Политиката на жестовете: Новородените атлантици в София

Част 2: За ядрените проекти и самолетите

В първата част на тази статия в две части изследвахме новооткрития „атлантизъм“ на бившия премиер на България Бойко Борисов и на вечната задкулисна еманация на българската политика, олигарха Делян Пеевски, който се изразява в усърдието им да постигнат бързо прекратяване на привилегиите на петролната рафинерия „Лукойл Нефтохим“, собственост на Русия. Смятаме, че тези действия са най-малкото недостоверни в две отношения.

• Първо, в светлината на повече от десетилетие на подчинението им на интересите на руския лидер Владимир Путин – опит, който със сигурност поставя под съмнение мотивите на тези двама господа;
• Второ, само по себе си: защото, ако се погледне отблизо, политиката, която те защитават, не изглежда толкова радикално „прозападна“ или „антипутинска“, колкото дуото би искало да ни накара да вярваме. Тя изглежда по-скоро като инструмент за отклоняване на внимание, за да се прикрият минали и бъдещи грехове.

В тази част първо ще разгледаме някои други стъпки, които биха могли да се разглеждат като „по-малко атлантически, отколкото изглеждат“. Второ, ще ги разгледаме в историческа перспектива, в общия контекст на характера на посткомунистическия политически и бизнес елит на България. И, трето, ще завършим с по-актуални бележки – за динамиката на настоящите политически борби и перспективите пред настоящото правителство.

Благодарим ви за даренията в PayPal и по директната сметка на сдружението Алтернативи и Анализи IBAN BG58UBBS80021090022940

За ядрените проекти

Мисля, че би било справедливо обобщение, че българското мрънкане не е мрънкане, ако политиците не намесят в работата и ядрените проекти като ултимативен аргумент. Разбира се, в момента се подготвя сделка, свързана с ядрен реактор. Само че този път – в съответствие с атлантическата мода този сезон – въпросният ядрен проект е американски, а не руски.

По-конкретно, това е реактор AP-1000 на американската фирма Westinghouse. Договорът за предварителен инженеринг и проектиране (FEED) с българската АЕЦ „Козлодуй“ беше подписан през юни тази година, а съвсем наскоро парламентът отпусна 500 млн. лв. за покриване на подготвителните работи и разходите за предварителния етап, включващ проектиране и проучвания. Ако проектът бъде осъществен, той ще включва ново строителство на блок в единствената българска АЕЦ.  Това ще бъде 7-и блок и ще работи заедно с два реактора, построени в Русия, които отдавна са в експлоатация (единият от които, между другото, ще бъде снабдяван с ядрено гориво от Westinghouse от следващата година).

Тези два реактора ВВЕР-1000 са единствените други блокове, които работят в АЕЦ „Козлодуй“ – това са блокове 5 и 6. Става малко сложно, нали? Не толкова, блоковете от първи до четвърти, включващи много по-стари и по-малки руски реактори (ВВЕР-440), бяха изведени от експлоатация в годините преди 2007 г. и са в процес на утилизация. За да допълнят „ядрената“ картина, някои български политици започнаха да говорят от месец юни дори за втори реактор AP-1000 като блок 8!

Да се върнем към блок 7 обаче… Искате ли да познаете кой стои зад тази малък coup de théâtre  ? Познахте! Драматичният спектакъл „Двама Деляновци и сам Бойко“ (Д2-Б1) е на централната сцена: господата Борисов и Пеевски играят главните роли в прокарване на договора за реактора АР-1000. Докато (в съответствие с дарбите си) шефът на енергийната комисия в парламента Делян Добрев поема ролята на експерт и говорител на дуото.

Въпреки бързането около проекта AP-1000 обаче – основно подтиквано от текуща политическа целесъобразност на Борисов и Пеевски, довело до скоростно отпускане на тези 500 млн. лв. от парламента – скептицизмът надделява. Ако България и г-н Борисов се придържат към своята класическа форма когато става дума за ядрени проекти, които както винаги са грандиозни, то първоначалният ентусиазъм може лесно да се разсее по дългия и криволичещ път към окончателното инвестиционно решение, както се е случвало много пъти преди. Няма причина днес да бъде различно.

Човек би могъл да се запита: защо да се рискуват още половин милиард, само за да се окаже, както и в предишни случаи, че ако държавата не намери всичките пари за финансиране на проекта – които ще бъдат без ресто повече от 25 млрд. долара за един реактор – съдбата на АП-1000 няма да се различава от тази на реакторите ВВЕР-1200, предложени в АЕЦ „Белене“ преди повече от три десетилетия?  Защото привличането на интерес към ядрените централи от страна на частни инвеститори става невъзможно – и това е традиционна трудност, която се обуславя от невъзможността да се сключат дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия, което означава, че приходите не могат да се гарантира и подобен проект става не пазарен и не може да бъде финансиран. Ще се съгласите, прекалено скъпо ни струваше този урок, за който българските данъкоплатци платиха почти 2 млрд. Долара. Важи за всеки нов реактор, за всяка нова АЕЦ, която България замисли – с евентуално изключение на замяната на действащите двата руски реактора, които вече работят в АЕЦ „Козлодуй“, но чиято подмяна не е актуална, тъй като се очаква да останат в експлоатация поне до 2047 и 2049 г. Така че резонният въпрос е защо да плащаме още пари, за да научим същия урок?

Тези разсъждения подсказват и за още един проблем. Ако проектът наистина се окаже небанкируем, ако не може да бъде финансиран на търговска основа от частен капитал, ще могат ли нашите политици, които сега охотно финансират проектните разходи за американските ядрени реактори като Козлодуй 7 и Козлодуй 8, да осигурят необходимото държавно финансиране, друго няма да има, което ще трябва да надхвърли 50 млрд. долара за двата реактора, след като изчерпи този половин милиард? На мен поне ми изглежда съмнително, да не кажа невъзможно. Има една поговорка, според която „по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата“. Този ядрен проект напомня именно на стремежа за „орел в небето“ – нещо високо, непостижимо, непремерено като амбиция, със съмнителна нетна текуща полезност.

Защо тогава господата Борисов и Пеевски страстно промотират реактора АП-1000, след като добре знаят, че това е задънена улица? Отговорът е прост: защото това е елемент от сложни маневри и игри, техни лични и политически, между „Д2-Б1“ и американските компании, в който полезността при договаряне е всичко – – тя е предимно в краткосрочен план, не стратегически.

За тези с по-дълга памет – група, към която читателите на A&A със сигурност принадлежат – тук може да има усещане за нещо déjà vu. Помните ли „Турски поток“? Как така Вашингтон го пропусна толкова лесно и не го санкционира? Е, това несъмнено се дължеше отчасти на факта, че в Белия дом по това време се намираше Доналд Тръмп, който не е приятел на Украйна. Но много неща могат да се обяснят и с готовността на политинженери, които реализираха критично-важния български сегмент на „руския“ газопровод – включително г-н Борисов, тогава министър-председател – който успя да изтъргува снизходителност срещу сделки за американски компании.

Едно от тях беше покупката и инсталирането на четири газокомпресорни турбини, доставени от американската фирма Solar Turbines, в „Балкански поток“ (българския участък от проекта „Турски поток“) – както и други американски стоки – което в съвокупност и според публичната информация, е сторило чудеса за да обезоръжи американските дипломати в София. Тези сделки са забележително изгодни за руснаците – те не плащат, плаща българското правителство и българските компании. Кремъл получи хубав нов маршрут за своя газ към Европа, заобикалящ Украйна, а американските инженерни фирми продадоха оборудване.

Самолетите

Парите по несъстоялите се ядрени проекти не са единствената платена цена: през 2019 г., когато все още течеше строителството и финансирането на „Турски поток“ и той препускаше през различни препятствия – забивайки нож в гърба на Украйна – България се ангажира да закупи осем изтребителя F-16, произведени от американската фирма Lockheed Martin, след продължителен дебат дали да бъдат те или самолетите Gripen на Швеция, за да се замени най-накрая съветската техника. Въпреки има доста време, докато първата партида F-16 бъде реално доставена, самолетната сага продължава: през ноември 2022 г. тогавашният парламент поръча втора партида от осем F-16.

Въпросът тук не е, че F-16 са лоша идея. Точно обратното. Те са много добри самолети и българските ВВС се нуждаят от тях. Подходът на България обаче е спорадичен и несистемен. Това се вижда най-добре, като се съпостави този подход с този на северната ни съседка Румъния, който е много по-систематичен (да не говорим, че е много по-ефективен като разходи-ползи).

Така например Румъния придоби първите си F-16 през 2016 г., след като през 2013 г. сключи договор с Португалия за закупуване на 12 изтребителя втора ръка F-16 A/B Block 15 MLU. През 2019 г. страната подписа друг договор с Португалия за още пет изтребителя F-16 A/B Block 15 MLU, които бяха доставени до март 2021 г. А през 2022 г. Румъния подписа договор с Норвегия за закупуване на още 32 изтребителя F-16, всички втора ръка, които и позволяват да изпълнява различни мисии – включително охрана на въздушното пространство, въздушен бой, атака въздух-земя и разузнаване. И накрая, по-рано тази година Букурещ подписа договор на стойност 6,5 млрд. щатски долара за придобиване на 32 F-35.

Но за целите на нашия анализ, най-забележителното нещо в румънския подход не е, че съседите са започнали по-рано и имат много повече самолети, а фактът, че всичко е извършено в съответствие с цялостен и логичен стратегически план. План, който всъщност те следват неотклонно и който реално доведе до подмяна на съветските оръжейни системи, без сътресения за техните ВВС.

Започват с най-достъпната версия на предлаганите за замяна оръжия – с втора ръка – след това преминавате към модернизация и накрая получават последната възможна техника. Междувременно обучават пилоти, добавят радари и подобряват инфраструктурата. И по пътя изграждат доверие със САЩ, което е важно, защото последните покупки на F-16 (от Норвегия) са Block 70, които са пълни с чувствителни технологии, за които руснаците просто биха искали да знаят всичко. И след като установят подобно доверие, са допуснати до най-чувствителното пето поколение и могат да купят F-35.

Съпоставете случая с България. Покупката е странно по време и като подход, особен по отношение на изборът на време, в който се реализира първата покупта на парче, без да има системно, стратегия и дългосрочна визия. Сами по себе си българските F-16 са (или ще бъдат) добра основа за градеж на новите ВВС. Ще имат потенциал за всички видове мисии, изброени по-горе в румънския случай. Но може би в началото само потенциал. Първата партида няма да има осезаем ефект върху способностите на българските ВВС, когато бъде доставена през март 2025 г., защото авиацията няма – и почти сигурно дотогава все още няма да има – изградена цялостна наземна поддръжка и 3D радари. Сделката от 2019 г. има смисъл само като начало на един процес на модернизация. Оттогава насам напредъкът е незначителен.

Всъщност спешната покупка на самолетите бе класически случай на транзакционна дипломация на Тръмп, чийто ученици в България бяха Борисов и Пеевски. Кремъл получи сладка енергийна сделка на стойност 16 млрд. долара годишно (2022) под формата на приходи от продажба на природен газ за ЕС, а САЩ получиха възможност да продадат на България няколко самолета на стойност няколко милиарда като такса „спокойствие“. А междувременно бяха обезпечени финансово интересите на поддръжниците на Кремъл в региона.

Може би не трябва да бъдем прекалено строги към г-н Борисов в тази връзка. Той е преди всичко полицай. В това отношение си приличат с Путин, никога не се е доверявал на въоръжените сили, никога не е разбирал техните нужди (а може би през 2019 г. беше малко рано да се консултира с новия си съюзник президента Румен Радев) Но трябва да се отбележи, че някои българи “ разбират“ проблемите на армията и на авиацията. Един от тях е настоящият министър на отбраната Тодор Тагарев.

Той дава всички признаци, че е човек, който има както желанието, така и способността да формулира дългосрочна стратегия, която, систематично прилагана, ще гарантира, че българските въоръжени сили ще постигнат реална промяна в бойните си способности, подкрепен с финансови ангажименти и закупуване на западни оръжия. Г-н Тагарев е експерт, професионалист и човек с интегритет. Вероятно затова в момента е подложен на толкова яростни атаки: манипулатори и кариеристи се оплакват, защото правителството на Денков ги лишава от средства, за да продължат да играят своите малки транзакционни игри във Вашингтон.

А те със сигурност играят тези игри. Свидетели сме на последните събития – няколко от тях – спонсорирани от вашингтонския офис на българска строителна компания. Трудно е да се определи конкретен корпоративен интерес, който тези събития обслужват, но нещата стават ясни, когато забележите две неща: първо, строителната компания ГБС е сключила няколко големи сделки с „Булгартрансгаз“ (БТГ); и второ, на тези мероприятия са присъствали висши политици от ГЕРБ. Така че е справедливо да се предположи, че мероприятията във Вашингтон са предназначени най-вече за пиар, създаване на имидж и контакти за облагодетелствани български политици, които имат нужда да упражняват влияние в САЩ. А ГБС не е единствената компания, ангажирана с лобиране в полза на българските политици.

Какво иска сглобката Д2-Б1?

„Влияние с каква цел?“, може да попитате. Ето един възможен отговор: да запазят достъпа си кешовите потоци на Кремъл от енергийни сделки. През 2019 г. тези потоци се насочваха чрез „Турски поток“. Сега руският лидер е на финалния етап от въвеждането на това, което може да се нарече нова версия на „Турски поток-2“, схемата на Турския газов хъб (ТГХ), която ще позволи на руския газ да влезе в Европа в „изпрана“ или „избелена“ форма на турски газов микс. За да проработи това, ангажираните от българска страна Радев, Борисов и Пеевски ще се нуждаят от съдействие/снизходителност както във Вашингтон, така и в Брюксел. Путиновите агенти в рамките на ЕС работят по този въпрос. За това им трябва отклоняване на вниманието.

Което ни връща към темата „Лукойл Нефтохим“. В крайна сметка цялото упражнение с „дерогация за три дни“ има отвличащ характер. Концентрирайки вниманието си върху „допълнителния милиард на Лукойл“, господата Борисов и Пеевски не само удобно забравят собствената си роля в осигуряването на монопола на Лукойл и нежеланието на доминираните или силно повлияни от тях правителства да решат своевременно въпроса за милиардите печалби, отклонени към Москва. Те помагат и на други големи компании, базирани в България, които се възползват от дерогацията за реекспорт на руски петролни деривати за ЕС. Нищо чудно, че повечето от тях са в черния списък на Украйна.

Но групата Д2-Б1 също така отвлича вниманието през огромната сума – милиард, но това, за което наистина трябва да се притесняват е цифра, която е около десетина пъти по-голяма от този „милиард“ на Лукойл – а именно стойността на руския енергиен износ за ЕС през България. Когато темата се фокусира върху енергийната такса – акциза върху продавания и транзитиран руски природен газ – новите атлантици покрай атаките срещу „Лукойл“ могат да запазят поне някакъв минимален остатъчен авторитет, като се жалват, че таксата ще доведе до фалит на тяхната любима компания – „Булгартрансгаз“ – въпреки че знаят, че само БТГ може да приложи закона и да събере дължимото от Газекспорт.

Второто възможно обяснение на ситуацията се предполага от самите действия на господата Борисов и Пеевски. Възможно е двамата да искат да издействат отстраняването на правителството на Денков, за да реализират друг вариант на „атлантическо“ правителство, чрез което да контролират евентуална сделка със смяната на собствеността на бургаската рафинерия. Винаги могат да поставят на власт свои протежета, или дори да допуснат връщане на служебните кабинети на Румен Радев. Но такива като г-н Денков, г-н Тагарев и финансовият министър Асен Василев са, трябва да признаем, са неудобни за тях (и, разбира се, за г-н Путин). Ако искат да свалят това правителство, им трябва добра воля и пасивност от страна на Вашингтон и Брюксел. Особено като се има предвид, че има достатъчно случаи на политици от двете страни на Атлантика, които толерират корумпирани личности по високите етажи на властта у нас – дори когато са предупредени за това от професионалисти в областта на дипломацията и разузнаването.

Има и трети отговор, обобщен в една-единствена дума: „Магнитски“. Глобалният закон „Магнитски“ от 2016 г. – наречен на името на руския данъчен адвокат, който бе убит в затвора, след като обиди Владимир Путин – предвижда включването в списъка на наказаните лица, които подпомагат и подстрекават нарушителите на правата на човека, и в днешно време е мощно оръжие срещу мрежата от проксита на г-н Путин. В този списък от началото на тази година бяха включени г-н Делян Пеевски и Владислав Горанов, член на ГЕРБ, който беше финансов министър и ковчежник на г-н Борисов. И други политици от техния антураж може да се страхуват от включване в списъка „Магнитски“. Германската медия Дойче веле писа през юли, че „репутацията на новия шеф на енергийната комисия Делян Добрев също не е безупречна. Има непотвърдена информация, че той е бил сериозен кандидат за включване в последния санкционен списък „Магнитски“. И ако г-н Горанов е бил санкциониран, има основателни причини да се предполага, че и старият му шеф г-н Борисов може да не е в безопасност. Да се попречи на него и на г-н Добрев да попаднат в списъка – и да се извади г-н Пеевски от него – със сигурност би било нещо, за което да се лобира. И добър повод за парадиране с атлантизма.

Разбира се, успех на тандема Д2-Б1 и отстраняването на сегашното правителство ще бъде за сметка на и без това доста накърненото доверие и репутация на България в САЩ в дългосрочен план. На кого му пука? Това е утрешен проблем!

А трябва да ни е грижа. През 80-те години на миналия век американският президент Роналд Рейгън цитира една стара руска поговорка като най-добрата рецепта за справяне с Русия: „Доверявай се, но проверявай“. Това е и перфектната формула за справяне с тандема Борисов-Пеевски. И не забравяйте: проверката идва на първо място.

Илиян Василев