Отново матрицата Турски поток: Новата авантюра на Путин

От безсмъртните думи на Boney M: „Ах, тези руснаци!“, до днешния актулен възторг : „Ах, тези българи!“. Сякаш българите са навсякъде: ако се съди по най-новата информация от Москва, дългата ръка на София се е разпростряла до взривяването на мостове на стотици километри разстояние през Черно море! Впрочем за това намеква руският президент Владимир Путин, който напоследък замеси София в „терористичен акт“, а именно масивната експлозия миналия уикенд на Керченския мост – стратегическо (и скъпо) съоръжение, което свързва Крим с Русия.

Доста неправдоподобна и набързо скалъпена история, казвате? Е, да. Но за да разберете защо г-н Путин е трябвало да я измисли, трябва да погледнем върху целия контекст на случващото се. Затова ето моят прочит.

За мостовете и потоците

Факт е, че г-н Путин губи необмислената си война в Украйна. Лошото за него е, че губи войната не само на един фронт. Войските му не само се представят смущаващо зле на бойното поле. Той загуби и най-важното си оръжие за влияние срещу ЕС, а именно природния газ.

След като газопроводът „Северен поток-1“ на практика вече не работи, а „Северен поток-2“ изобщо не е влизал в експлоатация, няма надежда за пробив на северния фронт на енергийната война, и възобновяване на доставките на газ за Германия и Северна Европа, заобикалящи Украйна. Войната е в разгара си, а транзитът на газ през самата Украйна също може да спре окончателно по много причини – било то технически, в резултат на авария или бомбардировка, или политически.

Това е контекстът, на фона на който трябва да тълкуваме не само въображаемите теории на г-н Путин за свързани с България бомбаджии на моста, но и изказването му в сряда на тазгодишната Руска енергийна седмица в Москва.

На този тържествен форум без критици г-н Путин – подпомогнат от своя вицепремиер Александър Новак – представи важна инициатива на турския министър на енергетиката Фатих Донмез (и на отсъстващия му господар, турския президент Реджеп Тайип Ердоган). То се състоеше в това, че Турция трябва да бъде превърната в газов хъб, като към нея се пренасочат потоците природен газ, които до сега минаваха през „Северен поток“. За тази цел г-н Новак предложи да добави нови тръби към системата „Турски поток“, които да излязат на брега в европейската част на Турция, вероятно с капацитет, равен на разликата между 110-те милиарда кубични метра (млрд. куб. м) на двете линии на „Северен поток“ и 48-те млрд. куб. м на всички тръбопроводи, които в момента свързват Русия през Черно море с Турция. Освен това господата Путин и Новак предложиха създаването на Европейски газов хъб „на границата на Турция с ЕС“ – очевидна препратка към България – където Газпром би могъл да продава своя природен газ на европейските клиенти.

Накратко, разочарован от неуспеха си на Северния фронт, цар Владимир Фалиращий е насочил погледа си към Южния фронт. Той се връща към стария си наръчник за „Турски поток“ и разглежда Турция като ключов съюзник, предлагайки на нея и на нейния султан Реджеп (понякога) Великолепни ролята, която някога беше отредена на Германия и на кайзерина Ангела – на арбитър на Европа. (Това се случва, след като нейният наследник в Берлин, Олаф Незабележими, напълно затръшна вратата за всякакви преговори и обърна гръб на Русия.)

Г-н Путин не за първи път играе тази карта.

Всъщност той е обсебен от идеята да направи нещо подобно почти от самото начало на управлението си. Това е ключов елемент от Голямата игра, която се води от повече от две десетилетия, откакто Западът (или поне части от него) започна да се опитва да създаде маршрут за пренос на газ от Каспийско море през Турция до Южна и Югоизточна Европа. Имаше Трансанадолски газопровод (TANAP) и Трансадриатически газопровод (TAP). Оттогава насам г-н Путин се опитва да реализира алтернативни проекти за доставка на руски газ, които да позволят на „Газпром“ да насити турския пазар с много повече газ, отколкото могат да доставят неговите конкуренти.

Да поговорим за Турция

Дали обаче последният вариант на този ход ще проработи? Има много причини да се предполага, че може и да не се получи.

Една от тях е, че предложението на г-н Путин за превръщането на Турция в европейски газов хъб идва твърде късно по една доста прозаична причина: Турция вече е такъв хъб. Изявлението на г-н Путин по време на срещата му с г-н Ердоган в Астана в четвъртък (13 октомври) потвърждава впечатляващите отстъпки (до 25 процента) за руския газ, които Турция е получила, както и факта, че плащането по сметките на Боташ към Газпром е било отложено за 2024 г. Всъщност „компромисът“ е малко едностранен: Анкара получава осезаеми ползи веднага, докато Москва получава неясни обещания за бъдещи посреднически услуги и несигурни печалби от бъдещи продажби на руски газ за ЕС, в който Турция не членува.

Тъй като е много съмнително, че ЕС ще приветства подобни сделки, продажбите на руски газ могат да бъдат прикрити като продажби на ирански, азерски и местен газ от турски компании.

Изводът е, че Турция се е превърнала в монополна страна за транзит на газ на Русия. Това е нещо, което някога причиняваше на г-н Путин безсънни нощи, когато монополист беше Украйна – страна, върху която той имаше по-силно влияние, отколкото има или може да се стреми да има върху Турция.

Друга причина за съмнение е, че два дни след като офертата към Анкара беше направена, реакцията на президента Ердоган на предложението от сряда е малко сдържана и неангажираща. Беше съобщено за принципно съгласие на срещата в Астана – каквото и да означава това. Но като цяло все още е доста неясно какъв ще бъде отговорът на Турция, тъй като той зависи от трети страни.

Още една причина е, че и тук подробностите са важни: един от дългогодишните спорни въпроси при обсъждането на подобни схеми е дали на турските компании ще бъде разрешено да препродават газ от „Газпром“. Това не беше коментирано в изказванията на двете руски страни. Това е важен въпрос, който ще трябва да бъде решен.

Освен това могат да се появят и въпроси, които не са неразривно свързани с газовите хъбове и Гранд стратегията. Разбирането, постигнато в Астана, може да се окаже доста условно, особено когато заговорим за подробностите, тъй като споразуменията с г-н Путин, по принцип, никога не са издялани в камък.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Още един момент, който трябва да се има предвид, е урокът от историята: усилията на г-н Путин в това направление вече са се проваляли, защото са се основавали на погрешни сметки. Президентът Ердоган играе собствената си игра, вместо да участва в тази на г-н Путин. Ето защо след завършването на тръбопровода „Син поток-1“ – който беше с капацитет 16 млрд. куб. м и доставяше руски газ по дъното на Черно море до азиатската част на Турция – „Газпром“ се отказа от плановете за „Син поток-2“ поради липса на интерес и неуспех да предотврати реализацията на TANAP и TAP.

Като цяло, наистина, г-н Ердоган не е нито глупак, нито човек, който лесно се поддава на влияние. Няма как да не е забелязал, че новият план на Кремъл е да привлече Турция в руската орбита и да я използва като актив в газовата си война със Запада. Г-н Ердоган може би има други идеи – и е в отлична позиция да ги напълни със съдържание.

По този начин Турция има добре диверсифициран избор на чуждестранни източници на газ, които влизат и преминават през нейната територия – роля, която държи сметка и за ЕС и за Запада като цяло. Това не е само въпрос на каспийски, близкоизточен и източносредиземноморски газ. Съществува и потенциал – който Турция все още не е развила, но скоро ще го направи – за терминали за втечнен природен газ (LNG) за внос на газ, който може да достигне до Централна Европа и Украйна. Пък и г-н Путин и г-н Новак вече не се интересуват просто от заобикалянето на Украйна, а се стремят да попречат на конкурентите на Газпром да доставят газ през Гърция и Турция за Централна и Източна Европа, включително Украйна, Словакия и Молдова.

Освен това след по-малко от две години Турция ще започне да добива собствен газ от находището Сакария в Черно море. А руският газ може да бъде конкурент за него.

В геополитически план Турция не е Германия, а и не е член на ЕС. А г-н Ердоган не е нито Ангела Меркел, нито Олаф Шолц. По време на войната в Украйна Турция играеше доста умело, макар и несигурно, на ръба, балансирайки между Запада и Русия. Затова вероятно Анкара няма възможност да надхвърли сегашната си роля и да се приспособи към новата ролята, която й е отредена наскоро от г-н Путин, дори ако г-н Ердоган пожелае да го направи. Което вероятно няма да стане, поне ако се съди по все по-продължителните периоди, в които руският президент трябва да изчака, преди да се срещне с турския си колега. В Астана това продължи 20 минути, което би трябвало да тревожи г-н Путин!

Обратно в България: руски активи с чувство за вина

Въпреки това Владимир Путин се опитва да възроди и доразвие геостратегическата матрица на „Турски поток“. За тази цел обаче той ще трябва да си осигури на всяка цена сътрудничеството и подчинението на България. Г-н Путин ще се нуждае и от доста благоприятно стечение на обстоятелствата: правителство на ГЕРБ; Румен Радев като президент; „Булгартрансгаз“ като изпълнител; благосклонен американски президент в Белия дом (или Доналд Тръмп, или някой много подобен на него); и съответно снизходителни американски дипломати в София, които няма да оспорват разширяването на „Турски поток“ в съответствие с предишната им линия по време на изграждането му в България.

Това е доста добра комбинация, която не е гарантирана. Но руският президент разполага с два мощни актива, които може да използва, за да получи това, което иска. Първо, интимното му познаване на византийския свят на българската гранд корупция, включително най-новата схема с участието на „Лукойл“. И второ, уязвимостта на висшите политици в страната по отношение на изнудване.

А сега – и точно тук идва контекста с „тероризма“- г-н Путин може да разшири насаждания комплекс за вина или малоценност, на който е отделил толкова много време и усилия, като използва историята за предполагаемата роля на България в нападението на Кримския мост. Той се нуждае от това българските власти и обществото като цяло да влязат в обяснителен режим, да намалят бдителността си и да му позволят да мобилизира руските активи в България за да реализира новия си проект с Ердоган.

Кремъл използва този комплекс за вина още през 2014 г., когато г-н Путин намекна, че България е виновна за отмяната на „Южен поток“ – руския проект за регионален газопровод преди „Турски поток“. Тогавашният български министър-председател Бойко Борисов услужливо се съгласи с тази измислица. Всъщност, България нямаше нищо общо с провала на проекта (както няма нищо общо с нападението над Керченския мост), който се дължеше изцяло на злополучното решение на Владимир Путин да анексира Крим и на отказа на италианския енергиен гигант ENI да поеме по-голяма част от дълга по финансиране на проекта от Газпром, неговия партньор в „Южен поток“, който понесе санкции в резултат на анексирането.

Малко след това, г-н Путин накара г-н Борисов да гарантира, че България ще загуби арбитражното дело по друг провален руско-български проект – АЕЦ „Белене“. Доста скъпа вина, тъй като България трябваше да плати повече от 600 милиона долара.

Тук Радев идва на помощ

Така че има доста добри исторически данни за комплекса за вина, с който Кремъл манипулира българското правителство. А историята в този случай може и да не е съвсем невярна, най-малкото по две причини, поради които плановете на г-н Путин за България сега може би се радват на някакъв успех.

На първо място, неотдавна се получи историята с товара от руски втечнен природен газ, за който подробно съобщи изданието Alternatives & Analyses (A&A). В този случай държавният търговец на газ „Булгаргаз“, чието висше ръководство беше подменено с лоялни на Радев хора, се отказа от шест товара втечнен природен газ от американската фирма Cheniere. Вместо това Булгаргаз внесе втечнен природен газ от Газпром, натоварен от терминала за втечнен природен газ в Портовая, на входа на подводния участък на Северен поток, като използва гръцката компания Mytilineos като посредник. Читателите на A&A (и наблюдателите на Радев) няма да се изненадат да чуят, че втори танкер за втечнен природен газ вече е на път.

Второ, г-н Радев призова за по-тясно сътрудничество между операторите на газопреносни системи (ТСО) на Турция, Румъния, Словакия и Унгария, за да се позволи по-лесен транзит на природен газ от Южния коридор и по този начин да се доставя газ на Румъния, Унгария и Словакия. Не е нужно да си прекалено подозрителен, за да предположиш, че след като бъдат сключени, тези споразумения могат да бъдат използвани за доставка на газ от „Газпром“ от Турция, маскиран като турски или азерски газ.

Отчаяни времена и отчаяни мерки

Като цяло обаче, на изпадналия в затруднение г-н Путин сега сигурно му се иска всичко в живота да е толкова лесно, колкото да манипулира един изпитващ комплекс за вина (и добре платен) български висш политик. Не е така. Износът на природен газ остава жизненоважен за оцеляването на неговия режим. Много социални програми вече страдат от недостатъчно финансиране и нещата вероятно ще се влошат, тъй като разходите за войната и намаляващите приходи от енергоносители означават нарастващ бюджетен дефици. Неотдавнашните решения за „частична мобилизация“ и анексиране на окупираните украински региони водят до по-нататъшно изтощаване на държавната хазна. Нещо повече, поддържането на постоянно нарастваща като численост армия – и фактът, че е много по-скъпо да се изхранва и снабдява армията през зимата – изисква ресурси, които г-н Путин не може да си позволи.

Ето защо продажбата на газ е жизненоважна заа него. Въпреки това той не успява да осъзнае новата реалност: Газпром загуби Европа. За дълго и необратимо.

Едно нещо, което изглежда ясно в последните събития, е, че Владимир Путин следва предварително обмислен сценарий и само се преструва, че реагира на събитията на Кримския мост. Нито предложението от сряда за превръщането на Турция в европейски енергиен център, нито ракетните атаки срещу енергийната и гражданската инфраструктура на Украйна бяха импровизирани ходове. Напротив, те са изисквали внимателно и продължително планиране, което придава достоверност на подозренията, че руските специални служби са участвали активно в удара срещу Кримския мост.

Във всеки случай стратегическите концепции, които очевидно са в действие, и повторното използване от страна на г-н Путин на матрицата на „Турски поток“ означават, че Югоизточна Европа като цяло и България в частност ги очакват бурни дни. По-интензивна психологическа война и по-голяма настойчивост, породена от отчаяние, от човека в Кремъл са неизбежни, тъй като той очевидно все още не е осъзнал последиците от дългосрочната загуба на европейските енергийни пазари и ограниченията на своята власт. И тъй като Владимир, като цар на всички руснаци – поне в мечтите си – е равен Богу, тоест отвъд вина и критика, цялата отговорност и разходите, произтичащи от неговите прегрешения, ще бъдат прехвърлени върху обикновените руснаци. И обикновените българи.

Илиян Василев