ако не на власт, то във властта. На всяка цена. Тъжно, но на знамето на тези, които трябва да бъдат защитници на Свободата, вече не пише: „Свобода или смърт!“ Пише:“ Власт или смърт!“ А бунт, който вее знамена под въздействието на наркотика на властта, не представлява нито много убедителна, нито особено вдъхновяваща гледка. Смело мога да прогнозирам, че на ППДБ, заедно и поотделно, вече и през ум няма да им минава да теглят червени линии и да чертаят санитарни кордони.
Защото ги плашат, че това ще ги превърне или във вечна патерица, или във вечна опозиция на други управляващи. Които са дълго на власт единствено благодарение на факта, че не са чак такива идеологически чистофайници. Излишно е да казвам колко категорично не съм съгласен с подобна идейна „гъвкавост“. Идеите не са начин невротизирани университетски преподаватели да си изкарват хляба. Още по-малко са бягство от реалността. Идеите са най-важната и най-практичната сила в човешкото битие. Те дават посока на действията ни като членове на обществото. Загърбването на идеите, освен безпринципна, неизбежно ще се окаже и губеща стратегия. Тя ВЕЧЕ е губеща, но скоро загубите от нея ще бъдат неконтролируеми. Доскоро Демократична България се самоопределяше като „нито лява, нито дясна“ партия. Продължаваме промяната декларираше, че „ще постига леви цели с десни средства“. И двете партии бяха – и се надявам, че още са! – за индивидуална свобода, макар и ограничена. Ако решат да заприличат на своите по-успешни противници популисти, трябва да заменят личността с колектива. Тоест, да станат дефинитивно леви.
Тогава защо да ги предпочитаме пред БСП, Възраждане и ДПС? Още повече, че ако решат да подкрепят и разпространяват леви популистки идеи, ППДБ неизменно ще го правят неумело и колебливо. Така ще създадат в избирателите впечатлението, че техният опонент е по-смел и по-честен, и ще подпомогнат НЕГОВАТА, не собствената си победа. Ако останат каквито са сега, освен че няма да изневерят на себе си, ще вземат и повече гласове. Всъщност, съвсем същите не могат да останат. Ако искат да просъществуват, и ПП, и ДБ, трябва идеологически да се идентифицират. Съдейки по генезиса им и действията през годините, ДБ е умерено дясна, а ПП- умерено лява партия. Коалиция между такива партии има смисъл само ако е управленска. В управленските коалиции идеологическите различия се тушират с коалиционни споразумения. В „мирно време“ само идеологически сходни партии правят коалиции. Сходства от типа „не сме никакви“ не се броят. ППДБ не прави изключение.
Когато се създаде през февруари 2023 г., коалицията между ПП и ДБ бе управленска. И ако участието във властта и честите избори през това време пречеха на членовете й оценят смисъла и ефекта от съвместното си съществуване, сега такива пречки няма. В опозиция ще имат достатъчно време да го направят. Или както казваше Бойко Борисов, „да си подредят къщичката“. Все по-хлабавият конфедеративен формат не може да просъществува дълго. Той или ще се трансформира в единна партия, както през 1997 г. СДС, или ще се разпадне на съставните си части, които постепенно ще се маргинализират и изчезнат – пак като СДС след 2005 г. Всъщност, има и „трети път“, който не е опитван досега. И той не е идеологически, а организационен. ПП и ДБ многократно са призовавани да поемат по него. Казва се „отваряне към гражданското общество“.
Състои се в създаването на трайно обединение с граждани и граждански организации, което да гарантира тяхното политическото участие и да защити техните права, справедливостта и конституционния и обществен ред. Постига се чрез разработване на платформа за пряко гражданско участие и предварителни избори на кандидати за политически представители. По същността си е подписване на нов обществен договор, но не с държавата, а с политическите партии. Целта е същата – подчиняването на общи правила, които гарантират ред и справедливост. Гражданите ще имат право да оттеглят доверието си, ако партиите не изпълняват задълженията си. В най-структурирания подобен проект, който съм виждал досега, се предвижда създаването на Гражданско-политическо събрание, което по структура и функции доста напомня Народното събрание.
Гражданско-политическото събрание също има свои комисии, наречени експертни съвети. То определя основните цели на съюза и контролира тяхното изпълнение, а съответната коалиция на партиите-участници, регистрирана за даден вид избори, осъществява политическото представителство. Всички членове на Гражданско-политическото събрание са с мандат 1 година, като имат право на максимум 2 последователни мандати без прекъсване. Те нямат право да заемат политически длъжности. Ако бъдат избрани, го напускат. Подобна идея лансира преди три години лидерът на „Да, България“ Христо Иванов: „Длъжни сме да създадем траен системен политически субект, който да може да гарантира на цяло следващо поколение геополитическата ориентация на страната. Необходим ни е стабилен дългосрочен политически субект, който да залага на демократична вътрешно-политическа култура. Не малка група хора да вземат решения, не поредните лични проекти или решения, които се вземат от някое диванче или от някоя стаичка. Трябва да се потърсят тези граждански организации, лица, политически формации, които споделят общите идеали, за да се формира подобен голям субект“. Но Христо Иванов осми месец е в оставка – сам по себе си доста многозначителен факт.
А и съм силно скептичен, че партиите от демократичната общност ще приемат подобно иновативно връщане към пряката демокрация, каквото описах. По-скоро ще предпочетат да се маргинализират. Ако не могат да делят властта с други партии, защо да я делят с граждани? Който задава такъв въпрос, няма да разбере отговора. Ще се наложи да се полагат нови основи и да се гради на чисто.
