Алтернативи & Анализи: Има ли право Кремъл да се меси във вътрешните работи на България по отношение на паметниците от Втората световна война?

Темата за паметниците на войната на Червената армия заемаше водещо място в списъка с приоритети при отложеното поради пандемията посещение на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров в България. Бих отишъл още по-нататък в твърдението си – темата трябваше да заеме централно място по време на срещите му с президента Радев и премиера Борисов. Очакваше се двамата по принцип да се съгласят да се водят преговори за двустранно споразумение, гарантиращо „свещен“ статут на тези паметници и държавната им охрана от „народната любов “.

С наближаването на 27 април, датата на планираното посещение, руското посолство възложи на фирма, собственост на съветник в СОС от групата на Обединените патриоти, да обгради със скеле Паметника – „костница“ в квартал Лозенец, като се извършат и ремонтни дейности. Може само да се предполага естеството на този „договор“. Лесно би могло той да бъде поредната „скрита“ договореност, която „патриотите“ правят про боно за каузи на официалната руски власти. Факт е, че скелето беше поставено, а някои каменни плочи бяха поправени.

Темата за паметниците на Съветската армия в цяла Европа е близо до сърцето на Кремъл, както и всичко свързано с ролята на Червената армия за освобождение на Европа от нацистка Германия. Разказът за Сталин Освободителят на Европа, стои в основата на настоящата руска външна политика. Премахването на тези паметници като знаци на съветското господство в Източна Европа се счита в Москва тези дни за кощунство и смъртоносна заплаха.

Най-новият случай, който разбуни духовете, беше премахването в Прага на паметника на маршал Конев, който ръководи потушаването на въстанието в Будапеща през 1956 г. и даваше съвети на съветските генерали, които потушиха и Пражкото въстание през 1968 г.

Кремъл реагира гневно и мигновено, като, според чешки медии, изпрати и агенти на ГРУ за реализация на операция за отравяне на кмета на Прага и кмета на район 6 в чешката столица. Пропагандната теза на Путин звучеше така – „нямаме нищо против, ако чехите са изплашени или ако съседите им вземат под внимание и помислят два пъти преди да премахват съветските паметници“.

В България темата за съветските паметници през последните години става все по-разделителна и политизирана, но все още рядко се разглежда в контекста на международното право.

Нито Женевската конвенция, която урежда правата и задълженията на държавите при поддържането и опазването на военните паметници и гробища, нито Хагската конвенция за „военните“ паметниците на културата – именно когато въпросните паметници се считат за културно наследство, не гарантират свещен статут на паметниците на Червената армия у нас. Няма никакви други международни договори, които да потвърждават руската интерпретация на историята с паметниците в България, извън позоваването на двустранните „братски“ договори от съветско време.

Русия разчита на обстоятелството, че някои от тези паметници са държавна публична собственост, което предопределя търсенето на решения чрез междудържавни договори.

Защо Русия няма право да се намесва в това, което по същество са вътрешни работи?

Първо, няма съветски войници, убити в битка на българска земя – а това е основната предпоставка, от която произтичат права и задължения съгласно Женевската конвенция. Нейните водещи мотиви и принципи са хуманитарни – да осигурят на всички загинали във войните уважително погребение и да почетат паметта им. Тоест, ако имаше войници от Червената армия, убити, докато са се сражавали в България, българското правителство щеше да има задължението да осигури местата за погребение в определени военни гробища, включително да поеме и отговорността да ги поддържа.

Заслужава да се отбележи, че Женевската конвенция датира от 1954 г. По това време повечето паметници на Съветската армия вече са разпръснати из цялата страна, включително повечето с посвещение на „неизвестния съветски войник“ – Альошите – в Пловдив, Русе, Бургас и прословутия Паметник на Съветска армия в София, без изобщо да се съотнасят към съдбата на конкретно загинали войници. Тези паметници нямат нищо общо с Женевската конвенция и следователно не могат да се ползват от нейната защита.

Тези статии, анализи и коментари са възможни само благодарение на вашата съпричастност и дарения, които са единствените гаранти за независимост и обективност в работата на екипа на Алтернативи и Анализи.
Подкрепете ни.

Само войници, убити в битка, при положение че българската държава през септември 1944 г. беше избрала да се съпротивлява и да се бори срещу Червената армия, можеха да се ползват със закрила от Женевската конвенция и то само по отношение на правото на достойно погребение, а не по отношение на виртуални гробници на „неизвестни“ войници. Ако българските или германските сили /няма никакво съприкосновение между германски и съветски войски на наша територия/, бяха причинили смъртта на който и да е съветски войник, тогава България щеше да носи отговорността да почита военни гробища на Червената армия, каквито има в Европа. Този прочит на основополагащия документ на международното право в тази област, на практика означава, че съдбата на всички паметници на Съветската армия в България е изцяло вътрешен въпрос и не предполага по никакъв начин нарушаване на човешки права постмортем или унижение на достойноството на войници на Червената армия.

Факт е, че някои войници от Съветската армия са починали у нас – някои от злоупотреба с метилов алкохол, други от рани, получени извън територията на България, а трета част – има известен случай на загинали при катастрофа с автобус. След края на войната – е имало и други починали съветски граждани, включително от спецчастите от СМЕРШ, други офицери от съветския репресивен апарат или така наречените съветски специалисти. Всички изброени случаи отново не попадат в обхвата на Женевската конвенция и не предполагат задължение на българската държава да разрешава и поддържа възпоменателни паметници. Всеки починал има право на погребение и гроб. Нищо повече.

Според международното право българското правителство няма задължение и да узаконява недействителни паметници -костници на „жертви“ от войната на Съветската армия в България, които доминират градския пейзаж в градовете из цялата страна.

Всички подобни паметници са знак за изнасилена благодарност в условията на изгубен суверенитет и съветско господство в България, което означа че подобни актове могат да бъдат ревизирани по всяко време и без никакви международно правни последствия.

Идеята, че паметника в квартал Лозенец, е костница на загинали в бой войници на Червената армия, отразява виртуална реалност, не базирана на факти. Мемориалът не може да има статут на военно гробище на загиналите в битки на българска земя. Ето какво казва още през 2016 г. съобщи прес  аташето на руското посолство в София относно смъртта на 14 съветски войници през есента на 1944 г., която тогава беше използвана като претекст за приписване на паметника на статут на военновременен мемориал на паднали в битка.

„Тук нямаше военни действия с участието на съветски войници. България беше освободена от съветските войници без нито един изстрел. Нашите съветски войници бяха посрещнати с цветя тук. Все пак, защото някои войници бяха ранени преди да влязат в България, на територията на други страни, те пътуваха заедно с целия Трети украински фронт, те загинаха тук, в български болници. Плюс няколко (с фатален край – ив) инциденти, включващи нашите войници, автомобилни катастрофи. „

През годините руски  и местни „източници“ са се опитвали да добавят към тезата за военните паметници и загинали войници на Червената армия в битки в Югославия, които след това били погребани в България.

Днешните руски власти умишлено не правят разлика между достойно погребение в гробище, което е хуманитарен случай, и правото на паметници в цяла България, което е чисто политическо искане.

Именно защото Кремъл е наясно, че международната правна защита на тези символи на репресиите срещу Съветския съюз е невъзможна, Москва днес решава да увековечи правата си върху паметниците чрез двустранно споразумение. Посещението на Лавров трябваше да доразвие при новите условия общи текстове посветени на темата в двустранните договори за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската федерация.

Руската страна също се позовава на свободни интерпретации на изрази на добра воля, декларации и други документи по време на политически срещи на високо равнище, които не са правно обвързващи.

Що се отнася до Хагската конвенция за културното наследство, използвана от руската държава за търсене на защитата на паметниците на Съветската армия като европейско, световно, глобално, регионално, национално и друго архитектурно и културно наследство, и тук виждаме силно преувеличение и неуместни тълкувания. Конвенцията не предвижда масова или групова защита на цяла група от стотици паметници, които много трудно биха могли да бъдат представени за културно наследство, след като са посветени на армия, която никога не е воювала в България.

Темата става още по-спорна, ако към третирането и се добави и историческия контекст, с променящите се схващания за правната основа на нахлуването на Съветската армия в България и нейната роля за налагането със сила на неизбран в реална конкуренция, недемократичен режим, който остава в продължение на почти 50 години. Този прочит предполага и по-взискателен поглед към отговорността на кремълските лидери, като застъпници на подобен тип неравноправни отношения, и като минимум лишава Кремъл от претенцията за наследява имперските прерогативи на Русия, като определя какво е правилно или погрешно в Източна Европа.

На 16 април 2020 г. Президентът Путин направи забележително признание: „След Втората световна война се опитахме да наложим модела си за развитие на много източно европейски страни и го направихме със сила. Трябва да го признаем. И в това няма нищо добро, и се връща при нас днес “.

Тези изключителни думи казани на върха в Кремъл хвърлят допълнителна светлина върху моралните и правни основания, на които руските лидери могат да изискват изключително отношение към монументалното изкуство, което прославя и възпоменава миналата несправедливост, включително паметници на войници, които никога не са умирали или воювали на българска земя, докато са налагали диктатура.

Един аспект на въпроса обаче изглежда по-малко противоречив – и той е невъзможността да се защити естетическата ценност на паметниците на Альоша или на паметника на Съветската армия в София. Меко казано, тези примери на бруталистична архитектура са изцяло чужди на българската културна традиция, дълбоко вкоренена в европейското културно наследство и представляват принудителна трансплантация на съветско пропагандно монументално изкуство, негов идеологически износ в Източна Европа, с цел да маркира територия на влияние, да доминира над обектите на националното наследство и традиции. Да не говорим, че този съветски монументален брутализъм противоречи и на руските европейски традиции от пред 1917 година.

Повечето от тези съветски паметници са построени преди приемането на Женевската конвенция при условията на ограничен суверенитет на България и следователно не свидетелстват за действителната воля или съгласие от страна на българския народ.

Лесно обозрима е явната разлика между статута на паметниците на Червената армия и отношението на българското общество и държава към паметниците-костници на загиналите руски войници и офицери по време на Руско-турската война през 1877-1878 година.

Това казва много, ако не всичко.

Илиян Василев

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940