За нуждата от имуществен и образователен ценз

А сега моля убедените демократи, политкоректните, мултикултурните, както и тия вляво, вдясно и в средата от центъра да си затворят очите и да си запушат ушите. Може даже да спрат да гледат. Защото ще кажа, че ако искаме да живеем нормално, трябва да избираме нормално. А за да избираме нормално, трябва да въведем имуществен и образователен ценз.

В неделя за първи път бях председател на секционна избирателна комисия. Навалица нямаше – от 840 имащи право на глас в секцията гласуваха 361. Но нямаше и скандали – поне между нас. Единствената цел на всички седем членове на комисията бе гласуването да е честно. Не си гледахме в химикалите, защото химикалки нямаше – имаше машини. Не се гледахме и изпод вежди като футболни запалянковци, защото се оказа, че и запалянковци няма. Един от най-дългогодишните членове на комисията реши за кого да гласува чак около 15.30 ч. Не знам дали за партията, от чиято квота беше – по-скоро не, щом толкова се беше замислил. Друг член пък много трудно убедих да дойде при предаването на протоколите в НДК, макар че дълги години го бе правил и че това удоволствие се заплаща.

За изключително сложната – и да си сложа ръка на сърцето – много добра организация на най-безсмислените до момента избори, ще ви разказвам друг път. Нямам търпение обаче да кажа една много лоша новина за партиите – вече нямате безмозъчни клакьори! Поне в комисиите. За съжаление, не мога да кажа същото за избирателите. Един от тях, над средна възраст, се опита да си снима разписката от гласуването с безумния довод, че иначе не бил сигурен къде отива гласът му. Беше гласувал за единствената партия, удвоила резултата си – видях, защото като Иван Асен Втори размахваше въпросната разписка подобно на набучен на копие нарушен договор. Е, не си я снима, макар да трябваше полицията да се намесва. Намесата дойде обаче, след като подписах писмено искане до младата полицайка в съседната на секцията стая. Иначе нямала право да прави нищо освен да гледа. Добре, че юнакът беше повече креслив, отколкото агресивен. Дано да си е взел 50-те лева, видимо му трябваха.

Глас за същата партия подаде жена, наскоро прекарала инсулт. Едва се крепеше, но член на комисията пак от същата партия ѝ беше „придружител“. На всички, включително и на него, ни дожаля за жената. Поне на мен и за мъжа – и двамата далеч не изглеждаха, да използвам клишето, „материално обезпечени“. Партайгеносето обаче трети ден им се радва на гласовете. Ще видим докога.

Тези два случая ме мотивираха да ви скандализирам днес – или може би да ви убедя! – в нуждата от образователен и имуществен ценз. Еднаквата тежест на гласа на всеки гражданин може да е демократичен, но не е справедлив отговор на въпроса как да избираме управниците си. Крайно време е да дадем по-справедлив – например до редовните местни избори наесен.

Почвам с образователния ценз, че е по-лесно смилаем. Според Чл. 23. на Конституцията училищното обучение до 16-годишна възраст е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Трябва ви за работа, трябва ви за книжка (изм. чл. 151, ал. 2 от ЗДвП, Държавен вестник, бр. 77, 26 септември 2017 г.), но не ви трябва за гласуване!!! Все едно че тия, които управляват държавата, не отнемат повече животи от неграмотника, който си кара само колата!

Подкрепете проекта Алтернативата на https://alternativata.bg/donations/za-alternativata/

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Що се отнася до имуществения ценз, не си го представяйте като прогресивно данъчно облагане със стръмна скала, при която най-богатият има примерно 1 милион гласа, а най-бедният – 0, 0001. За страна като България е достатъчно избирателят ИЗОБЩО да плаща някакъв данък. Тоест да има собственост. Това е особено важно за местни избори – не случайно при тях има т. нар. уседналост. Целта ѝ е същата – да отсее пришълците. Е, уседналостта много ефикасно може да бъде заменена с плащането на местни данъци. Така описаният местен имуществен ценз може да се пренесе и на национални избори. Няма нужда да се променя нито конституцията, нито данъчното законодателство. Единствено Изборният кодекс. Така и така преди всеки избор депутатите го обръщат с хастара навън.

Пътем не е лошо да си изясним и отношението към демокрацията. Вече 33 години некомпетентни и злонамерени политици ни я представят като Откровение. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Затова възприемаме всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия. Почти така се коментира от вчера и наистина тъжният факт, че ГЕРБ си върна загубените гласове, а „Възраждане“ ги удвои. Докато всеки навършил 18 има право да гласува, ще е така.

Но да се върнем на демокрацията. За три десетилетия с мнозинства, съставени от хора като тези, които описах, дадохме на политиците права, които извън политиката никой не притежава. Права да лъжат и крадат. Права да са нещо като „банда на демокрацията”, която може да разполага с живота, свободата и собствеността ни както намери за добре. В замяна политиците ни „щадяха“. Как? Като направиха прехода „плавен“. Като периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални. Като всички „станаха маскари“. Новите политици са абонираха за властта точно както старите. Затова целокупният в огромни кавички „политически елит“ няма намерение да променя или подменя толкова удобна политическа система като парламентарната демокрация и толкова удобна система избирателна система като всеобщото избирателно право.

А трябва. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат нито икономически, нито политически равни.

Както е казал Аристотел, най-несправедливо е да изравняваш неравните неща. От 1944 г. насам България прави само това. Няма защо да се чудим, че резултатът не ни харесва.