Бунтът на Божанков

Георги Антонов

Съвсем скоро идва онова време, в което започват да се градят списъци на “най-важните събития на годината”. Събитие номер едно за 2022 г. е ясно на всички, но не за него е въпросът сега. 

Искам максимално отрано да посоча като симптоматичен за българското политическо развитие протеста на Явор Божанков от трибуната на НС и последвалото му изключване от парламентарната група на БСП.

Това не е новост за нас. В “Алтернативи и Анализи” сме посочвали, че в България вече е видим с просто око процесът на демографско обновяване на политическото общество. По принуда и срещайки съпротива, промяната се предава и нагоре сред политическото представителство.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

Бунтът на Божанков отразява за пореден път тази тенденция. Имаше обаче и нещо ново, нещо “за пръв път”, което издига значението му. Дори в Китай, където преди седмица студенти викаха за оставка на вожда, има добре известни прецеденти на протест срещу режима. В комунистически Китай – има, но в Българската социалистическа партия… няма! Божанков обяви бунт срещу партийната линия не на вътрешнопартиен форум при закрити врати, не от телевизионно предаване, а от парламентарната трибуна. Направи го със съзнание за историческата сила на момента и с увереност в правотата си. Взети заедно, тези обстоятелства нямат аналог и показват че известните вътрешнопартийни механизми за дебат на мнения в БСП са станали неизползваеми.

Няма никакво значение какви са подбудите на това политическо действие. Единствено морално, или мотивирано и от политически интерес, зад него има здрава публично-политическа мотивация. Тя е че избирателите вече не са това което бяха. Принципите на цивилизования свят и законите на политическото оцеляване в съзвучие предписват разграничаването от катастрофиращите политика и председател на БСП. Болшевишката рамка, държанието като филиал на чужда сила, очевидно задушават тези млади леви политици, които се опитват да ориентират посланията на партията към избирателите, а не към посолството на актуалния кремълски диктатор.

Изразено в числа – по данни на „Алфа рисърч“ от ноември 2021 г., едва 10% от избирателите между 31 и 60 г. гласуват за БСП. Положението в групата 18-31 г. е трагично – БСП е привлякла едва 7% от тези избиратели. Вместо да скъсва с миналото и да предлага визии за бъдещето, както би подхождало на социалистическа партия, тя се е позиционирала като ностаглическа партия на миналото.

Историята обича иронията. Бунтът се случва в момент, в който политически лешояди вече облитат загиващата БСП, а Божанков е изключен от парламентарна група в която след няколко месеца току-виж отново са се появили Румен Петков или Георги Първанов. Да, отново, защото преди да стане само носталгическа БСП беше и олигархическа – партия на „левите милионери“. 

Не по-малко внимание заслужава и друга тенденция. ГЕРБ за десет години се превърнаха в “БСП-то” на ново поколение носталгици и “ДПС-то” на утрешните носталгици, днешни конформисти. Техният избирателен корпус е следващият най-стар и с бързо намаляващ дял на младите. “Младите лица” на ГЕРБ по-скоро олицетворяват именно тези избиратели, мотивирани от шанса партийната кариера да ги изстреля в такива нива на жизнен стандарт, които ще са непостижими със собствен труд в конкурентна среда. Ако ползваме БСП за ориентир, то ГЕРБ все още е в „олигархическия“ си период. „Носталгическият“ там тепърва започва да изгрява.

По традиция коледно-новогодишният прозорец е времето за помирение между хората. На нивото на семейството, поколенията на младите и старите намират за кратко възможността и времето да обменят впечатления и опит.

Както и в живота, никога няма време нито за всички въпроси, нито за всички съвети. И тази Коледа поколенията няма да достигнат до еднозначно решение на Големия български спор. Но процесът ще се придвижи с още малко, а неговата посока е ясна. Тя е посоката, чиито изразители са както Явор Божанков в БСП, така и други политици в други партии. За пореден път ни се показва, че най-тежкият политически спор в нашето общество не минава по идеологически, а по културни граници.

Колкото до носталгиците, те са любим обект на историографския хумор. Носталгията е хитра и търпелива – тя никога не напада точно тези изминали дванадесет месеца за които паметта ни е свежа. Вместо на тях, тя се нахвърля на дните от преди години и десетилетия. Тези, за които вече сме забравили как в края на тяхната година също сме бързали да оставим зад себе си.

Отчитайки тези неща, питаме се колко ли пъти, поне от петнадесет години насам, наистина сме имали Нова година – такава която да заслужи определението „нова“? И колко пъти само сме завъртяли наново старата?